— Видяхме я, монсеньор — отговори Жийе дьо Нел изтръпнал, — и поискахме даже да я запазим. Само при това условие позволихме да вземат госпожа Дивион. Ето я.
Наистина бе кралска заповед, написана от ръката на писар, но подпечатана с печата на Филип VI. И то не с канцеларския печат, което би могло да бъде някаква измама. Восъкът носеше релефа на частния печат на Филип, „малкия печат“, както го наричаха и който кралят държеше в своята кесия и само собственоръчно го използваше.
По природа граф д’Артоа бе чужд на всяка тревога, но тоя ден разбра какво значи страх.
VI. ЗЛАТА КРАЛИЦА
Да се отиде от Конш до Париж само за един ден е тежък преход даже за трениран конник и изискваше силен кон. Робер д’Артоа изостави по пътя двама от оръженосците си, чиито коне паднаха окуцели. Той пристигна в града през нощта и въпреки късния час намери улиците задръстени от весели групи, които празнуваха Нова година. Пияници повръщаха в тъмнината на прага на кръчмите, жени, уловени за ръце и клатушкайки се, пееха с пълен глас, както в разказа на Ватрике.
Без да го е грижа за тълпата, която конят му блъскаше с гърди, Робер отиде право в двореца. Капитанът на гвардейците му съобщи, че кралят бе пристигнал същия ден, за да приеме новогодишните пожелания на буржоата, но че бе тръгнал отново за Сен Жермен.
Тогава, прекосявайки моста, Робер отиде в Шатле. Един френски пер можеше да си позволи да събуди управителя. Обаче на поставените му въпроси той отговори, че не е приел нито предния ден, нито днес, никаква дама на име Жана Дивион, нито някоя, която да съответствува на даденото описание.
Ако не беше в Шатле, трябваше да се намира в Лувъра, защото по кралска заповед отвеждаха само на тия две места.
Тогава Робер отиде в Лувъра, но капитанът му даде същия отговор. Тогава къде бе Дивион? Беше ли пътувал Робер по-бързо от кралските сержанти и от друг път изпреварил отряда им? Обаче в Удан, където се беше осведомил, му казаха, че трима сержанти, които водели една жена, минали преди няколко часа. Мистерията около тая работа ставаше все по-непрогледна. Примирен, Робер се прибра в своя дом, спа малко и преди пукване на зората тръгна за Сен Жермен.
Слана покриваше нивите и ливадите, клоните на дърветата блестяха под скрежа, а хълмовете и гората около замъка Сен Жермен приличаха на пейзаж от захар.
Кралят току-що се бе събудил. Вратите се отвориха за Робер чак до спалнята на Филип VI, който беше още в леглото, заобиколен от шамбеланите и ловците и даваше заповеди за лова през този ден.
Робер влезе стремително, коленичи на паркета, вдигна се веднага и каза:
— Сир, братко мой, вземете си обратно перството, което ми дадохте, феодствата, земите, доходите, отнемете ми и имота и ползването му, изгонете ме от вашия Тесен съвет, в който повече не съм достоен да се явявам. Не, не съм вече нищо в кралството!
Отваряйки широко сините си очи над месестия нос, Филип попита:
— Какво ви става, братко? Защо сте така развълнуван? Какво приказвате?
— Казвам истината. Казвам, че не съм нишо в кралството, щом кралят, без да благоволи да ме осведоми, заповядва да арестуват лице, което живее под покрива ми!
— Кого съм накарал да арестуват? Кое лице?
— Някоя си Дивион, братко, която спада към моя дом и се грижи за гардероба на съпругата ми, вашата сестра. Трима сержанти по ваша заповед са я взели от замъка ми в Конш, за да я отведат в тъмница.
— По моя заповед? — каза Филип смаян. — Никога не съм давал такава заповед… Дивион? Не познавам това име. И за всеки случай, братко, имайте любезността да повярвате, че никога не бих накарал да арестуват някого от вашите хора, даже ако имах основание за това, без да ви осведомя и най-напред да се посъветвам с вас.
