месир Тиери дьо Валкур, Рас дьо Грез, Жан Пиластър и тримата братя Харлебеке под знамената на Брабант, както и бароните от Фландрия, Кембрези и Артоа, а заедно с тях и синът на маркиз дьо Жюлие.
Жан дьо Ено просто ги беше събрал в Конде. От война на турнир и от турнир на война! Ах, какви развлечения и какви благородни приключения!
В Йорк бяха устроени увеселения в чест на завърналите се холандски рицари. Отредиха им най-хубавите жилища. Предложиха им празненства и пиршества с много месо и птици. Лееха се реки от гасконско и рейнско вино.
Почестите, оказани на чужденците, раздразниха английските стрелци, които бяха тъкмо шест хиляди и между тях имаше не малко бивши войници на обезглавения граф ъв Аръндел.
Една вечер, както често се случва сред бездействуващи войници, избухна стълкновение по повод игра на зарове между няколко английски стрелци и оръженосците на един брабантски рицар. Англичаните, които дебнеха само сгоден случай, извикват на помощ другарите си. Всички стрелци скачат, за да дадат един хубав урок на селендурите от континента. Рицарите на Ено изтичват в лагера си и се укрепяват. Началниците на опълченията, които пируват, излизат на улицата, привлечени от шума, и английските стрелци тутакси ги нападат. Опитват се да се укрият в жилищата си, но не могат да влязат, защото собствените им хора са се барикадирали вътре. Ето ви цветът на фландърского благородничество без оръжие и защита! Но то се състои от славни здравеняци. Месир Персьовал дьо Семери, Фастър дьо Рю и Сане дьо Бусоа грабват тежки дъбови лостове, намерени у един колар, облягат се на една стена и избиват тримата сами поне шестдесетина стрелци от опълчението на линкънския епископ!
Това безобидно скарване между съюзници причини смъртта на повече от триста души.
Шестте хиляди стрелци, забравили напълно войната с Шотландия, мислеха само как да изтребят рицарите на Ено. Месир Жан дьо Ено, оскърбен и разярен, искаше да се върне в родината си, разбира се, при условие да вдигнат обсадата около лагера му! Най-сетне, като обесиха неколцина, нещата се оправиха. Английските дами, които бяха придружили съпрузите си, подариха безброй усмивки на рицарите на Ено и им отправиха безброй молби с навлажнени очи да останат. Настаниха чужденците на половин левга от стана на английските войски и цял месец мина така, като се гледаха като кучета и котки.
Накрая решиха да тръгнат на поход. Младият крал Едуард III вървеше начело на осем хиляди железни брони и тридесет хиляди пешаци в тази своя първа война. За нещастие шотландците не се показваха. Тези сурови мъже воюваха без фургони и обози. Целият багаж на леките им войски се състоеше от плосък камък, закачен на седлото, и торбичка брашно. Свикнали бяха да се изхранват само с това в продължение на не малко дни, като смесваха брашното с вода от ручеите и печеха питки върху загретите на огъня камъни. Шотландците се подиграваха с огромната английска армия, доближаваха се, завързваха кратка престрелка, тутакси се оттегляха, прекосяваха по няколко пъти реките, привличаха противника в блатата, гъстите гори и стръмните проломи. Англичаните бродеха наслуки между реката Тайн и Чевиътските планини.
Един ден те чуват силно трополене в една горичка. Дава се тревога. Всеки се втурва със спуснат наличник и закачен на врата щит, с копие в ръка, без да чака баща, брат или другар и то за какво? За да срещнат съвсем засрамени една чарда елени, побягнали подплашени от звъна на броните.
Продоволствието беше затруднено. Търговците докарваха с мъка известни припаси и ги продаваха десет пъти по-скъпо. Липсваше овес и фураж за конете. Пък и почна да вали безспир, цяла седмица. Седлата загниха под бедрата на мъжете, конете оставяха подковите си в калта. Цялата армия взе да ръждясва. Вечер рицарите изхабяваха остриетата на шпагите си, за да режат клони за колибите си. А шотландците си оставаха неуловими!
Маршалът на войнството, сър Томъс Уейк, беше отчаян. Кентският граф едва ли не съжаляваше за крепостта Ла Реол. Там поне времето беше хубаво. Хенри Кривата шия имаше ревматични болки във врата. Мортимър се ядосваше, уморен от непрестанното сновене на войската до Йоркшир, където бяха кралицата и администрацията на кралството. Сред войската се промъкна отчаяние, пораждащо свади. Заговори се за предателство.
