Легендата за това убийство още живееше в този край. Едуард Саксонски, син на крал Едгар, когото наследил, бил ненавиждан от мащехата си, кралица Елфрида, втора жена на баща му. Веднъж, когато се връщал на кон от лов и много разгорещен, поднесъл към устните си рог с вино, кралица Елфрида забила кама в гърба му. Обезумял от болка, той пришпорил коня си, който препуснал право към гората. Младият крал скоро паднал от седлото, тъй като бил загубил много кръв, но кракът му се заклещил в стремето и конят го влачил дълго, удряйки главата му о дънерите на дърветата. Като вървели по кървавите следи в гората, селяните открили тялото му и го погребали тайно.
Гробът почнал да върши чудеса и по-късно Едуард бил провъзгласен за светец.
Пак Едуард, и пак втори по ред в другата династия. Това сходство, още по-обезпокоително поради предсказанието на астролога, можеше да уплаши краля-затворник. Дали Корф щеше да бъде свидетел на смъртта на втория Едуард II?
— а влизането ти в тази красива крепост трябва да ти сложим корона на главата, благородни ми сир — каза Малтравърс. — Тауърли, събери малко класове от тази нива!
От снопа сухи треви, които донесе колосът, Малтравърс измайстори корона и я нахлузи върху бръснатата глава на краля. Осилите се забиха в кожата му.
— айде сега, напред и прощавай, че нямаме фанфари!
Дълбок ров, крепостна стена, подвижен мост между двете огромни кръгли кули, зелен хълм, по който се катерят, друг ров, още една врата, още една решетка и отвъд нея пак затревени нанагорнища. А обърнеш ли се назад, виждаш малките къщурки на селото с покриви от сиви плоски камъни, наредени като керемиди.
— Карай напред! — кресна Малтравърс и сръга Едуард в слабините.
Короната от осили се заклатушка. Сега конете вървяха по криволичещи тесни коридори, застлани с кръгли камъчета между високи, призрачни зидове с накацали един до друг гарвани като черен фриз върху сивия камък, които гледаха на петдесет стъпки под себе си минаващата колона.
Крал Едуард II беше сигурен, че ще го убият. Само че има много начини да умъртвиш един човек.
Томъс Гърней и Джон Малтравърс не бяха получили изрична заповед да го убият, но по-скоро да го унищожат. Затова те избраха бавния способ. Два пъти дневно сервираха на бившия суверен отвратителни каши от ръж, докато пазачите му се тъпчеха пред него с какви ли не храни. Обаче затворникът устояваше както на жалката храна, така и на подигравките и ударите, с които го удостяваха. Беше странно издържлив телесно и дори душевно. Други на негово място лесно биха загубили разсъдъка си, а той се задоволяваше да охка. Но дори стенанията му издаваха здравия му смисъл.
— Толкова ли са тежки греховете ми, че не заслужавам нито състрадание, нито подкрепа? Нима сте загубили всяко християнско милосърдие и всяка доброта? — казваше той на тъмничарите си. — Ако вече не съм владетел, нали все пак съм баща и съпруг? Възможно ли е жена ми и децата ми още да се страхуват от мен? Не им ли стига, че ми отнеха всичко, което притежавах?
— Защо се оплакваш, сир, от жена си? Нима госпожа кралицата не ти изпрати хубави дрехи и нежни писма, които ти прочетохме?
— Измамници, измамници — отвръщаше Едуард, — показахте ми дрехите, но изобщо не ми ги дадохте. Колкото до писмата, защо ми ги е пратила тази зла жена, освен за да може да си даде вид, че е проявила съчувствие към мен. Тя, тя заедно с омразния Мортимър са ви заповядали да ме тормозите! Ако не беше тя и този предател, сигурен съм, че децата ми щяха да изтичат при мен, за да ме прегърнат!
— Кралицата, твоята съпруга, и децата ти много се боят от жестоката ти природа. Страдали са прекалено много от злочинствата и яростта ти и не желаят да са близо до теб.
— Говорете, проклетници, говорете — отвръщаше им кралят. — Ще дойде време, когато ще си получите заслуженото за страданията, които ми налагате.
И почваше да плаче, заровил голата си брадичка в ръце. Плачеше, но не умираше.
