бе написана заповедта за арестуване.
— „да освободи начаса госпожа Жана дьо…“
— Дивион — произнесе Робер.
— „която е била задържана в нашия затвор“… Къде се намира тя в случая? — попита Филип.
— Нито в Шатле, нито в Лувъра — каза Робер.
— В кулата Нел, Ваше величество — каза писарят, който мислеше, че ще бъдат оценени усърдието и добрата му памет.
Двамата братовчеди се спогледаха и с един и същ жест скръстиха ръце.
— Откъде знаеш това? — попита кралят писаря.
— Ваше величество, защото имах честта оня ден да напиша вашата заповед за задържането на тази дама.
— А кой ти я продиктува?
— Кралицата, Ваше величество, която ми каза, че не сте имали време да го направите и сте натоварили нея. Двете заповеди за задържане и за затваряне.
Кръвта напълно се бе отдръпнала от лицето на Филип, който раздвоен между гняв и срам, не смееше да погледне зетя си.
„Ама че мръсница, мислеше си Робер. Знаех, че ме мрази, но чак дотолкова, че да открадне печата на съпруга си, за да ми навреди… А кой е могъл да я осведоми така добре?“
— Няма ли да довършите, Ваше величество? — каза писарят.
— Разбира се, разбира се — отвърна Филип, изтръгвайки се от мислите си.
Той продиктува финалната формула. Писарят запали свещ на огъня, покапа няколко капки червен восък върху сгънатия лист и го подаде на краля, за да постави сам малкия си печат.
Филип, унесен в мислите си, като че ли почти не отдаваше внимание на жестовете си. Робер взе заповедта, дръпна със звънеца. Този път дойде Еруар дьо Белперш.
— До коменданта, начаса, заповед на краля — му каза Робер, връчвайки писмото.
— И повикай тук госпожа кралицата — заповяда Филип VI от дъното на стаята.
Писарят Мюле чакаше, като гледаше последователно краля и граф д’Артоа, и се питаше дали прекаленото му усърдие беше уместно. Робер с ръка му нареди да излезе.
Няколко минути по-късно кралица Жана влезе с особената си походка на куца. Тялото й се отместваше на деветдесет градуса около по-дългия й крак. Тя бе слаба, с доста хубаво лице, но зъбите й вече се разваляха. Очите й бяха големи, изпълнени с измамната бистрота на лъжата. Между дългите й, малко извити пръсти оставаше празнина даже когато бяха оплетени.
— Откога, госпожо, се пращат заповеди от мое име?
Кралицата се престори много умело на изненадана и невинна.
— Заповед ли, мой обичани господарка?
Гласът й бе плътен, мелодичен, с отсенка на престорена нежност.
— И откога ми се краде печатът, когато спя?
— Вашият печат, нежно сърце? Никога не съм пипала печата ви. За кой печат говорите?
Страшна плесница я накара да млъкне.
Очите на Жана Куцата се изпълниха със сълзи, толкова ударът бе груб и силен, тя зина от смайване и притисна дългите си пръсти до бузата, по която избиха червени петна.
Робер д’Артоа не бе по-малко изненадан, но от щастие. Никога не би повярвал, че братовчед му Филип, за когото всички говореха, че е под чехъла на жена си, може да вдигне ръка над нея. „Дали наистина е станал вече крал?“ — си каза Робер.
Филип дьо Валоа просто бе станал мъж и приличаше на всеки съпруг, знатен благородник или последен слуга, който наказва лъжливата си съпруга. Последва втора плесница, като че ли първата му бе намагнитила ръката, а после още няколко. Жана, обезумяла, пазеше лицето си с двете ръце. Ръката на Филип удряше, където завърне, по главата, по раменете. И в същото време той викаше:
— Миналата нощ ми изиграхте тоя номер, нали? И имате наглостта да отричате, когато Мюле ми призна всичко? Зла курва, която ме гали, умилква се около мен, казва, че тръпне от любов и възползвала се от слабостта, която изпитвам към нея, ме мами, докато спя, и ми краде кралския печат? Не знаеш ли, че няма нищо по-грозно от кражбата? Че не бих търпял някой мой поданик, па бил най-силният в кралството, да използва чужд печат, без да накарам да го бият? Да си служат с моя! Виждала ли се е някога по-грозна злодейка, която иска да ме опозори пред перовете ми, пред братовчед ми, пред собствения ми брат. Нямам ли право, Робер? — каза той и престана да удря, за да получи одобрение. — Как бихме могли да управляваме поданиците си, ако всеки си служи по своя воля с нашите печати, за да заповяда това, което ние не сме пожелали. Това е посегателство на честта ми.
