Беше в добро настроение. Белите му бузи и големият нос бяха порозовели и той току прихваше наново.
Ако епископът, благородно опрян на жезъла си, и тримата английски благородници, сковани в ризниците си, бяха дошли с някакво по-умерено съобщение, например отказа на господаря им да предаде Робер д’Артоа или възражение срещу декрета за секвестиране на Гийена, Филип навярно щеше да се разсърди. Но да иска короната и цялото кралство! Това посолство действително беше комично.
Но, разбира се, правилно бе чул: салически закон не съществува и коронясването му е незаконно…
— А фактът, че перовете ме избраха за крал по своя воля, че реймският архиепископ ме помаза преди девет години, и това ли не съществува, месир епископе?
— Повечето перове и барони, които са ви избрали тогава, са мъртви вече — отвърна Бургхърш, — а някои от тях се питат дали това, което са сторили тогава, е било одобрено от бога!
Все още разтърсван от смях, Филип отметна глава назад, като оголи шията си.
Ами когато крал Едуард бе дошъл да положи клетва за нярност в Амиен, нима не го бе признал за крал?
— Тогава нашият крал е бил малолетен. За да бъде валидна клетвата за вярност, положена от него, е трябвало да бъде съгласувана с регентския съвет, а тя е била дадена по заповед на предателя Мортимър, който междувременно бе обесен.
А, не ще и дума, не му липсваше наглост на този епископ, когото Мортимър бе направил свой канцлер и пръв съветник, който бе придружил Едуард в Амиен и лично бе прочел традиционния текст на клетвата!
Какво разправяше сега със същия глас? Че Филип, като граф дьо Валоа, трябва да положи клетва за вярност пред Едуард! Защото английският крал охотно признавал на френския си братовчед владението на Валоа, Анжу, Мен и дори перската титла… Преголямо великодушие наистина!
Но къде се намираха, боже мой, тези хора, за да произнасят подобни нелепости?
В двореца Нел, защото на път от Сен Жермен за Венсен кралят прекарваше деня в това жилище, подарено на съпругата му. Защото както дребните благородници казваха: „Ще бъдем в голямата зала“ или „в стаята с папагалите“, или „ще вечеряме в зелената стая“, кралят решаваше: „Днес ще обядвам в двореца Лувър“ или „в Сите“ или пък „при сина ми, нормандския херцог“ в двореца, който някога принадлежеше на Робер д’Артоа.
Така че старите стени на двореца Нел и още по-старата кула, която се виждаше през прозорците, бяха свидетели на този фарс. Изглежда, че някои места са предопределени да се разиграват в тях драмите на народите под комедийна дегизировка. В това жилище, където Маргьорит Бургундска с такова удоволствие бе мамила Вироглавия в обятията на рицаря д’Оне, без да може да си представи, че веселите й забавления ще променят хода на френската монархия, английският крал отхвърляше сюзеренството на краля на Франция, а кралят на Франция се смееше!15
Той се смееше така от сърце, че чак се разнежи. Защото в това безумно предизвикателство разпозна въображението на Робер. Подобна постъпка можеше да бъде измислена само от него. Решително този обесник бе луд. Намерил бе друг крал, по-млад и по-наивен, за да се поддаде на невероятните му щуротии. Пред нищо ли няма да се спре този човек? Едно кралство отправя предизвикателство към друго кралство! Един крал се заменя с друг… Мине ли се известна граница на отклоненията от нормалното, не можем вече да се сърдим на хората за крайностите, които са присъщи на самата им природа.
— Къде сте настанен, монсеньор епископе? — попита любезно Филип VI.
— В замъка Фетю, на улица Тироар.
— Отлично! Приберете се в дома ви, забавлявайте се няколко дни в нашия приятен Париж и елате пак при нас, ако искате, но с по-разумно предложение. Не ви се сърдя, искрено ви казвам. Нещо повече, щом сте се нагърбили с подобна мисия и я изпълнявате съвсем сериозно, както виждам, смятам, че сте най- добрият посланик, когото някога съм приемал…
Той не си даваше сметка до каква степен думите му съответствуваха на истината, защото Хенри Бургхърт се бе отбил във Фландрия на път за Париж. Водил бе тайни разговори с граф дьо Ено, тъст на английския крал, с граф дьо Гелдър, с брабанския херцог, с маркиз дьо Жулиер, с Якоб Ван Артевелде и с кметовете на Ганд, Ипър и Брюж. Изпратил бе част от свитата си при германския император Лудвиг Баварски. Разменени бяха мисли, сключени бяха съглашения, за които Филип VI нямаше никаква представа.
