надувайки бузи, преценяваха ударите, като гледаха как младите си вадят очите. След това сядаха на масата, за да вечерят дълго, плюскайки лакомо, пиейки, спорейки.
Тези военни игри между баронствата накрая струваха колкото истински войни.
Най-сетне потегляха на път! В последната минута дядото решаваше да тръгне, и четиринадесетгодишният син също се бе наложил, щеше да присъствува като малък оръженосец. Водеха за поводите бойните жребци, които не биваше да се изморяват; сандъците с роклите и ризниците бяха натоваре на мулета, дежурните прислужници влачеха крака в пепелта. Нощуваха в манастирските спални или при някой роднина, чийто замък се намираше по пътя и който също отиваше на турнира — още една тежка вечеря, обилно полята — и призори, преситени тръгваха всички заедно.
Така от спирка на спирка групите нарастваха до церемониалната среща с господаря-граф, на когото бяха васали. Целуваха му ръка, разменяха се изтъркани приказки, които дълго време щяха да коментират. Дамите изваждаха от сандъците една от новите рокли, присъединяваха се към свитата на графа, вече дълга половин левга и развяваща знамена под слънцето на начеващото лято.
Неистински армии, въоръжени с копия без върхове, шпаги без остриета и леки боздугани преминаваха през реките Сена, Йор, Рил или се изкачваха покрай Лоара, за да отидат на неистинска война, в която истинска бе само сцената.
Цяла седмица преди турнира в целия град Еврьо човек не можеше да наеме нито стая, нито навес. Дворът на френския крал бе настанен в най-голямото абатство, кралят на Бохемия, в чиято чест бяха организирани тържествата, живееше у граф д’Еврьо, наварския крал.
Странен принц беше тоя Жан дьо Люксембург, крал на Бохемия, притежаващ повече дългове, отколкото земи, живеещ без пукнат грош на гърба на френското съкровище, но той не можеше даже да помисли да се яви с по-малък екипаж от своя домакин, от когото измъкваше доходите си. Беше четиридесетгодишен, но изглеждаше на тридесет, разпознаваха го по хубавото му усмихнато лице, по приятните му, винаги протегнати ръце. По живост, сила, смелост, веселост, а също и по глупост той бе същинско чудо. На ръст близък до Филип VI, той бе наистина великолепен и с външност на истински крал, какъвто народното въображение можеше да си представи. Умееше да направи така, че всички да го обичат — и принцовете, както и народът. Бе успял даже да стане приятел едновременно и на папа Йоан XXII, и на император Лудвиг Баварски — двамата непримирими противници. Чудесен успех за глупак, защото всички бяха съгласни, че Жан дьо Люксембург беше толкова глупав, колкото пленителен. Глупостта не пречи на инициативата, напротив, тя скрива препятствията и прави да изглежда лесно това, което би се струвало отчайващо за всяка поне малко мислеща глава. Като изостави малката Бохемия, където се отегчаваше, Жан дьо Люксембург се заплете в безумни приключения в Италия. „Борбите между гибелини и гвелфи разоряват тази страна — помисли си той, като че ли правеше голямо откритие. — Императорът и папата си оспорват републики, чиито жители не престават да се избиват помежду си. Е, добре! Понеже съм приятел и на едната, и на другата партия, да ми предоставят тези държави и ще въдворя в тях мир!“ Най-учудващо е, че той почти успя. В продължение на няколко месеца бе идолът на Италия, но без флорентинците, хора, които мъчно се мамят, и без крал Роберто Неаполски, който почваше да се тревожи от този нахалник.
През април Жан дьо Люксембург има тайно съвещание с кардинал-легата Бертран дьо Пуже, роднина на папата, и даже, както се шепнеше, негов незаконен син. Съвещание, чрез което бохемците смятаха, че са уредили наведнъж и съдбата на Флоренция, и оттеглянето на Римини при Малатеста, и установяването на независимо княжество със столица Болоня. Обаче, без да се знае как, без да разбере защо тъкмо когато работите му изглеждаха, че така добре се нареждат, че той си мислеше даже да вземе императорския трон на своя интимен приятел Лудвиг Баварски, внезапно пред Жан дьо Люксембург се изправиха двете страшни коалиции, в които за пръв път гвелфи и гибелини се съюзиха, а Флоренция постигна съгласие с Рим и неаполският крал, опора на папата, нападаше от юг, докато императорът, неприятел на папата, нападаше от север, а двамата австрийски херцози, брандербурският маркграф — крал на Полша, и кралят на Унгария дойдоха на помощ. Имаше какво да изненада толкова обичания принц, който искаше да дари мир на италианците!
