търговци и общинари: „Графът ви не е получил законно правата си. Той не трябваше да полага клетва за вярност пред френския крал. Вашият сюзерен е кралят в Лондон.“
Химера наистина, но много съблазнителна за Якоб Ван Артевелде. Вълната, идваща през морето от северозапад, грубите или скъпи платове, които поемаха обратно по същия път, трафикът на пристанищата, всичко подтикваше Фландрия да обърне погледите си към Английското кралство. Откъм Париж не идваше нищо освен събирачите на данъци.
— Но наистина ли вярвате съвсем основателно, монсеньор, че можете да убедите някого в това, което казвате, и че той би се включил в подобно начинание?
— Само един човек, месир, достатъчно е да убедя само един човек — самия английски крал.
Само след няколко дни, снабден с паспорт на търговец на сукно и следван от Жийе дьо Нел, който носеше колкото за очи няколко аршина вълнен плат, монсеньор Робер д’Артоа отплава от Анверс за Лондон.
II. УЕСТМИНСТЪР ХОЛ
Отново един крал седеше на трона с корона на глава, скиптър в ръка, обграден от своите перове. Отново прелати, графове и барони се бяха наредили от двете му страни. Отново духовници, доктори, юристи, съветници, длъжностни лица се тълпяха пред погледа му.
Само че не френски лилии осейваха кралската мантия, а лъвовете на Плантагенетите. Не сводовете в двореца в Сите отпращаха към тълпата собствената й глъч, а прекрасните дъбови греди, огромните ажурени полукръгли дъги на обширната уестминстърска зала. Шестстотин английски рицари, дошли от всички графства, поземлени собственици и шерифи на градовете съставляваха, изправени върху широките четвъртити плочи на пода, английския парламент, който заседаваше в пълен състав.
Ала той бе свикан, за да чуе френска реч.
Прав, загърнат в алена мантия, стъпил по средата на каменните стъпала в дъното на залата и сякаш поръбен с фестон от падащата зад него светлина от огромния стъклопис, граф Робер д’Артоа говореше на представителите на народа на Великобритания.
Защото през изтеклите две години, откакто Робер бе напуснал Фландрия, колелото на съдбата се бе завъртяло на една четвърт. И на първо място папата бе умрял.
Към края на 1334 година дребничкият безкръвен старец, който през сравнително най-дългия си понтификат оставяше църквата със здрава администрация и цветущи финанси, бе принуден от постелята си в зелената стая в големия си дворец в Авиньон да се отрече публично от единствените идеи, които бе защищавал твърдо убеден. За да избегне схизмата, с която го заплашваше парижкият университет, за да се подчини на заповедите на същия френски двор, за чиято изгода бе уреждал толкова съмнителни дела и бе премълчавал толкова тайни, той се отричаше от писанията си, от проповедите си, от папските си послания. Ректорът Буридан диктуваше какво трябва да се мисли по въпросите на догмата: адът съществува, пълен с души, които горят на пъклен огън, за да осигурят на земните владетели диктатура над поданиците им. Раят е отворен като гостоприемна странноприемница за лоялните рицари, избивали врагове в името на краля си, за покорните прелати, благословили кръстоносните походи, без тези праведници да чакат Страшния съд, за да се наслаждават на блажено съзерцание на бога. Дали Йоан XXII бе още в съзнание, когато подписа принудителния отказ от убежденията си? На другия ден той умря. На хълма Сент Жьонвиев се намериха няколко злобни доктори да се пошегуват: „Сега сигурно знае дали адът съществува.“
Тогава конклавът се събра и интересите бяха така преплетени, че имаше изгледи изборът на нов папа да продължи по-дълго от друг път. Франция, Англия, германският император, неспокойната Бохемия, начетеният крал на Неапол, Майорка, Арагон, и римските благородници, и Висконти от Милано, и отделните италиански републики, всички тези сили упражняваха натиск над кардиналите. А те, за да печелят време и да не поставят нито една кандидатура, щом се затвориха, всички си помислиха едно и също: „Ще гласувам за този от нас, който нима никакъв шанс да бъде избран.“
Божието вдъхновение избира странни пътища! Всеки кардинал дълбоко в себе си бе така наясно кой от тях има най-малко шансове, кой не може да бъде папа, че на всички бюлетини беше едно и също име: името на Жак Фурние, „белия кардинал“, както го наричаха, защото продължаваше да носи одеждата на ордена Сито. Кардиналите, народът, когато узнаха новината, а и самият избраник бяха еднакво смаяни. Единствената дума на новия папа към колегите му бе, че са избрали едно магаре.