Гърней и Малтравърс се отегчаваха в Корф, защото всички развлечения омръзват, дори забавлението да изтезаваш един крал. Освен това Малтравърс бе оставил жена си Ева в Бъркли при шурея си. А и в областта се бе разчуло, че детронираният крал е затворен в Корф. Затова след като размениха послания с Мортимър, решиха да върнат Едуард в Бъркли46.
Когато, обкръжен от същия ескорт, той мина отново през дебелите решетки, подвижните мостове и двете крепостни стени, малко по-слаб само и по-прегърбен, крал Едуард II изпита огромно облекчение и едва ли не чувство на освобождение, колкото и да бе нещастен: астрологът му бе излъгал.
VIII. „BONUM EST“47
Кралица Изабел си беше вече легнала, разпуснала двете си златни плитки върху гърдите си. Роджър Мортимър влезе, без да предупреди, това бе негова привилегия. По израза на лицето му кралицата разбра за какво ще й говори или по-скоро да й натяква повторно.
— Получих известия от Бъркли — каза той привидно спокойно и незаинтересовано.
Изабел не отговори.
Прозорецът бе открехнат в септемврийската нощ. Мортимър го отвори широко и се загледа за миг в град Линкън, проснат под замъка. Линкън беше четвърти по големина град в кралството след Лондон, Уинчестър и Йорк. Един къс от тялото на Хю Диспенсър Младия бе пратен тук десет месеца преди това. На връщане от Йоркшир дворецът се бе установил тук от една седмица.
Изабел наблюдаваше високите рамене на Мортимър и обраслия му с букли тил, изрязани върху фона на нощното небе в рамката на прозореца. Точно в този момент тя не го обичаше.
— Вашият съпруг все още не иска да умре — поде Мортимър, като се обърна към нея, — и животът му излага на опасности мира в кралството. Продължават да съзаклятничат за освобождението му в уелските владения. Доминиканците имат наглостта да проповядват в негова полза дори в самия Лондон, където обезпокоителните юлски смутове могат да възникнат отново. Едуард сам по себе си не е опасен, съгласен съм с вас, но враговете ни го използват, за да се бунтуват. Благоволете най-сетне, моля ви се, да дадете заповедта, която ви препоръчвам, без която няма да има сигурност нито за вас, нито за сина ви.
Изабел въздъхна, безкрайно уморена. Защо сам той не даде тази заповед? Защо той не вземе това решение, след като се разпорежда пълновластно в кралството?
— Мили Мортимър — каза тя спокойно, — отговорих ви вече, че няма да получите подобна заповед от мен.
Роджър Мортимър затвори прозореца. Страхуваше се да не избухне.
— о защо в края на краищата понесохте толкова изпитания и се изложихте на такива опасности, щом сега ставате враг на собствената си безопасност?
Тя поклати глава и отговори:
— Не мога. Предпочитам да се изложа на всички опасности, вместо да прибегна до този изход. Моля ти се, Роджър, да не замърсяваме ръцете си с неговата кръв.
Мортимър се изсмя нервно.
— Откъде се взе у теб това внезапно уважение към кръвта на враговете ти? Кръвта на граф ъв Аръндел, кръвта на двамата Диспенсър, кръвта на Болдок, всичката тази кръв течеше по площадите на градовете, без да извърнеш очи. Дори в някои нощи ми се стори, че кръвта доста ти се нрави. Ами той, милият сир, нима ръцете му не са по-червени, отколкото изобщо могат да бъдат нашите? Нима той не би пролял охотно и моята, и твоята кръв, ако му бяхме дали възможност? Човек не трябва да бъде крал, Изабел, ако се страхува от кръвта, не трябва да бъде и кралица. Трябва да се оттегли в някой манастир, под воала на монахиня, и да няма нито любов, нито власт!
Те се измериха за миг с поглед един друг. Зениците с цвят на кремък блестяха много силно под гъстите вежди на светлината на свещите. Белият белег придаваше нещо жестоко на устната. Изабел първа сведе очи.
— Припомни си, Мортимър, че някога той те помилва — каза тя. — Сега навярно си мисли, че ако не бе отстъпил на молбите на бароните и епископите, както и на моите молби, и те бе обезглавил, както заповяда да сторят с Томъс Ланкастърски…
— Спомням си, спомням си и точно затова не бих искал някой ден да изпитвам съжаление като него.
