Много странно и упорито ми се вижда състраданието, което проявяваш към него.
Той помълча малко.
— Да не би все още да го обичаш? Не виждам друга причина.
Тя повдигна рамене.
— За това ли настояваш — възкликна тя. — за да ти доставя още едно доказателство? Значи тази бясна ревност никога няма да угасне в теб? Не ти ли показах достатъчно пред цялото френско и цялото английско кралство, дори пред сина си, че в сърцето ми няма друга любов освен към теб? Какво още трябва да направя?
— Само това, което ти искам и нищо друго. Но виждам, че не желаеш да се решиш. Виждам, че кръстът, който направи върху сърцето си пред мен и който трябваше да ни свърже във всичко и да ни даде само една воля, е бил за теб само преструвка. Виждам, че съдбата ме накара да се обвържа с клетва с едно слабо същество!
Да, ревнивец, това бе той! Всесилен регент, назначаващ сановници, управляващ младия крал, живеещ като съпруг с кралицата и то пред очите на всички барони, и все пак най-обикновен ревнивец!
„Но дали наистина няма никакво основание да ревнува?“ — внезапно си помисли Изабел. Опасността от всяка ревност е, че принуджава своя обект да се запита дали упреците, които му се отправят, не са основателни. Така излизат наяве някои чувства, на които той не е обръщал внимание… Колко беше странно!… Изабел бе сигурна, че ненавижда Едуард, колкото една жена може да ненавижда, тя мислеше за него само с презрение, отвращение и озлобление. И все пак… И все пак споменът за разменените брачни халки, за коронацията, за майчинствата, спомените, които бе запазила не за него, а за самата себе си, просто споменът, че си въобразяваше, че го обича, всичко това я задържаше сега. Струваше й се невъзможно да заповяда да убият бащата на децата, които бе родила… „А ме наричат Френската вълчица!“ Светецът не е никога толкова свят, нито жестокият така неумолимо жесток, колкото си въобразяват другите.
Освен това, макар свален от трона, Едуард бе крал. Лишен от власт и имущества, хвърлен в затвора, той си оставаше кралска особа. И Изабел бе кралица, възпитана да бъде кралица. През цялото си детство тя бе имала примера на истинското кралско величие, въплътено в човек, който чрез кръвта и помазването имаше съзнанието, че превишава всички други хора и караше да го смятат такъв. Да се посегне на живота на един поданик, дори най-високопоставения феодал в кралството, беше само престъпление. Но отнемането на живота на един крал бе светотатство и отричане на жреческия, божествения характер на кралската власт.
— Но ти, Мортимър, не можеш да разбереш това, защото не си крал, не си роден от крал.
Тя много късно осъзна, че изказа гласно мисълта си. Баронът от граничните владения, потомъкът на съратника на Вилхелм Завоевател, върховният съдия на Уелс понесе тежко този удар. Той направи две крачки назад и се поклони.
— Не мисля, че човекът, който ви върна вашия трон, е крал, госпожо. Но явно губя времето си, ако очаквам да признаете това. Както и да ви напомням, че произхождам от датските крале, които не са счели за недостойно да дадат една от дъщерите си на моя прадядо, първия Роджър Мортимър. Усилията ми да ви служа са ми спечелили малка заслуга. Оставете тогава враговете си да освободят кралския ви съпруг или дори идете собственоръчно да му върнете свободата. Тогава вашият могъщ брат, френският крал, непременно ще ви окаже закрила, както стори, когато бяхте принудена да избягате, поддържана на седлото от мене, в Ено. Тъй като Мортимър не е крал и животът му не е защитен от някоя превратност на съдбата, той ще отиде, госпожо, да потърси убежище другаде, преди да стане много късно, извън кралство, чиято кралица го обича толкова малко, че той няма вече какво да прави в него.
С тези думи той се отправи към вратата. Владееше се в гнева си. Не загръшна дъбовата врата, но я прихлопна леко и стъпките му се отдалечиха.
Кралицата познаваше достатъчно гордия Мортимър и знаеше, че той няма да се върне. Скочи от леглото, изтича по риза през коридорите на замъка, настигна го, сграбчи го за дрехата и увисна на ръката му.
