посъветвам с вас, защото сте изобретателен човек, стига да се съгласите да ми помогнете.
— И вие искате това, милорд, от един беден епископ, който не разполага с местоназначение, нито епархия, където да забие жезъла си?
Този път Мортимър се усмихна.
— Хайде, хайде, милорд Орлитън, да не говорим за тези неща. Знаете, че много ме ядосахте. Ако ме бяхте предупредили само, за желанието си! Но щом държите толкова, няма повече да се противопоставям. Ще имате Уустър, давам ви думата си… Аз се нагърбвам с парламента… А вие знаете също добре, че винаги сте си мой приятел.
Епископът кимна с глава. Да, знаеше тона. Самият той изпитваше все същите приятелски чувства към Мортимър и неотдавнашното им скарване не беше ги променило. Достатъчно беше да застанат един срещу друг, та да си дадат сметка. Свързваха ги премного спомени, съучастничество и взаимно възхищение. Дори тази вечер, в затрудненото положение, в което Мортимър бе изпаднал, след като най-сетне бе изтръгнал от кралицата дългоочакваното съгласие, кого бе извикал? Епископа със смъкнати рамене и патешка походка, с уморени от умствени занимания очи. Бяха дори толкова добри приятели, че бяха забравили кралицата, която ги наблюдаваше с широко отворени очи и не се чувствуваше добре.
— Та нали вашата прекрасна проповед „Doleo caput meum“ даде възможност да свалим недостойния крал? Всички още я помним. И пак вие успяхте да го накарате да абдикира.
Ето че идваше признателността! Орлитън се поклони пред тези ласкави думи.
— Значи, искате да завърша докрай задачата — каза той.
В спалнята имаше писалище, пера и хартия. Орлитън поиска нож, защото можеше да пише само с перо, подострено от него самия. Това му помагаше да се съсредоточи. Мортимър не наруши размислите му.
— Не е необходимо заповедта да е дълга — каза Орлитън след кратко мълчание.
Той гледаше разсеяно във въздуха с развеселено изражение. Явно бе забравил, че се касае за смъртта на един човек. Изпитваше чувство на гордост, задоволство на книжовник, разрешил трудната задача за редактирането на даден текст. Свел очи до масата, той написа само едно изречение с красивия си почерк, посипа го с прах за изсушаване и подаде листа на Мортимър с думите:
— Съгласен съм и да подпечатам писмото със собствения си печат, ако вие или госпожа кралицата смятате, че не трябва да слагате вашите печати.
Наистина той изглеждаше доволен от себе си. Мортимър се приближи до една свещ. Писмото беше на латински. Той прочете доста бавно:
— Eduardum occidere nolite timere bonum est.
Замисли се за миг, после се обърна към епископа:
— Eduardum occidere, това ми е съвсем ясно: nolite, недейте… да се страхувате… добре е…
Орлитън се усмихваше.
— Трябва ли да се разбере: „Не убивайте Едуард, добре е да се страхувате… да извършите това.“ — поде Мортимър, — или пък „Не се страхувайте да убиете Едуард, това е добре“? Къде е запетаята?
— Няма я — отвърна Орлитън. — Божията воля ще се прояви в начина, по който ще разбере писмото оня, който го получи. Но може ли някой да упрекне някого за самото писмо?
Мортимър изглеждаше озадачен.
— Не зная само дали Малтравърс и Гърней разбират добре латински.
— Монахът Гийом, когото аташирахте към тях, го знае много добре. Пък и пратеникът ще може да предаде устно, но само устно, че трябва да заличат следите на всяко действие, свързано с тази заповед.
— И вие наистина сте готов да поставите вашия печат? — попита Мортимър.
— Напълно.
Той бе наистина добър другар. Мортимър го изпрати чак до долу по стълбата, после се качи в спалнята на кралицата.
— Мортимър — му каза Изабел, — не ме оставяйте да спя сама тази нощ.
Септемврийската нощ не беше много студена, за да я накара да зъзне така.
