мъчителите, месир Милон, и се обзалагам, че ще признаете, че сте искали да ме прелъстите.
— Уви, монсеньор! — отвърна превото. — Дамата проговори преди разпита… от страх пред мъчение. Тя даде дълъг списък на съучастниците си.
Филип VI мълчаливо наблюдаваше своя зет. Нови мисли минаваха през ума му.
Робер почувствува как капанът щраква над него. Крал, който току-що е смазал от бой съпругата си, и то пред свидетел, за похищение на печата и фалшиви писма, трудно може да пусне на свобода, даже от любезност към най-близкия си роднина, една обикновена поданица, която е признала подобни престъпления.
— Твоят съвет, братко? — се обърна Филип към Робер, без да престане да го гледа.
Робер разбра, че спасението му зависи от отговора: трябваше да се престори на лоялен. Толкова по-зле за Жана Дивион. Ще твърди, че е безсрамна лъжа всичко, което тя е могла или би могла да каже срещу него.
— Вашето правосъдие ще се произнесе, сър, братко мой, вашето правосъдие! Дръжте тая жена в затвора и ако тя ме е излъгала, знайте, че ще изискам от вас най-голяма строгост.
В същото време той си казваше: „Кой е предупредил все пак бургундския херцог?“ И после отговорът, очевидният отговор блесна тутакси. Имаше само едно лице, което би могло да каже на бургундския херцог или на самата зла кралица, че Дивион беше в Конш: Беатрис.
Едва в края на март, когато Сена, придошла от пролетното пълноводие, заливаше бреговете и влизаше в избите, моряци уловиха някъде към Шату чувал, който плуваше и съдържаше тяло на съвсем гола жена.
Цялото население на селото, газейки в калта, се бе събрало около ужасната находка и майките, плескайки момченцата си, викаха:
— Хайде, бягайте, тази гледка не е за деца!
Трупът беше отвратително подпухнал, с ужасния зеленикав цвят на напреднало разложение: трябва да бе стоял повече от месец в реката. Личеше все пак, че мъртвата е била млада. Дългите й черни коси, като че ли мърдаха, защото в тях се пръскаха мехурчета. Лицето й е било издраскано, ритано, смазано, за да не може да бъде позната: на врата имаше белег от примка.
Моряците, раздвоени от отвращение и безсрамно любопитство, побутнаха с куките си лишената вече от стеснение мърша.
Изведнъж тялото изпусна водата, която го издуваше, почна да се движи само, давайки впечатление, че възкръсва, и женорята се отстраниха с крясъци. Байито, когото бяха повикали, зададе няколко въпроса, позавъртя се около мъртвата, разгледа предметите, излезли от чувала заедно с трупа, които се изцеждаха на тревата: рог от пръч, малка восъчна фигурка, обвита с парцали и набедена с игли, груб оловен потир, изпъстрен с дяволски знаци.
— Това е някоя магьосница, убита от другарите й след сборище или дяволска литургия — заяви байито.
Бъбриците се прекръстиха. Байито посочи неколцина да заровят най-бързо и без молитва тялото и прокълнатите предмети в една горичка, далече от селото.
Накратко, добре извършено и добре замаскирано престъпление, при което Жийе дьо Нел бе следвал добрите уроци на Лорме льо Долоа и което приключи, както желаеха убийците.
Робер д’Артоа си отмъсти за предателството на Беатрис, но това не означаваше, че е победил.
Две поколения по-късно селяните на Шату нямаше да знаят защо купчината дървета под селото е била наречена „гората на магьосницата“.
VII. ТУРНИРЪТ В ЕВРЬО
Към средата на месец май херолди с кралски ливреи, придружени от тръбачи, се спираха по градските площади, по кръстопътищата на селищата и пред входовете на замъците. Тръбачите надуваха дългите си тръби, на които висеше по едно малко знаменце, украсено с лилии, херолдът развиваше пергамент и със силен глас възвестяваше:
— И така слушайте, слушайте! Съобщава се на всички принцове, сеньори, барони, рицари и оръженосци от херцогства Нормандия, Бретания и Бургундия, от графствата и феодите Анжу, Артоа, Фландрия и Шампан и всички други, били те от това кралство, или от кое да е друго християнско кралство, ако не са заточени или врагове на краля, нашия господар, бог да му даде добър живот, че в деня на Света Лучия, на шести юли, край град Еврьо ще се състои най-голямо опрощаване чрез много благороден турнир, в който рицарите ще се състезават с леки боздугани и обърнати откъм тъпата страна мечове със съответни за целта екипировки, герб, салтамарка и високи ботуши с каишки, украсени с гербовете на благородните участници в турнира, както изискват древността и обичаят.