Един ден, докато началниците на опълченията спореха високо за това, което не били направили, а трябвало да направят, младият крал Едуард III събра няколко щитоносци приблизително на своята възраст и обеща да ги посвети в рицарство и да дари със земя с доход сто ливри онзи, който би открил шотландската войска. Двадесетина момчета между четиринадесет и осемнадесет години се юрнаха из полето. Първият, който се върна, се казваше Томъс ъв Рокесби. Едва дишащ от изтощение, той извика:
— Сир Едуард, шотландците са на четири левги от нас в планината. Стоят там от една седмица и както ние не знаем къде са те, нямат представа къде сме ние!
Младият Едуард тутакси заповяда на тръбачите да надуят тръбите, сбра армията в местността, наречена „бялата земя“ и заповяда да нападнат шотландците. Славните участници в турнири се смаяха. Само чу шумът на тази огромна бронирана маса, напредваща в планината, стигна отдалеч до хората на Робърт Брус. Когато рицарите на Англия и Ено стигнаха на билото на един хребет и се канеха да се спуснат надолу, те внезапно съгледаха цялата шотландска армия, готова, строена за бой със запънати в лъковете стрели. Гледаха се отдалеч, без да смеят да се сблъскат, защото мястото не беше подходящо за кавалерийска схватка. Гледаха се така цели двадесет и два дни.
Тъй като шотландците явно не желаеха да изоставят позиция, толкова изгодна за тях, а и рицарите не искаха да завържат бой върху терен, където не можеха да се разгърнат, и двете войски си останаха една срещу друга, като всеки противник изчакваше другия да се придвижи. Задоволяваха се с кратки престрелки, предимно нощем, като предоставяха тези дребни подвизи на пехотата.
Най-смелият подвиг по време на тази странна война между осемдесетгодишния прокажен и петнадесетгодишния крал бе извършен от шотландеца Джек Дъглас, който нападна през една лунна нощ английския лагер с двеста конника, повали всичко живо по пътя си с викове: „Дъглас! Дъглас!“, сряза три въжета от шатрата на краля и се върна бегом. След тази нощ английските рицари спяха с броните си.
А после, една сутрин призори уловиха двама „шпиони“ от шотландската армия, двама съгледвачи, които като че ли наистина искаха да бъдат уловени и, доведени при английския крал, казаха:
— Какво търсите тук, сир? Нашите шотландци се върнаха в планините и сир Робърт, кралят, ни каза да ви предупредим, че няма да се бие с вас тази година, освен ако вие тръгнете подире му.
Англичаните пристъпиха благоразумно напред, като се опасяваха от засада и внезапно се изправиха пред четиристотин походни тенджери и казани, закачени на една редица: шотландците ги бяха оставили, за да не им тежат и да не дрънчат при оттеглянето им. Те откриха също една огромна грамада от пет хиляди стари обувки с космите навън. Шотландците бяха получили нови обувки, преди да си тръгнат. Единствените живи същества в лагера бяха петима английски пленници, съвсем голи, завързани на колове. Били ги бяха с тояги и краката им бяха счупени.
Да преследват шотландците в планините през тази мъчнодостъпна, враждебна страна, където уморената вече армия трябваше да води война със засади, на които не беше обучена, изглеждаше истинска лудост. Обявиха похода за приключен, завърнаха се в Йорк и разпуснаха войнството.
Месир Жан дьо Ено преброи убитите и негодните си коне и представи сметка за четиринадесет хиляди ливри. Младият крал Едуард не разполагаше с толкова пари в хазната си, а трябваше да плати и на собствените си войници. Тогава месир Жан дьо Ено, много щедър, както обикновено, гарантира пред рицарите за всички суми, дължими от бъдещия му племенник.
През лятото Роджър Мортимър, който никак не се интересуваше от северните провинции на кралството, сключи набързо мирен договор. Едуард III се отказваше от всяко сюзеренство в Шотландия и признаваше Робърт Брус за крал на тази страна, нещо, което Едуард II не бе приел през цялото си царуване. Освен това Дейвид Брус, синът на Робърт, се ожени за Жана Английска, втората дъщеря на Изабел.
Заслужаваше ли си за такъв резултат да отнемат пълномощията на бившия крал, който живееше, затворен в Бъркли?
VII. КОРОНА ОТ ОСИЛИ
Почти червена зора пламтеше на хоризонта зад хълмовете на Костоуолд.
— Слънцето скоро ще изгрее, сър Джон — забеляза Томъс Гърней, един от двамата конници начело на ескорта.
— Да, слънцето ще се покаже, а ние още не сме стигнали до поредния си етап — отвърна Джон