Оставяйки само осемстотин конници на сина си Шарл, за да обуздае цяла Ломбардия, Жан дьо Люксембург, с развята брада, препусна от Париж до Бохемия, където проникваха австрийците. Падна в обятията на Лудвиг Баварски и с горещи целувки по бузите разпръсна абсурдното недоразумение. Императорската корона? Та той бе мислил за нея само за да достави удоволствие на папата!
Сега той идваше при Филип дьо Валоа да го моли за застъпничество пред неаполския крал, а също и да измъкне нови субсидии, за да осъществи проекта си за мирно кралство.
Можеше ли Филип да не предложи поне един турнир в чест на своя галантен гост?
И така в равнината Еврьо, на бреговете на Итон, френският крал и кралят на Бохемия, близки приятели, щяха да влязат в мнимо сражение… с повече хора, свикани под знамената, отколкото имаше синът на същия този крал на Бохемия, за да се противопостави на цяла Италия.
Границите, тоест оградата на турнира, начертани в широка ливада, образуваха правоъгълник, дълъг триста крачки и широк двеста, затворен с две прегради, първата от заострени пръти, поставени на известно разстояние, а втората отвътре, малко по-ниска, с плътни перила. По време на изпитанията между двете прегради стояха слугите на рицарите, които се състезаваха.
На сенчестата страна бяха построени на скелета три големи трибуни, покрити с плат и украсени със знамена — средната за съдиите, а другите две за дамите.
Наоколо, в равнината, бяха струпани палатките за слугите и конярите. Там отиваха да се любуват на конете за турнира, върху всяка палатка се вееха знамена с гербовете на собственика.
Първите четири дни от срещата бяха посветени на индивидуални двубои, на предизвикателствата, които си хвърляха двама по двама присъствуващите сеньори. Някои искаха реванш за поражение, понесено в минала среща; други, които още не бяха премерили силите си, искаха да се изпитат или караха двама прочути състезатели да се сражават.
Трибуните се пълнеха повече или по-малко, според качеството на противниците. Можеха ли двама млади оръженосци да получат след доста постъпки терена за половин час рано сутринта? Тогава на трибуните имаше слабо посещение главно от приятели и роднини. Но ако съобщеха среща между краля на Бохемия и месир Жан дьо Ено, дошъл нарочно от неговата Холандия с двадесет рицари, трибуните заплашваха да се срутят. Тогава дамите откъсваха един ръкав от роклята си, за да го дадат на избрания рицар, често фалшив ръкав, зашит само с няколко конеца над истинския и лесен за откъсване или пък истинския ръкав, който някои дръзки дами съдираха и с удоволствие разголваха красивата си ръка.
На трибуните имаше всякакъв вид зрители, защото при такова голямо струпване на хора, което сякаш превръщащ Еврьо в панаир на благородници, не можеше да се прави много подбор. Няколко леки жени от висока класа, нагиздени като баронеси и често дори по-красиви и с по-изящни маниери успяваха да се доберат до най-добрите места, въртяха очи и предизвикваха мъжете на друг вид турнири.
Състезателите, които не бяха на арената, идваха под предлог да присъствуват на подвизите на приятелите си, сядаха при дамите и започваха флиртове, които продължаваха вечерта в замъка между танцуващите по двойки или в кръг. Месир Жан дьо Ено и кралят на Бохемия, невидими под украсените им с пера шлемове, носеха на дръжките на копието по шест копринени ръкава — броя на спечелените сърца. Трябваше единият състезател да свали другия от коня му или дръжката на копието да се счупи. Позволено бе да се нанасят удари само по гърдите и щитът бе изпъкнал така, че да отклонява ударите. Противниците се хвърляха един срещу друг, като високата основа на седлото пазеше коремите им, а главата им бе защитена от шлем със спуснат наличник. На трибуните виеха, тропаха с крака от радост. Двамата състезатели бяха с равни сили и дълго време щеше да се говори за изяществото, с което месир дьо Ено опираше копието си на куката, а също и как кралят на Бохемия успява да стои прав като стрела върху стремената и да устоява на ударите, докато дръжките на двете копия, огъвайки се като лъкове, накрая се счупваха.
Колкото до Робер д’Артоа, дошъл от Конш като съсед, той яздеше огромни першеронски коне, а теглото му го правеше страшен. С червени принадлежности за оседлаване, с червено копие, с червен ешарп, развят на шлема, той с особено голяма сръчност улавяше противника в пълен бяг, вдигаше го от седлото и го пращаше в прахта. Но в последно време монсеньор д’Артоа изглеждаше мрачен, човек би казал, че участвува в игрите повече по дълг, отколкото за удоволствие.
В това време съдиите, всички подбрани между най-важните личности на кралството, като например
