— Остави тая Дивион. Знаеш добре, че само от предпазливост държа тая глупава лъжкиня.
Беатрис се усмихна леко. Предпазливост!… Трябваше да бъде, значи, предпазлив с Дивион само защото бе направила няколко печата. А от нея, Беатрис, която беше изпратила две принцеси в гроба, не се бояха, можеха да й платят с неблагодарност.
— Хайде не се оплаквай — каза Робер. — Ти имаш най-доброто от мене. Ако бе в моята къща, вероятно щях да те виждам по-рядко и не така свободно.
Много самонадеян бе монсеньор Робер и говореше за присъствието си като за върховен подарък, който благоволява да й даде.
— Тогава, ако имам най-доброто от тебе, защо се бавиш да ми го дадеш? — отговори Беатрис със своя провлачен глас. — Леглото е готово.
И тя показа отворената врата на спалнята.
— Не, малка приятелко, сега трябва да се върна в двореца, да видя тайно краля, за да се преборя с бургундската херцогиня.
— Да, сигурно. Бургундската херцогиня… — повтори Беатрис, клатейки глава с разбиране. — Тогава утре ли трябва да чакам за най-доброто?
— Уви, утре трябва да замина за Конш и Бомон.
— И ще останеш…?
— Много кратко… Две седмици.
— Няма да бъдеш тук, значи, за новогодишните празници? — попита тя.
— Не, мое хубаво котенце, но ще ти подаря една хубава брошка със скъпоценни камъни за гушката ти.
— Да се украся с нея, за да заслепя слугите си, понеже са единствените хора, които виждам.
Робер трябваше да бъде по-предпазлив. Има фатални дни. На съдебното заседание на този 14 декември неговите документи бяха така твърдо оспорени от бургундския херцог и херцогиня, че Филип VI навъси вежди над големия си нос и погледна неспокойно зетя си. Това би трябвало да го накара да е по- внимателен, да не наранява жена като Беатрис точно в този ден, да не я оставя за две седмици с незадоволено тяло и сърце.
Той стана.
— Дивион заминава ли със свитата ти?
— Да, съпругата ми реши така.
Прилив на ненавист повдигна хубавата гръд на Беатрис и клепките й образуваха кръгла сянка на бузите й.
— Тогава, монсеньор Робер, ще те чакам като любеща и вярна слугиня — продума тя с усмихнато лице.
Робер докосна с машинална целувка бузата на Беатрис. Постави тежката си ръка на кръста й, задържа я там за момент и жестът му завърши с леко равнодушно потупване. Не, решително той не я желаеше, а това за нея беше най-тежкото оскърбление.
V. КОНШ
Тази година зимата бе относително мека. Преди да съмне, Лорме дьо Долоа идваше да разтърси възглавницата на Робер. След като се прозинеше няколко пъти като див звяр, той си намокряше малко лицето в един леген, донесен от Жийе дьо Нел, скачаше в ловджийските си дрехи, целите подплатени с кожа, единствените наистина приятни за носене. После отиваше в черквичката си да чуе утринната литургия. Свещеникът имаше заповед да избърза със службата — евангелие и причастие — всичко за няколко минути. Робер потропваше с крак, ако монахът се бавеше с молитвите и преди да върне потира на мястото му, той вече излизаше от вратата.
Поглъщаше купа топъл бульон, две крила от угоен петел или парче тлъсто свинско месо с голяма чаша бяло вино от Бьорсо, което стопля, тече като злато през гърлото и раздвижва заспалата през нощта кръв. Всичко това на крак. Ах! Защо Бургундия не произвеждаше само вино, ами имаше и херцози! „Да си хапнеш сутрин укрепва здравето“ — казваше Робер и още хрускайки, стигаше до коня. Той се качваше на седлото с нож на хълбока, рог на врата и вълчи калпак, нахлупен до ушите.
Глутницата тичащи кучета, задържани с камшик, лаеше силно, конете риеха земята, сутрешният студ хапеше задниците им, знамето плющеше на върха на кулата, защото господарят пребиваваше в замъка. Подвижният мост се смъкваше и кучета, коне, слуги, ловци с голяма олелия подскачаха към блатото всред градчето и стигаха до нивите, следвайки барона-исполин.