— Сир, връчвам ви писмата, с които английският крал предявява исканията си.
— Много добре, връчете ги — отвърна Филип. — Ще запазим тези интересни писания, за да ги препрочитаме и да прогонваме лошото настроение, ако ни налегне. А сега ще ви поднесем да пийнете нещо. След толкова приказки сигурно гърлото ви е пресъхнало.
И той плесна с ръце, за да повика един щитоносец.
— Не е угодно богу — възкликна епископ Бургхърш — да стана предател и да пия вино от враг, на когото от все сърце съм готов да сторя най-голямото зло!
Тогава вече Филип се разсмя гръмогласно и без да обръща повече внимание на посланика и на тримата лордове, прегърна през раменете наварския крал и се прибра в покоите си.
IV. В ОКОЛНОСТИТЕ НА УИНДЗОР
Полето в околностите на Уиндзор е зелено, широко набраздено, приветливо. Замъкът не увенчава, а по-скоро обгръща възвишението и кръглите му стени напомнят ръце на исполинка, задрямала в тревата.
Пейзажът в този край напомня Нормандия, близо до Еврьо, Бомон или Конш.
Тази сутрин Робер д’Артоа яздеше бавно. В лявата си ръка държеше кипър сокол, забил нокти в дебелата му кожена ръкавица. Пред него, откъм реката, яздеше само един щитоносец.
Робер скучаеше. Войната с Франция все още не се обявяваше. В края на изтеклата година, сякаш за да потвърдят с един войнствен акт предизвикателството, отправено в кулата Нел, се задоволиха да вземат малкия остров, владение на графа на Фландрия, който се намира срещу Брюж и Еклюз. В отплата французите изгориха няколко села по южното английско крайбрежие. Папата тутакси наложи примирие. Още незапочнали военните действия и двете страни го приеха по необясними съображения.
Макар все още да не гледаше сериозно на претенциите на Едуард за френската корона, Филип не можа да не обърне внимание на предупреждението на чичо си, краля на Неапол, Роберто. Толкова начетен, че бе станал едва ли не педант, един от единствените двама владетели в света с византийски порфирогенет, заслужил завинаги прозвището „астролога“, бе проучил респективно положението на съзвездията, под чийто знак бяха родени Едуард и Филип. Той бе прочел на небето нещо, което го бе поразило и си бе дал труд да пише на Филип „да избягва да се сражава когато и да било с английския крал, защото Едуард ще има голям успех във всичките си начинания.“ Подобни предсказания ви стягат малко душата и дори ако сте любител на турнири, ще се подвоумите, преди да кръстосате шпагата си със звездите.
Едуард III от своя страна се бе поизплашил от собствената си дързост. Приключението, в което се бе впуснал, можеше да изглежда в много отношения прекалено опасно. Той се страхуваше да не би армията му да се окаже малобройна и недостатъчно обучена. Изпращаше във Фландрия и Германия посолство след посолство, за да засили коалицията.
Хенри Кривата шия, вече почти сляп, го съветваше да бьде благоразумен, обратно на Робер, който го подтикваше към незабавно действие. Какво чакаше Едуард, та не тръгва на поход? Да измрат фламандските владетели, с които бе успял да се съюзи? Ръката на Жан дьо Ено, изгонен сега от двора на Франция, след като се ползваше с такова благоволение там и присламчил се отново към английския двор, да няма сила да вдигне меча? Да се уморят тепавичарите от Ганд и Брюж и да почнат да виждат по-малко изгоди от неудържаните обещания на английския крал, отколкото от подчинението си на френския крал?… Едуард би желал да има ясни уверения от страна на германския император, ала императорът нямаше да рискува да бъде за втори път отлъчен, преди английските войски да стъпят на континента! И разговаряха, преговаряха, тъпчеха на място. Липсваше смелост и на двете страни, това бе истината.
Нима Робер можеше да се оплаче от нещо? Привидно от нищо. Имаше замъци и пенсии, вечеряше до краля, пиеше до краля, радваше се на всички възможни почести. Омръзна му обаче да изразходва от три години насам усилията си за хора, които не искаха да се излагат на опасност, за един младеж, комуто предлагаше корона, и то каква корона! А той не посягаше да я вземе. Освен това Робер се чувствуваше