— Остани, остани, мили Мортимър, моля ти се! — извика тя, без да се грижи, че я чуват. — Аз съм само жена, имам нужда от съвета и от опората ти! Остани, остани, за бога и постъпи, както намериш за добре.
Тя бе заляна в сълзи и се опираше, сгушваше се до гърдите и сърцето, без които не можеше да живее.
— Искам каквото искаш ти — каза му тя още.
Прислужниците, привлечени от шума, се появиха и тутакси се скриха, смутени, че присъствуват на скарването на двамата любовници.
— Наистина ли искаш това, което искам аз?… — попита я той, като взе лицето й в ръце. — Добре тогава! Охрана! Потърсете веднага монсеньор Орлитън!
От няколко месеца Мортимър и Орлитън бяха в студена война. Причина за глупавото им скарване бе епископията Уустър, която папата бе дал на Орлитън, а Мортимър бе обещал на друг кандидат. Защо не бе уведомен навреме, че приятелят му го желае? Сега, след като бе дал дума, държеше на нея. Допитаха се до парламента в Йорк, който реши да се конфискуват доходите от Уустър… Орлитън, който вече не беше епископ на Херифорд, а не заемаше поста и в Уустър, смяташе, че човекът, когото бе измъкнал от Тауър, е голям неблагодарник. Въпросът все още не бе окончателно решен и Орлитън продължаваше да се придвижва ведно с двора.
„Все някой ден пак ще дотрябвам на Мортимър и тогава той ще отстъпи“ — казваше си той.
Този ден, или по-скоро тази нощ бе дошла. Щом влезе в спалнята на кралица Изабел, Орлитън разбра, това. Изабел си бе легнала отново и явно бе плакала. Мортимър се разхождаше с широки крачки около леглото й. Навярно се касаеше за нещо много важно, щом толкова малко се стесняваха пред прелата!
— Госпожа кралицата смята напълно основателно с оглед на някои действия, за които сте в течение, че животът на съпруга й поставя в опасност мира в кралството и се тревожи, че бог съвсем не бърза да го прибере при себе си — заяви Мортимър.
Адам Орлитън погледна Изабел, тя на свой ред погледна Мортимър, после обърна очи към епископа и кимна в знак на съгласие. Орлитън се усмихна бегло, не жестоко, не дори иронично: лицето му изразяваше по скоро дискретно съчувствие.
— Госпожа кралицата е изправена пред тежък проблем, който винаги възниква пред владетелите — отговори той. — Трябва ли, за да не се отнеме един-единствен живот, да се допусне възможността да загинат много други?
Мортимър се обърна към Изабел и каза:
— Чухте, нали?
Той бе много доволен от подкрепата, която му оказа епископът, и съжаляваше само, че самият той не се бе сетил за този довод.
— Става дума за опазването на цял народ и именно към нас, епископите, се обръщат, за да разясним божествената воля. Разбира се, църковните повели ни забраняват да ускоряваме чийто и да е край. Но кралете не са обикновени хора и самите те се изключват от тези повели, когато осъждат на смърт своите поданици… Аз мислех, все пак, милорд, че пазачите, които назначихте при сваления крал, ще ви спестят необходимостта да се измъчвате с подобни въпроси.
— Изглежда, че пазачите са изчерпили всички възможни средства — отвърна Мортимър. — И няма да направят нищо повече, ако не получат писмени инструкции.
Орлитън поклати глава, но не каза нищо.
— А една писмена заповед може да попадне не точно в ръцете, за които е предназначена. Може също да достави оръжие на хората, които трябва да я изпълнят, срещу ония, които са я издали. Нали ме разбирате?
Орлитън пак се усмихна. Нима го смятаха за глупак?
— С други думи, милорд, бихте искали да изпратите тази заповед и същевременно да не я изпратите.
— Бих искал по-скоро да изпратя такава заповед, която да бъде ясна за хората, които трябва да я разберат, и да остане неясна за ония, които не трябва да знаят. По този именно въпрос искам да се