Прекалена скромност.
Избран по грешка, Бенедикт XII скоро се прояви като папа на мира. Първите му усилия бяха да прекрати борбите, които заливаха в кръв Италия, и да възстанови, доколкото бе възможно, разбирателството между Светия престол и Германската империя. А това се оказа възможно. Лудвиг Баварски отговори доста благосклонно на авансите на Авиньон и щяха да продължат преговорите, ала Филип дьо Валоа се разбесня. Как! Не се допитват до него, първия монарх на християнския свят, за да започнат толкова важни преговори? Нечие друго влияние ще се упражнява над Светия престол? Драгоценният му роднина, кралят на Бохемия, трябва да се откаже от рицарските си планове за Италия?
Филип VI заповяда на Бенедикт XII да върне посланиците си, да спре разговорите, като го заплаши, че в противен случай ще конфискува цялото имущество на кардиналите във Франция.
После, придружен пак от драгоценния крал на Бохемия, от наварския крал и тъй многобройна свита от барони и рицари, че съставляваха едва ли не цяла армия, Филип VI пристигна през 1336 година да отпразнува Великден в Авиньон. Беше дал среща там на неаполския крал и на краля на Арагон. По този начин искаше да напомни на новия папа за неговите задължения и да го накара да разбере какво очакват от него. А ето че Бенедикт XII щеше да покаже с един присъщ нему номер, че не е съвсем магаре, както твърдеше, и че крал, желаещ да тръгне на кръстоносен поход, има известен интерес да запази благоразположението на папата.
На разпети петък Бенедикт се качи на амвона, за да изнесе проповед за страданията на Исус Христос и да насърчи кръстоносния поход. Можеше ли да постъпи другояче, след като четирима крале кръстоносци и две хиляди рицари с копия лагеруваха край града му? Ала още следващата неделя Филип VI, заминал да инспектира големия си флот по провансалското крайбрежие, получи немалко изненадан едно красиво изписано на латински писмо, с което папата го освобождаваше от положения обет и клетви. Тъй като християнските нации все още воюваха помежду си, светият отец не беше съгласен най-доблестните защитници на църквата да заминат за земите на неверниците.
Походът на династията Валоа щеше да стигне едва до Марсилия.
Кралят-рицар напразно взе заповеднически тон. Бившият монах от ордена Сито заговори още по- заповеднически. Ръката, която благославяше, можеше и да отлъчва, а мъчно можеха да си представят кръстоносен поход, лишен от благословията на светия отец още в началото!
— Уредете, синко, разногласията си с Англия, както и висящите въпроси с Фландрия. Оставете на мен да уредя затруднените ви отношения с германския император. Донесете ми сигурно и трайно доказателство, че над държавите ни ще цари истински мир и тогава можете да приобщите неверниците към добродетелите, за които вие самият сте дали личен пример.
Така да бъде! Щом папата изискваше, Филип щеше да уреди спорните въпроси. И на първо място с Англия… като принуди младия Едуард да изпълни задълженията си на васал и незабавно да му предаде изменника Робер д’Артоа, когото бе приютил в кралството си. Когато са оскърбени, привидно гордите духом търсят подобни жалки възмездия.
Когато заповедта за екстрадирането на Робер, предадена от сенешала на Гийена, пристигна в Лондон, Робер бе закрепил вече положението си в английския двор. Неговата сила, маниери, словоохотливост му бяха спечелили многобройни приятели. Старият Хенри Кривата шия му пееше хвалебствия. Младият крал имаше голяма нужда от опитен човек, който добре познава работите във Франция. А кой бе по-добре осведомен от граф д’Артоа? Нещастията му будеха съчувствие, защото самият той можеше да бъде използван.
— Ваше величество, братовчеде, ако смятате, че присъствието ми в кралството може да бъде опасно или вредно за вас, предайте ме на ненавистта на Филип, злонамерения крал. Не бих могъл да се оплача от вас, след като ми оказахте такова гостоприемство. С основание ще осъдя само себе си, загдето, противно на справедливостта, дадох короната на проклетия Филип, вместо на вас, когото още не познавах