IX. НАЖЕЖЕНОТО ЖЕЛЯЗО
Сравнен с огромните крепости Кенилуърт и Корф, Бъркли може да се счита за малък замък. Камъни с розови отсенки, човешки измерения — в него няма нищо страшно… свързан е пряко с гробището около църквата и плочите му за няколко години се покриват с нисък зелен мъх, нежен като копринена тъкан.
Томъс ъв Бъркли, доста добросърдечен млад мъж, който не бе склонен към жестокост спрямо себеподобните си, нямаше все пак основания да се държи прекалено благосклонно с бившия крал Едуард II, който го бе затворил четири години в Уолингфорд заедно с баща му Морис, който бе умрял там. Затова пък всичко го подтикваше да бъде предан на могъщия си тъст, Роджър Мортимър, чиято дъщеря бе негова съпруга от 1320 година. Той бе го последвал по време на въстанието през 1322 и му дължеше освобождението си преди една година.
Томъс получаваше значителната сума от сто шилинга дневно за пазенето и подслоняването на сваления крал. И жена му, Маргьорит Мортимър, и сестра му Ева, която бе съпруга на Джон Малтравърс, не бяха жестокосърдечни.
Ако зависеше само от семейство Бъркли, Едуард щеше да живее поносимо там. За нещастие той трябваше да изтърпи тримата мъчители Малтравърс, Гърней и бръснаря им Оугъл. Те не даваха отдих на бившия крал. Умът им бе много изобретателен за жестокости и едва ли не се надпреварваха, съперничейки си по остроумие и изтънченост в изтезанията.
Малтравърс се бе сетил да настани Едуард в централната кула, в едно кръгло помещение с няколко стъпки диаметър, в чийто център бе отворът на някогашен кладенец, сега пресъхнал. Достатъчна бе една погрешна стъпка и затворникът щеше да падне в дълбокия трап без изход. Затова Едуард трябваше да бъде постоянно нащрек. Този четиридесет и четири годишен мъж, който сега изглеждаше над шестдесет години, лежеше върху сноп слама, долепен до стената, или се придвижваше само пълзешком, а когато задремеше, тутакси се събуждаше, плувнал в пот, страхувайки се, че се е доближил до зиналия отвор.
Към изтезанието посредством страха Гърней прибави още едно — вонята. Караше да събират из полето зловонни трупове на животни — невестулки, уловени в дупките им, лисици, порове, както и мъртви птици, вече загнили, които хвърляха в кладенеца, та идващата от тях смрад да отрови и малкото въздух, с който разполагаше затворникът.
— Ето хубав дивеч за този кретен! — казваха тримата мъчители всяка сутрин, когато пристигаше товарът мъртви животни.
Самите те нямаха много остро обоняние, защото стояха заедно или се редуваха в стаичката над стълбата, от която се виждаше дупката, в която линееше кралят.
Понякога отвратителните миризми стигаха чак до тях. Но те бяха повод за груби шеги.
— Ама че вони този изкуфял пикльо! — викаха те, докато клатеха роговете със зарове или гаврътваха канчетата бира.
В деня, когато получиха писмото на Адам Орлитън, дълго се съвещаваха. Монахът Гийом им преведе посланието, без да се поколебае нито миг за истинския му смисъл, като им изтъкна ловката двусмислена редакция. Тримата престъпници се удряха по бедрата цял четвърт час и като повтарлха: „bonum est… bonum est!“, се превиваха от смях.
Възтъпият вестоносец, който им бяха пратили, беше предал вярно устното нареждане: „Да се заличат следите“.
Точно по този пункт умуваха.
— Тия там в двора, епископи и разни лордове, имат странни изисквания наистина! — възмути се Малтравърс. — Хем ти заповядват да убиеш, хем да не си личи!
Как да постъпят? Телата почерняват от отровата. Пък и трябваше да я вземат от хора, които можеха да се разбъбрят. Да го удушат? Примката щеше да остави следи по шията, а и цялото лице щеше да посинее.
Оугъл, бившият бръснар в Лондонската кула, има гениалното хрумване. Томъс Гърней внесе известни усъвършенствания в предложения от него план, а Малтравърс се смя до сълзи, показвайки не само зъбите, а
