дьо Ноайе отново загледа с интерес турнира.
Докато слугите изправят херцог Йод, Робер слезе от коня и предложи на противника си пеша битка. С боздуган и шпага в ръце двете железни кули тръгнаха една срещу друга с малко несигурна стъпка, за да си нанасят удари. Мил следеше Робер д’Артоа, готов да го дисквалифицира при първата нередност. Но Робер спазваше правилата, не нападаше по-ниско от колана, удряше само с тъпата страна на меча. С боздугана си той удряше по шлема на бургундския херцог и смачка змея, с който бе украсен. И макар че боздуганът не тежеше повече от половин кило, черепът на другия сигурно бе тежко разтърсен, защото херцогът почна да се защищава лошо и шпагата му повече удряше по въздуха, отколкото по Робер. Искайки да се измъкне ловко, Йод Бургундски загуби ринновесие; Робер постави крак върху гърдите му и допря пърха на шпагата си там, където се завързва шлемът, херцогът поиска милост. Той се предаде и трябваше да напусне борбата. Робер накара да го качат отново на коня и мина гордо в галоп пред трибуните. Една възторжена дама откъсна ръкава си и Робер го улови с върха на копието.
— Тези дни монсеньор Робер би трябвало да не се перчи толкова — забеляза Мил дьо Ноайе.
— Ба — възрази Раул дьо Бриен, — кралят го покровителства.
— Докога? — отвърна Мил дьо Ноайе. — Госпожа Мао като че ли умря много бързо, а също и госпожа Жана Вдовицата. И после къде изчезна тази Беатрис д’Ирсон, тяхна придворна дама, която цялото й семейство напразно търси… Бургундският херцог ще постъпи мъдро, ако кара да опитват ястията му.
— Много сте променили чувствата си към Робер. Миналата година изглеждахте на негова страна.
— Защото миналата година не се бях занимавал още с неговите дела, по които току-що ръководих втората анкета.
— А! Ето че напада месир дьо Ено — каза конетабълът.
Жан дьо Ено, който помагаше на краля на Бохемия, се сражаваше лудо; нямаше знатен сеньор в партията на краля на Франция, който той да не предизвика. Още отсега се знаеше, че той ще получи трофея на победител.
Турнирът трая цял един час, след което съдиите заповядаха отново да свирят тръбите, да се отворят бариерите и да се строят отново редиците. Десетина рицари и оръженосци на Артоа обаче се правеха, че не са чули и пребиваха в един ъгъл на арената четирима бургундски сеньори. Робер не беше между тях, но сигурно той бе насърчил някои от привържениците си, тупаницата рискуваше да се превърне в клане. Крал Филип VI бе принуден да свали шлема си и с гола глава, за да го разпознаят, отиде за всеобщо възмущение да разтърве настървените.
Предшествувани от херолдите и тръбачите, двете групи образуваха отново шествие, за да излязат от арената. Виждаха се само смачкани брони, разкъсани туники, олющена боя, куци коне под разкъсани чулове. Двубоят има за резултат един умрял и няколко осакатени за цял живот. Освен месир Жан дьо Ено, на когото щеше да се даде наградата на кралицата, всички състезатели щяха да получат за спомен по един подарък — висока чаша от позлатено сребро, сребърна купа или паничка.
В палатките с вдигнати врати сеньорите се освобождаваха от снаряжението си, виждаха се пламтящи лица, одрани ръце от ставите на железните ръкавици, и отекли крака. В същото време се разменяха и коментари.
— Шлемът ми се изкриви още в началото и това ми пречеше…
— Ако сър дьо Куржан не се бе хвърлил да ви помогне щяхте да видите, приятелю!
— Херцог Йод не можа да устои дълго пред монсеньор Робер!
— А! Бреси се държа добре, признавам!
Смеейки се, гневейки се, едва дишайки от умора, рицарите се отправиха към баните в близкия хамбар. В готовите качета влизаха най-напред принцовете, после бароните, след това рицарите и накрая оръженосците. Между тях съществуваше тази приятелска и здрава близост, каквато създават физическите състезания, но се чувствуваха и някои трайни омрази.