През зимните утрини по ливадите на Уш се влачи лека, бяла мъгла с мирис на кора на дървета и на пушек. Робер д’Артоа несъмнено обичаше Конш. Това бе малък замък наистина, но много приятен, с хубави гори наоколо.
Бледо слънце разпръскваше мъглата точно когато пристигнаха на срещата, където кучкарите му докладваха. Бяха открили следи. Ще нападат по най-добрите следи.
Горите на Конш изобилствуваха с елени и глигани. Кучетата бяха добре обучени. Попречеха ли на глигана да спре, за да пикае, щяха да го уловят за по-малко от час. Големите величествени елени отвеждаха преследвачите по дълги пътеки, където пръстта излиташе на буци под копитата на конете; кучетата ги лаеха и те се спираха до някое блато или езерце задъхани, сурови с изплезен език под тежките рога.
Граф Робер ловуваше най-малко четири пъти седмично. Не както на големите кралски ловове на кон, когато двеста благородници се притискат, не се вижда нищо и от страх да не изгубят групата и по-скоро гонят краля, отколкото дивеча. Тук Робер се забавляваше истински всред кучкарите си, няколко съседни васали, много горди, че са поканени, и двама от синовете си, които почваше да обучава в изкуството на лов с кучета, което всеки добър рицар трябва да познава. Бе доволен от синовете си — десет и девет годишни, които растяха силни; надзираваше как боравят с оръжието и с прицела. Имаха късмет тия момчета! Робер бе лишен от баща си прекалено рано…
Той самичък се справяше с преследваното животно, с нож за елена или с копие за глигана. Проявяваше голяма сръчност и изпитваше удоволствие да усети как желязото, опряно на точното място, се забива изведнъж в нежната плът. Дивечът и ловецът еднакво се обливаха в пот, но животното се строполяваше поразено, а мъжът оставаше прав.
Когато се връщаха, докато тълкуваха произшествията при лова, селяните от колибите, облечени в дрипи и с крака, обвити в скъсани парцали, изскачаха от бордеите си и тичаха да целунат шпората на господаря в порив на екстаз и страх едновременно. Добър обичай, който изчезваше в градовете.
Щом господарят се появеше, в замъка тръбяха рогове за обяд. В голямата зала с гоблени с гербовете на Франция, Артоа, Валоа и Константинопол — защото госпожа дьо Бомон беше Куртьоне по майка — Робер се настаняваше пред масата и в продължение на три часа плюскаше, като се шегуваше с обкръжението си, извикваше главния готвач с дървена лъжица на пояса и понякога го поздравяваше, ако бутът от дивата свиня, добре маринован, се топеше в устата, или му обещаваше бесило, ако сосът с топъл пипер, с който се поливаше еленът, печен целият на шиш, не бе достатъчно лют.
След кратка следобедна почивка се връщаше в голямата зала, за да изслуша превотата и бирниците, за да проучи сметките, да уреди делата на феода си и да раздава правосъдие. Обичаше много да раздава правосъдие, да гледа завистта или омразата в очите на тъжителите, мошеничеството, коварството, злобата, мъката. Накратко, да открива себе си в умален вид в проявите на дребните риби.
Най-много го радваха историите за развратни жени и излъгани мъже.
— Да се яви рогоносецът! — заповядваше той, настанен удобно в дъбовия си фотьойл.
И започваше да поставя най-неприлични въпроси, докато писарите избухваха в смях зад перата си, а просителите почервеняваха от срам.
Робер имаше неприятната склонност, за което превотата му го укоряваха, да налага леки наказания на крадци, джебчии, измамници в игра със зар, прелъстители, пладнешки разбойници, сводници, грубияни освен, разбира се, когато кражбата или престъплението е било извършено в негов ущърб. Някакво тайно съучастничество го свързваше сърдечно с всякакви мошеничества по земята.
След правораздаването денят почти свършваше. Робер отиваше в банята в една ниска стая на кулата,
