VI. ВОЙНАТА С КАЗАНИТЕ
„Тъй като сир Едуард, доскоро крал на Англия, по собствена воля и с единодушното мнение и съгласие на прелатите, графовете, бароните и другите благородници, както и на цялото население на кралството, се отказа от управлението си и прие и пожела властта над споменатото кралство да премине в ръцете на сир Едуард, негов син и наследник, и той да управлява и да бъде коронясан за крал, поради което всички феодали положиха клетва, ние провъзгласяваме мир от името на нашия сюзерен сир Едуард сина и повеляваме на всички да не нарушават мира, въдворен от нашия сюзерен краля, защото той ще бъде готов да окаже справедливост на всички и спрямо всички в кралството, както на скромните поданици, така и на високопоставените. И ако който и да е иска каквото и да е от някой друг, нека стори това по законен ред, без да си служи с насилие или други принудителни мерки.“
Тази прокламация бе прочетена на 24 януари 1327 година пред Английския парламент и тутакси бе учреден регентски съвет под председателството на кралицата. Този съвет включваше дванадесет члена, между които графовете Кент, Норфолк и Ланкастър, маршал сър Томъс Уейк и най-влиятелния от всички Роджър Мортимър, барон ъв Уигмор.
В неделя, на първи февруари, в Уестминстър се състоя коронацията на Едуард III. Предния ден Хенри Кривата шия посвети в рицарство младия крал ведно с тримата по-големи синове на Роджър Мортимър.
Лейди Жана Мортимър, която отново се радваше на свободата и имуществото си, но бе изгубила любовта на съпруга си, също присъствуваше на церемонията. Тя не смееше да погледне кралицата, а и кралицата не смееше да я погледне. Лейди Жана страдаше жестоко от измяната на двете същества, които най много бе обичала и на които най-предано бе служила. Така ли трябваше да бъдат възнаградени петнадесет години преданост, близост и споделени опасности с Изабел? Така ли трябваше да завършат двадесет и три години брак с Мортимър, на когото бе дала единадесет деца? При този катаклизъм, който бе изменил коренно съдбините на кралството и бе довел мъжа й до върховете на властта, лейди Жана, така лоялна винаги, се оказваше сред победените. И все пак тя им прощаваше, тя оставаше с достойнство настрана именно защото се касаеше за двете същества, от които най-много се бе възхищавала, и защото съзнаваше, че те не можеше да не се обикнат непреодолимо, щом съдбата ги е сближила.
След коронацията на лондонската тълпа бе разрешено да нахълта в епископията, за да пребие бившия канцлер Робърт ъв Болдок. Месир Жан дьо Ено получи същата седмица рента от хиляда лири стерлинги, която щеше да му се изплаща от постъпленията на данъка върху вълната и кожите в лондонското пристанище.
Месир Жан дьо Ено с удоволствие щеше да остане по-дълго в английския двор, но бе обещал да отиде на един голям турнир в Конде-сюр-Еско, където си бяха дали среща много владетели, между които и бохемският крал. Щяха да се състезават, да шествуват, да се запознаят с красиви дами, прекосили цяла Европа, за да наблюдават двубоите на най-прекрасните рицари. Щяха да ухажват, да танцуват, да се развличат с празненства и представления. Месир Жан дьо Ено не можеше да пропусне това, нито пък случая да блесне с пера на шлема посред арената, покрита с пясък. Той се съгласи да отведе със себе си петнадесетина английски рицари, които искаха да участвуват в турнира.
През март най-сетне бе подписан мирният договор с Франция, който уреждаше въпроса с Аквитания възможно най-неизгодно за Англия. Мортимър не можеше да отрече в името на Едуард III клаузите, които неотдавна бе уговорил сам в ущърб на Едуард II. Това бяха неизбежните последици от едно лошо царуване. Освен това Мортимър не се интересуваше особено от Гийена, където нямаше владения, и цялото му внимание сега, както и преди да бъде хвърлен в затвора, бе насочено към Уелс и уелските гранични владения.
Пратениците, които пристигнаха в Париж за ратифициране на договора, завариха крал Шарл IV много тъжен и разстроен, защото детето, което бе родила Жана д’Еврьо през месец ноември — момиче, докато толкова очакваха момче! — бе живяло само два месеца.
Англия се изправяше криво-ляво на крака, когато старият крал на Шотландия, Робърт Брус, макар на доста напреднала възраст и болен от проказа, предупреди на 1 април, дванадесет дни преди Великден, младия крал Едуард III, че ще нахлуе в страната му.