— И аз така си мислех, братко — каза Робер. — И все пак тази заповед е от вас.
Той измъкна от ризницата заповедта за арестуване, връчена от сержантите.
Филип VI я погледна, позна малкия си печат и носът му побеля.
— Еруар! Дрехите ми! — извика той на един от шамбеланите. — И излезте бързо! Оставете ме сам с монсеньор д’Артоа!
Като махна бродираните със злато завивки, той вече бе на крак в дълга, бяла нощница. Шамбеланът му помогна да навлече роба, подплатена с кожи, и поиска да засили огъня в камината.
— Излизай, излизай! Казах да ме оставите сам.
Откогато обслужваше краля, Еруар дьо Белперш ни веднъж не бе третиран така грубо като прост прислужник от кухнята.
— Не съм подпечатвал това, нито съм диктувал нещо подобно — каза кралят, когато шамбеланът се оттегли.
Той прегледа писмото много внимателно, съпостави двете части на печата, счупен при отварянето, взе кристална лупа от едно чекмедже на шкафа.
— Да не би, братко — каза Робер, — да са преправили печата ви?
— Това е невъзможно. Майсторите на калъпи за печати са достатъчно хитри да предотвратят направата на копие, като скриват винаги някакво малко умишлено несъвършенство, особено за кралските печати или за тези на големите барони; гледай буквата „Л“ на моето име; виж чупката на бастунчето и тази дупчица във винетката.
— Тогава — каза Робер — да не би да са отлепили печата от друг документ?
— Това нещо, изглежда, се прави със сгорещен бръснач или по друг начин, моят канцлер ми е разказвал за тези неща.
На лицето на Робер се изрази наивност, като че ли научаваше нещо неподозирано, но сърцето му заби по-бързо.
— Но не е такъв случаят — продължи Филип, — защото аз използвам моя малък печат само когато трябва да бъде разчупен и никога не го слагам върху гладка страница.
Той замълча за миг с очи, впити в Робер, като че ли искаше от него обяснението, което в действителност търсеше в собственото си съзнание.
— Трябва да са ми откраднали за миг печата. Но кой? Кога? През целия ден той не напусна кожената кесия на колана ми; махам я само нощем…
Той отиде към шкафа, взе от чекмеджето една сърмена кесия, опипа я най-напред, после я отвори, извади златен печат с дръжка, подобна на цвят на лилия.
— …И го вземам сутрин…
Заговори по-бавно, ужасно подозрение се промъкна в него. Взе отново заповедта за арестуването, разгледа я пак много внимателно.
— Познавам този почерк — каза той. — Не е нито на Юг дьо Помар, нито на Жак ла Ваш, нито на Жофроа дьо Фльори…
Той позвъни. Пиер Трусо, другият дежурен шамбелан се яви.
— Изпрати ми веднага, ако е в замъка или където и да се намира, писаря Робер Мюле. Да дойде тук с перата си.
— Този Мюле — попита Робер — не е ли на служба в канцеларията на кралица Жана, съпругата ти?
— Да, Мюле служи ту при мене, ту при Жана — отвърна Филип уклончиво, за да скрие смущението си.
Те отново си приказваха на „ти“ както някога, когато Филип бе далеч от трона, а Робер не бе още пер, когато бяха само двама задружни братовчеди, по онова време монсеньор Шарл дьо Валоа сочеше Робер като пример за Филип поради неговата сила, упорство и разбиране на делата.
Мюле бе в замъка. Той пристигна задъхан с принадлежностите за писане под мишница и се поклони, за да целуне ръката на краля.
— Остави тук кутията и пиши — каза Филип и почна веднага да диктува: „По заповед на краля до нашия обичан и верноподан комендант на Париж Жан дьо Милон, поздрав.
Заповядвам ви да наредите…“
Двамата братовчеди се бяха приближили наведнъж и четяха през рамото на писаря. С неговия почерк
