въоръжен и готов за състезание, защото в един часа след обяд съдиите ще отрежат въжетата за започване на турнира, на който ще бъдат раздадени богати дарове от дамите. Освен това предупреждавам ви, че никой не бива да води със себе си в редиците конни слуги в по-голямо количество от определеното, а именно: четирима слуги за принц, трима за граф, двама за рицар и един за оръженосец, а обикновени пеши слуги — всеки, колкото желае и както отсъдиха съдиите. Нещо повече, моля да си вдигнете дясната ръка към светиите и всички заедно да обещаете, че никой от вас на тоя турнир няма да нанесе съзнателно удари нито с острото на меча, нито по-долу от кръста, и ако случайно шлемът на някого от вас падне, никой няма да го докосне, докато не си сложи и върже шлема. Ако не се подчините ще загубите въоръжението и коня си и ще бъде обявено, че нямате право да участвувате в други турнири. И така, закълнете се във вашата чест и обещайте чрез клетвата.
Всички рицари вдигнаха ръка и извикаха:
— Да, да, заклеваме се!
— Внимавайте утре — каза бургундският херцог на своите рицари, — защото нашият братовчед д’Артоа може да се покаже зъл и да не зачете всички наставления.
А после почнаха отново да танцуват.
VIII. ПЕРСКА ЧЕСТ, КРАЛСКА ЧЕСТ
Всеки състезател се намираше в палатката си от бродирано сукно, над която се развяваше знамето му, и се приготовляваше. Най-напред покритите с метална мрежа панталони, към които се прикрепваха шпорите, после железните пластинки, които покриваха краката и ръцете, след това ризницата от дебела кожа, над която се слагаше бронята, нещо като желязно буренце от отделни плочки цяла или разчленена според предпочитанието. После идваше кожената шапчица, която пазеше от ударите върху шлема, и отгоре слмият шлем с пера или емблеми, които връзваха на врата на бронята с кожени ремъци. Над бронята обличаха копринена туника в ярък цвят, дълга, развяваща се, с огромни, фестонирани ръкави, които висяха от рамената и с избродирани на гърдите гербове. Най-после рицарите получаваха шпагата с притъпено острие и широк или кръгъл щит.
Конят чакаше отвън, покрит с чул с гербове, дъвчейки намордник с дълги краища и с железен предпазител на челото, върху който закрепваха, както върху шлема на господаря, орел, змей, лъв, куличка или сноп пера. Слугите държаха трите копия с притъпени върхове, с които разполагаше всеки участник, както и боздуган — доста лек, за да не е смъртоносен.
Благородниците се разхождаха между палатките, присъствуваха на приготовлението на състезателите, отправяха последни насърчения на приятелите.
Малкият принц Жан, първороден син на краля, наблюдаваше с възторг тези приготовления, а Жан Лудия, който го придружаваше, гримасничеше под шапката с пискюли. Дружина стрелци държеше на разстояние многобройната тълпа на простолюдието, тя щеше да види само прахта, защото, след като в продължение на четири дни участниците тъпчеха тревата, тя бе изсъхнала и земята, макар и добре полята, се превръщаше на прах.
Преди още да се качат на коня, рицарите вече се потяха обилно под снаряжението си, чиито железни части се нагряваха силно от юлското слънце. Те губеха поне по два килограма на ден.
Херолдите минаваха, викайки:
— Стегнете шлемовете, стегнете шлемовете, господа рицари, вдигнете знаменцата, за да придружите знамето на краля.
Трибуните бяха пълни и съдиите, между които конетабълът, месир Мил дьо Ноайе и бурбонският херцог се намираха вече на местата си на средната трибуна.
Прозвучаха тръбите, рицарите, подпомогнати от слугите си, се качиха на конете и се отправиха кой към палатката на краля на Франция, кой към палатката на краля на Бохемия, за да образуват шествие двама по двама. Зад всеки рицар вървеше неговият знаменосец и така чак до терена на турнира, където влязоха.
Въжета разделяха арената на половина по ширината й Двете групи застанаха една срещу друга. След това свирене на тръбите кралят на турнира се приближи, за да повтори за последен път условията на турнира.
Най-после извика:
— Прережете въжетата и започнете борбата, когато пожелаете!