Филип VI и Робер д’Артоа се бяха потопили в две съседни каци.
— Хубав турнир, хубав турнир — казваше Филип — Ах! Братко, трябва да говоря с тебе.
— Ваше величество, братко, готов съм да ви слушам.
Беше очевидно, че на Филип му тежеше много постъпката, която трябваше да направи. Но какъв по- добър момент би могъл да се намери, за да говори със своя братовчед, зет и приятел от детинство, от този, когато току-що се бяха състезавали рамо до рамо и когато виковете, които изпълваха хамбара, плесниците, с които рицарите се пляскаха по раменете, бълбукането на водата, парата, която се издигаше от бъчвите, изолираха напълно разговора им.
— Робер, процесът ти върви зле, защото писмата ти са фалшиви.
Робер извади от ведрото червената си коса и зачервените бузи.
— Не, братко, истински са!
Лицето на краля се опечали.
— Робер, заклевам те, не се инати по тоя погрешен път. За теб направих повече, отколкото можах, и то срещу мнението на семейството и съвета ми. Съгласих се да предам Артоа на бургундската херцогиня с уговорката, че имам пред вид твоите права в бъдеще. Наложих за управител Фери дьо Пикини, твой предан човек, предложих на херцогинята да откупиш Артоа, който да ти бъде предаден.
— Не е било нужно да се откупва Артоа, та то ми принадлежи!
Филип се разгневи от това упорито твърдоглавие. Той извика на камердинера си:
— Трусо! Моля още малко студена вода!
После продължи.
— Общините на Артоа не пожелаха да платят цената, за да сменят господаря си; какво можех аз?… Нареждането да започне тоя процес чака от един месец. От един месец отказвам да го подпиша, защото не искам брат ми да бъде изправен пред низки хора, които да хвърлят върху му кал, от която не съм сигурен, че ще може да се измие. Всеки може да сгреши, никой от нас не е вършил само похвални неща. Подкупили са или са заплатили свидетелите ти, твоят нотариус е проговорил, фалшификаторите са в затвора и са признали, че са написали писмата.
— Те са истински — повтори Робер.
Филип VI въздъхна. Колко усилия трябва да се направят, за да се спаси един човек въпреки него!
— Не казвам, Робер, че ти си наистина виновен в това. Не казвам, както твърдят, че ти си написал писмата. Донесли са ти ги, повярвал си, че са истински, бил си излъган…
В своята каца Робер стискаше челюсти.
— Може би даже — продължи Филип — моята сестра, твоята съпруга, те е излъгала. Понякога жените, мислейки, че ще ни услужат, вършат измамни неща! Измамата е тяхна втора природа. Гледай моята, която не се поколеба да ми открадне печата.
— Да, жените са измамни — каза Робер гневно. — Всичко това е машинация, направена от жена ти и снаха й, Бургундката. Не познавам долните хора, с чиито изтръгнати насила признания ме обвиняват!
— Искам също да вярвам, че е клевета — каза по-тихо Филип — това, което се говори за смъртта на леля ти.
— Тя обядва у тебе.
— Но дъщеря й не беше обядвала у мене, когато умря за два дена.
— Не бях единственият им неприятел, който си бяха спечелили с лошия си живот — каза Робер с престорено безгрижен тон.
Той излезе от кацата и поиска кърпи, за да се избърше. Филип направи същото. Те стояха един срещу друг, голи с порозовяла кожа и много космати. Слугите им чакаха на няколко крачки с официалните им дрехи в ръце.
— Робер, чакам отговора ти.
— Какъв отговор?
— Че се отказваш от Артоа, за да мога да потуша тая история.
— И за да можеш да си вземеш обратно думата, която ми даде преди да станеш крал, Ваше височество, братко мой. Забрави ли кой те качи на трона, кой присъедини към тебе перовете, кой ти даде скиптъра?
Филип дьо Валоа улови Робер за китките и гледайки го право в очите, промълви:
— Ако бях забравил, вярваш ли, че бих ти говорил в този момент, както ти говоря? За последен път, откажи се.