После, обръщайки се към жена си с подновена ярост:
— И ето как добре използвате кулата Нел, която ви подарих. Колко дълго ме молихте за нея! И вие ли сте толкова лоша, колкото сестра ви и тази прокълната кула винаги ли ще подслонява злодеянията на Бургундия? Ако не бяхте кралица, за мое нещастие се ожених за вас, вас именно щях да хвърля в затвора! И понеже не мога да ви накажа чрез другите, ще го направя сам.
И ударите отново почнаха да се сипят.
„Дано да я умори!“ — мислеше Робер.
Жана се бе свила върху леглото, риташе с крака и всеки удар изтръгваше стон или вой, после внезапно тя се хвърли като котка с нокти напред и започна да крещи със сълзи, стичащи се по бузите й.
— Да, направих това! Да, откраднах печата, докато спеше, защото ти зле раздаваш права и защото искам да защитя брат си, бургундския херцог, срещу тоя зъл Робер, който винаги е нанасял вреди с нож и с престъпления, който в заговор с баща ти погуби сестра ми Маргьорит.
— Да не чувам от твоите уста да споменаваш баща ми! — извика Филип.
Когато видя погледа на мъжа си, тя млъкна, защото той беше наистина способен да я убие.
Той прибави, вдигайки ръка с покровителствен жест до рамото на Робер д’Артоа:
— И внимавай, проклетийо, да не навредиш някога на моя брат, който е най-добрата опора на трона ми.
Когато отиде да отвори вратата, за да каже на шамбелана, че отлага лова през тоя ден, двадесет глави, опрени на нея, се отдръпнаха заедно. Прислугата ненавиждаше Жана Куцата, защото ги преследваше с изисквания, клеветеше ги за най-малкия пропуск и те я наричаха помежду си „злата кралица“. Разказът за наказанието, което току-що бе получила, щеше да изпълни с радост двореца.
Към края на сутринта Филип и Робер се разхождаха с бавни стъпки в градината на Сен Жермен, където сланата се топеше. Кралят вървеше с наведена глава.
— Не е ли ужасно, Робер, да си принуден да не се доверяваш на собствената си съпруга даже когато спиш? Да слагам печата под възглавницата си? Тя ще си пъхне там ръката. Спя тежко. Не мога все пак да я затворя в манастир, тя е моя съпруга! Единственото нещо, което мога да сторя, е да не я оставям да спи при мене. Най-лошото е, че обичам тая безсрамница! Не разправяй това, но, като всеки мъж, и аз съм опитвал с други, за забава, и съм се връщал към нея с още по-голямо влечение… Но ако си позволи пак нещо подобно, ще я бия пак!
В този момент Труйар д’Юзаж, заместник-епископ на Манс и рицар на двореца, приближи към тях, за да извести за превото на Париж, който го следваше.
— Е, месир прево, освободихте тази дама, нали?
— Не, Ваше величество — отговори превото притеснен.
— Как? Заповедта ми да не е фалшива? Или не познахте моя печат!
— Не, Ваше величество, но преди да я изпълня, искам да поговоря с вас по този случай и съм много доволен, че монсеньор д’Артоа е с вас — каза Жан дьо Милон, гледайки смутено Робер. — Тази жена призна.
— Какво призна? — попита Робер.
— Всякакви долни постъпки, монсеньор, фалшиви писма, подправени документи и други неща още.
Робер се овладя добре, дори се престори, че взема работата на шега и се провикна, повдигайки рамене:
— Ако е минала през разпит с изтезание, сигурно е направила много признания! Нека да ви предам на