Първата реакция на Роджър Мортимър бе да смени резиденцията на бившия крал Едуард II. Това беше благоразумна мярка. Всъщност във войската имаха нужда от Хенри Ланкастърски и неговото опълчение, пък и Ланкастър, според получените от Кенилуърт сведения, се отнасял като че ли доста меко със затворника си, разхлабил надзора над него и разрешавал на бившия крал да поддържа известна връзка с външния свят. А далеч не всички сподвижници на двамата Диспенсър бяха екзекутирани. Граф ъв Уорън, по-щастлив от събрата си, арънделския граф, бе успял да избяга. Някои се спотайваха в именията си или в приятелски домове, очаквайки бурята да премине. Други бяха избягали от кралството. Основателно можеше да се запитат дали предизвикателството на стария шотландски крал не бе вдъхновено именно от тях.
От друга страна, голямото въодушевление, с което народът бе посрещнал освобождението, започваше да спада. След шестмесечно управление Роджър Мортимър не беше вече така обичан и не будеше толкова възхищение. Защото все още имаше данъци и хора, затваряни, защото не ги плащат. Сред управляващите кръгове упрекваха Мортимър за рязкото му властно държание, което се изявяваше по-ярко с всеки изминат ден, както и за дръзките му неприкрити амбиции. Той бе прибавил към собствените си владения, иззети от граф ъв Аръндел, графството Гламорган, както и повечето владения на Хю Младия. Тримата му зетьове — защото три от дъщерите на Мортимър бяха вече омъжени, — лорд ъв Бъркли, чарлтънският граф и уоруикският граф, разширяваха териториалната си мощ. Взел отново длъжността върховен съдия на Уелс, изпълнявана някога от чичо му Чърк, както и земите му, той замисляше да създаде погранично графство, което би образувало в западната част на кралството едно почти независимо, приказно княжество.
Свръх всичко друго бе успял вече да се скара с Адам Орлитън. Изпратен в Авиньон, за да ускори разрешителното, необходимо за сватбата на младия крал, Орлитън бе поискал от папата важната епископия Уустър, вакантна в този момент. Мортимър се засегна, че Орлитън не бе поискал предварително неговото съгласие, и се противопостави. Едуард II не се бе държал иначе спрямо същия Орлитън, когато ставаше дума за Херифордската епископия!
И кралицата по неволя търпеше същия отлив в популярността си.
А ето че и войната пламваше наново, войната с Шотландия. Значи нищо не се бе променило. Хората бяха вложили премного големи надежди и сега бяха разочаровани. Достатъчно бе само един военен неуспех, един заговор, който да даде възможност на Едуард II да избяга, и шотландците, съюзени при сегашните обстоятелства с бившата партия на Диспенсър, щяха да намерят готов крал, когото да възстановят на трона, а той охотно щеше да им предостави северните провинции в замяна на освобождението и връщането си на трона.
През нощта на трети срещу четвърти април бившият крал бе измъкнат от леглото и помолен да се облече набързо. В спалнята му влезе едър размъкнат и костелив конник с дълги жълти зъби и тъмни, прави коси, увиснали над ушите.
— Къде ме водиш, Малтравърс? — попита Едуард ужасен, щом разпозна барона, когото някога бе ограбил и изгонил от кралството: неговото лице навяваше мисълта за убийство.
— Отвеждам те, Плантагенет, на едно място, където ще се чувствуваш по-сигурен. И за да бъде сигурността ти пълна, не трябва да знаеш къде отиваш, за да не би главата ти да го довери на устата.
Малтравърс беше получил инструкции да заобикаля градовете и да не се бави по пътя. На 5 април, след като изминаха целия път в силен тръст или галоп и се отбиха само в едно абатство близо до Глостър, бившият крал влезе в замъка Бъркли, където бе поверен на охраната на един от зетьовете на Мортимър.
Английското войнство, свикано първоначално в Нюкастъл на Възнесение, се събра на Петдесетница в Йорк. Регентският съвет се премести там и парламентът проведе сесията си в този град също както по времето на сваления крал, когато Шотландия нападаше кралството.
Скоро пристигнаха месир Жан дьо Ено и неговите холандски рицари, повикани на помощ. Така че пак се появиха, яхнали едрите си червеникави коне и още сгорещени от величествените турнири в Конде-сюр-Еско месир дьо Лин, д’Ангиен, дьо Монс и дьо Сар, както и Гийом дьо Байол, Персьовал дьо Семери и Сенс дьо Бусоа ведно с Улфар дьо Гистел, които бяха покрили със слава по време на състезанията знамето на Ено,