Начело на този турнир са височайшите всемогъщи и безстрашни сеньори, нашият многообичан господар Филип, крал на Франция, като призоваващ на двубой и сир Жан Люксембургски, крал на Бохемия, като ответник. И нарочно се съобщава на всички принцове, сеньори, барони, рицари, оръженосци от горепосочените феоди и други, от коя да е нация, които имат желание и искат да участвуват в турнира, за да извоюват почит, да носят малки гербови плочки, които сега ще дам, за да се разпознават, че са участници в турнира. Затова всеки, който желае, нека поиска такива за споменатия турнир: дамите и госпожиците ще раздават благородни и скъпи награди.
Освен това съобщаваме на всички принцове, барони, рицари и оръженосци, които имат намерение да вземат участие, че са задължени да се явят на уреченото място Еврьо и да се настанят там четири дни преди турнира, за да покажат гербовете и щитовете си, в противен случай няма да бъдат допуснати на турнира. И това ви се съобщава от името на моите господари, съдиите-арбитри, и да ми простите, моля.
Тръбите прозвучаха отново и хлапетиите тичаха чак до края на града след херолда, който отиваше да отнесе новината по-далече.
Преди да се разотидат, зяпльовците казваха:
— Това ще ни струва пак скъпо, ако нашият господар иска да отиде на турнира! Ще тръгне с жена си и цялото си домочадие… За тях са само забавленията, а за нас лишенията.
Но мнозина мислеха в същото време: „Ако господарят пожелае да отведе големия ми син като ратай в конюшнята, ще паднат сигурно хубави пари, а може би и служба в бъдеще… Ще поговоря с каноника да препоръча моя Гастон.“
В продължение на шест седмици турнирът щеше да бъде голямата работа и единствено занимание на замъците. Юношите мечтаеха да смаят света с първите си подвизи.
— Много си млад още, друг път. Случаите не ще липсват — отговаряха родителите.
— Ама синът на съседите ни от Шамбре, който е на моя възраст, ще отиде!
— Ако господарят от Шамбре е загубил ума си, или има пари за губене, това си е негова работа.
Старците предъвкваха спомените си. Ако ги слушаш, ще си помислиш, че в тяхно време мъжете са били по-силни, въоръженията по-тежки, конете по-бързи:
— На турнира в Кенилуърт, организиран от лорд Мортимър ъф Чърк, чичо на тоя, когото обесиха в Лондон зимъска…
— На турнира в Кондре сюр Еско, у монсеньор Жан д’Авен, бащата на сегашния граф Ено…
Сключваха заеми срещу предстоящата жътва, срещу дърветата за сечене, носеха сребърните си съдове при най-близкия ломбардец, за да ги превърнат в пера за шлема на сеньора, в скъпи тъкани за роклите на госпожата, в покривала за конете.
Лицемерите престорено се оплакваха:
— Ах, колко разходи, колко грижи! Колко хубаво би било да си останем в къщи! Не може да не се явим на тоя турнир, за честта на нашия дом… Бихме разсърдили краля, нашия господар, който изпрати глашатаите си до вратата на замъка ни, ако не отидем.
Навсякъде шиеха, ковяха желязото, пришиваха метална броня върху кожата на ризниците, упражняваха конете, упражняваха се самите рицари в овощните градини и птичките отлитаха оттам уплашени от тези атаки, тези удари с копие и страшно дрънкане на мечове. Младите барони губеха три часа, за да изпробват кожените си шапчици под шлема.
За да се тренират, кастеланите организираха местни турнири, на които старите мъже, въсейки вежди,
