потапяше се в каца с гореща вода, парфюмирана с треви и аромати, които отморяват крайниците, после го изтриваха и избърсваха като кон, решеха го, фризираха, бръснеха.
Оръженосци, виночерпци, слуги бяха вече наредили върху подпори масата за вечеря, на която Робер се явяваше в огромна господарска дреха от пурпурно кадифе, извезана със златни лилии и замъците на Артоа и чиято кожена подплата покриваше и обувките му.
Госпожа дьо Бомон носеше рокля от виолетова тъкан, подплатена с пети гри, избродирана с преплетени златни инициали „Ж“ и „Р“, и изпъстрена със сребърни детелини.
Храната бе по-лека, отколкото на обяд: зарзаватена или млечна супа, паун, печен лебед сред венец от гълъбчета, прясно и ферментирало сирене, подсладени торти и вафли, които подчертаваха по-силно вкуса на старите вина, наливани от ибрици с форма на лъв или птица.
Сервираха по френски, тоест на двама от една чиния, мъж и жена ядяха от същото блюдо, с изключение на господаря. Робер си имаше своя чиния, която изпразваше с лъжица, нож и пръсти и се бършеше от покривката, както всички останали. Колкото до дребните птици, ядеше наред и месо, и кокали.
Към края на вечерята помолваха менестрелът Ватрике дьо Кувен да вземе късата си арфа и да изпее някои от съчинените от него разкази. Месир Ватрике бе от Ено, познаваше добре граф Гийом и графинята, сестра на госпожа дьо Бомон, бе почнал кариерата си в техния двор и продължаваше в двора на всеки Валоа последователно. Оспорваха си го с големи суми.
— Ватрике, поемата за парижките дами — пожелаваше Робер с мазна още уста.
Това бе любимата му песен, която знаеше почти наизуст, искаше да слуша все нея, както децата, които всяка вечер искат същата приказка, без да се пропусне нещо от нея. Кой би могъл в тоя момент да повярва, че Робер д’Артоа е способен да върши фалшификации и престъпления?
Поемата за парижките дами разказваше приключенията на две буржоазки, Марг и Марион, съпругата и племенницата на Адам дьо Гонес, които, като отивали при шкембеджията една сутрин в деня на Влъхвите, срещнали за свое нещастие една съседка госпожа Тифен, майсторка на забрадки, и отишли, подмамени от нея, в странноприемницата, чийто собственик, както казват, давал на кредит.
И ето ги бъбриците седнали в кръчмата на Майе, където съдържателят им поднасял много хубави неща: вино кларе, тлъста гъска, пълна чиния с чесън, топли сладки.
На това място Робер д’Артоа почваше да се смее предварително. А Ватрике продължаваше:
Седнал до голямата камина, където пламтеше цял пън, Робер д’Артоа, извърнат назад, се кикотеше със силен гърлен смях.
В тази поема той виждаше отново цялата си младост, прекарана в кръчми, бордеи и други съмнителни места. Малко ли такива свободни развратници бе познавал, седнали в кръчмите да се наливат прилежно без знанието на мъжете им!
В полунощ, пееше Ватрике, Марг, Марион и майсторката на забрадки, след като опитали всички вина от Арбоа чак до Сен-Мелион и яли вафли, медени питки, обелени бадеми, круши, подправки и орехи, все още били в странноприемницата. Марг предлага да отидат да потанцуват навън. Кръчмарят изисква, за да ги пусне, да оставят в залог дрехите си; както били пияни, те се съгласяват на драго сърце; за един миг махат рокли, шуби, фусти, ризи — кесии и колани.
Голи, както в деня на раждането си, ето ги тръгнали през тая януарска нощ, крещейки колкото им глас държи: „Любов, отивам да танцувам“, залитат, препъват се, блъскат се в стените, ловят се една за друга и накрая мъртвопияни, се строполяват върху купчина нечистотии.
Съмва се, вратите се отварят. Намират ги целите изпоцапани, окървавени, неподвижни. Отиват да ги търсят мъжете им, които мислят, че са убити; отнасят ги на „Гробището на невинните“, хвърлят ги в общия гроб.
Събуждат се чак на следващата нощ, покрити с земя върху куп трупове. Но още не изтрезнели и отново почват да викат в черното и замръзнало гробище:
На това място монсеньор Робер буквално ревеше. Менестрелът Ватрике не можеше да свърши разказа, защото смехът на колоса изпълваше залата дълго време. Със сълзи на очите той се удряше по гърдите с две ръце. Десет пъти повтаряше: „И затвори също големия прозорец!“ Доброто му настроение бе така заразително, че всички се превиваха от смях.
— А, хубостниците!
И отново почваше да се смее.
Приятно се живееше в Конш. Госпожа дьо Бомон бе добра съпруга, графството Бомон бе добро графство и какво значение имаше, че е кралско владение, щом доходите им бяха осигурени? Ами Артоа?… Толкова ли важно беше това Артоа в края на краищата, заслужаваше ли всички тези грижи, борби и труд?… „Нека един ден да ме заровят в земята на Конш или Есден“…
С такива мисли се залъгва човек, когато е преминал четиридесетте, когато започнатото дело не върви, точно както иска, и когато разполага с две седмици свободно време. Но знае добре в същност, че тая краткотрайна мъдрост няма да е за дълго… При все това утре Робер щеше да преследва един елен към Бомон и щеше да се възползва от случая да прегледа замъка и да види дали не трябва да го разшири.
На връщане от Бомон, където бе отишъл със съпругата си в предпоследния ден на годината, Робер д’Артоа завари оръженосците и слугите си, които го чакаха, разтревожени върху подвижния мост на Конш.
Същия следобед бяха арестували Жана Дивион и я бяха отвели в затвора в Париж.
— Да я арестуват? Кой дойде да я арестува?
— Трима сержанти.
— Какви сержанти? По чия заповед? — изкрещя Робер.
— На краля.
— Хайде де! И вие ги оставихте да направят това! Вие сте глупци и ей сега ще ви напердаша. Да арестуват в дома ми! Какво самозванство! Поне видяхте ли заповедта?