Бурбонският херцог никога не чуваше тоя вик без известна тревога, защото някога неговият баща — Робер дьс Клермон, шести син на Свети Луи, викаше така в кризите на лудост, които го хващаха внезапно посред обяд или в кралския съвет. Херцогът предпочиташе да бъде съдия, а не борец.
Специални хора вдигнаха брадви, въжетата се разкъсаха. Знаменосците се оттеглиха от редиците; конните слуги, въоръжени с части от копия, които не бяха по-дълги от три стъпки, се наредиха покрай парапета, готови да отидат на помощ на своите господари. После земята потрепери под копитата на двеста коня, пуснати в галоп един срещу друг, и схватката почна.
Дамите, изправени на трибуните, викаха, следвайки с поглед шлема на избрания рицар. Съдиите внимателно гледаха нанесените удари, за да посочат победителите. Сблъсъкът на копия, стремена, брони, на цялата тази железария вдигаше адски шум, прахът засенчваше слънцето.
Още при първия сблъсък четирима рицари бяха свалени от конете си, а на двадесет други се счупиха копията. Слугите, отзовавайки се на виковете, които излизаха изпод наличника на шлемовете, тичаха да занесат ново копие на обезоръжените участници или да вдигнат свалените от конете, които махаха с крака като обърнати по гръб раци. На единия бе счупен кракът и четирима мъже трябваше да го изнесат.
Мил дьо Ноайе бе в лошо настроение и макар че бе съдия, не се интересуваше особено от зрелището. Караха го само да си губи времето! Трябваше да председателствува заседанието на Сметната палата, да контролира постановленията на парламента, да надзирава цялата администрация на кралството. А за да угоди на краля, трябваше да седи тук да гледа как кресльовци чупят ясенови копия! Той почти не скриваше чувствата си.
— Всички тези турнири струват много скъпо; те са безплодно разточителство, което народът осъжда — казваше той на съседите си. — Кралят не чува какво говорят поданиците му в градове и села. Когато минава, той вижда само хора, превити да му целуват краката, но аз знам добре какво ми докладват байита и превота. Напразни разходи от гордост и празноглавие! А през това време нищо не се върши; заповеди чакат по две седмици, за да бъдат подписани; съвет се свиква само да се реши кой ще бъде крал на турнира или почетен рицар. Величието на едно кралство не се мери с тези подобия на рицарство. Крал Филип Хубави знаеше добре това и в съгласие с папа Климент бе забранил турнирите.
Конетабълът Раул дьо Бриен с ръка над очите, за да наблюдава схватката, отговори:
— Вие не грешите, месир, но пренебрегвате един аспект на турнирите, че те са добра тренировка за война.
— Каква война? — възрази Мил дьо Ноайе. — Вярвате ли, че ще отидем на война с тези сватбени сладкиши на главата и с фестонирани ръкави, които висят два аршина. Двубоите с копие, съгласен съм с вас, поддържат сръчността в боя, но турнирът загуби всякакъв смисъл, откакто не се провежда вече с бойно въоръжение и рицарят не носи истинска тежест.
Той е даже пагубен, защото нашите млади оръженосци, които никога не са служили в армията, ще мислят, че и с неприятеля нещата протичат по същия начин и че се напада само при вик „срежете въжетата!“.
— Добре е също нашите сеньори да се опознаят с оглед на кръстоносния поход — обади се бурбонският херцог със сведущ вид.
Мил дьо Ноайе вдигна рамене. Много му подхождаше на тоя херцог, легендарен страхливец, да проповядва за кръстоносен поход!
Месир Мил се бе уморил да бди над делата на Франция под ръководството на монарх, когото всички единодушно намираха прекрасен, когото той с дългия си опит на сановник смяташе за неспособен. Човек се уморява да прави усилия в посока, която никой не одобрява, а Мил бе почнал кариерата си в бургундския двор и се питаше дали скоро няма да се върне там. По-добре беше да управлява мъдро едно херцогство, отколкото безумно едно кралство; а херцог Йод му бе направил предната вечер такова предложение. Той потърси с поглед херцога в схватката и го видя, че лежи на земята, съборен от Робер д’Артоа. Тогава Мил
