вече, ако не се откаже от тезите си. Очакваше се впрочем близката кончина на Йоан XXII. Ала от осемнадесет години насам все я очакваха!
„Да оцелея — повтаряше си Робер, — това е най-важното. Да изтрая до деня на победата.“
Смъртта на неколцина негови врагове му вдъхваше надежда: ковчежникът Форже бе умрял в края на предишната година. Канцлерът Гийом Сен-Мор бе починал наскоро на свой ред. Нормандският херцог Жан, престолонаследникът, беше тежко болен, а даже Филип VI, както казваха, имал неприятности със здравето си. Може би магиите на Робер не бяха съвсем безвредни…
Робер се преоблече като послушник, за да се върне във Фландрия. Странен монах наистина бе този исполин с щръкнала над тълпите качулка, който влизаше с войнствена крачка в абатствата и молеше за гостоприемството, дължимо на божите хора, с тон, с какъвто би поискал копието си от оръженосеца!
В една трапезария в Брюж, навел глава над паницата, седнал на края на дългата мазна маса и преструващ се, че шепне молитви, без да знае дори първата дума, той слушаше монаха, който четеше житията на светците от малката ниша, издълбана в стената на равно разстояние от пода и тавана. Сводовете отпращаха монотонния му глас към насядалите около масата монаси, а Робер си казваше: „Защо да не завърша и аз така живота си? Покой, дълбокият манастирски покой, освобождение от всички грижи, отричане от всичко, сигурен подслон, редовно съществуване, край на броденията…“
Кой човек, бил той най-неспокойният, най-амбициозният най-жестокият, не е изпитвал изкушението на умиротворението, на отказа от всичко? Какъв смисъл имат толкова много борби, толкова безуспешни начинания, щом всичко трябва да свърши в гроба? Робер си мислеше за това, както пет години по-рано мечтаеше да се оттегли с жена си и децата си и да заживее спокойно в земите си. Но подобни мисли бързо отминават. Пък у Робер те се появяваха винаги много късно точно когато някакво събитие щеше отново да го тласне към истинското му призвание — действие и борба.
След два дни в Ганд Робер д’Артоа срещна Якоб Ван Артевелде.
Той беше на приблизително същата възраст като Робер: наближаваше петдесетте. Четвъртито лице, дебел корем, здраво стъпило върху нозете тяло. Ядеше и пиеше за петима, но главата му никога не се замайваше. На младини бе в свитата на Шарл дьо Валоа на остров Родос и доста бе пътувал. Познаваше на пръсти Европа. Този производител на мед, едър търговец на сукно, се бе оженил повторно за благородница.
Високомерен, фантазьор и жестокосърдечен, той си бе извоювал голям авторитет най-напред в родния си град Ганд, където се слушаше само неговата дума, а постепенно и в по-главните фламандски общини. Когато тепавичарите, сукнарите и производителите на бира, които съставляваха заможното съсловие в страната, предявяваха някакви искания пред графа или френския крал, те молеха Якоб Ван Артевелде да изрази мнението или недоволството им със силния си глас и ясното слово. Той не притежаваше никаква титла. Беше просто месир Ван Артевелде, пред когото всеки се кланяше. Не му липсваха врагове и той не правеше ни крачка без свита от шестдесет въоръжени слуги, които го чакаха пред вратите на домовете, където вечеряше.
Артевелде и Робер д’Артоа се измериха с очи и от пръв поглед прецениха, че са от една и съща порода — смели, ловки, прозорливи, жадни за власт.
Обстоятелството, че Робер е изгнаник, никак не смущаваше Артевелде: напротив, тази среща с бившия високопоставен благородник, шурей на крал, доскоро всемогъщ, а сега враг на Франция можеше да се окаже изгодна за буржоата от Ганд. А за Робер амбициозният гражданин на Ганд беше двайсет пъти по- достоен за уважение от владетелчетата, които му забраняваха достъпа в замъците си. Артевелде беше враждебно настроен към фландърския граф, следователно и към Франция, и беше могъщ сред съгражданите си. Именно това бе важно.
— Ние не обичаме Луи дьо Ньовер, той остана наш граф само защото кралят изби опълченията ни при Каселското възвишение.
— И аз бях там — каза Робер.
— Графът идва сред нас само за да иска пари и после да ги харчи в Париж. Нищо не разбира и нищо не желае да разбере от исканията ни. Не прави нищо по свой почин, само предава нелепите нареждания на френския крал. Неотдавна ни принудиха да прогоним английските търговци. А лично ние нямаме нищо против тях и пет пари не даваме за разногласията на „намерения крал“ и английския му братовчед по повод похода или шотландския трон. А ето че сега Англия, като репресивна мярка, ни заплашва да спре доставките на вълна. В деня, когато това стане, нашите тепавичари и тъкачи в Ганд и в цяла Фландрия просто трябва да счупят становете си и да затворят дюкяните си. Ала в същия ден, монсеньор, те ще вземат камите си… И Ено, Брабан, Холандия, Зеландия ще бъдат с нас, защото са свързани с Франция само с женитбите на владетелите си, а не със сърцето на народа, нито със стомаха му. Не можеш дълго да управляваш хора, които обричаш на глад.
Робер слушаше Артевелде с голямо внимание. Най-сетне един човек, който говори ясно, знае как стоят нещата и, изглежда, се опира на истинска сила.
— Защо открито не се съюзите с английския крал, щом пак ще се разбунтувате? — попита Робер. — И защо не се споразумеете с германския император, който е враг на папата, следователно враг и на Франция, която държи папата в ръцете си? Воините ви са смели, но действията им са ограничени, защото нямате конница. Подсилете ги с дружина английски рицари, дружина немски рицари и навлезте във Фландрия по пътя за Артоа. Обзалагам се, че там ще ви спечеля още много хора…
Той вече си представяше коалицията образувана, а самия себе си — яздещ начело на армия.
— Повярвяйте ми, монсеньор, често ми е минавала тази мисъл — отвърна Артевелде, — както и че лесно би било да говоря с английския крал и дори с императора Лудвиг Баварски, ако нашите буржоа бяха готови. Жителите на общините мразят граф Луи, ала все пак се обръщат към Франция, за да защити правата им. Положили са клетва за вярност към френския крал. Дори когато се вдигат с оръжие срещу него, той си остава техен господар. Освен това чрез една ловка маневра от страна на Франция наложиха на градовете ни да се съгласят да изплатят два милиона флорина на папата, в случай че се разбунтуват срещу сюзерена си, в противен случай сме заплашени с отлъчване. А хората се боят да останат без свещеници и църковна служба.
— Значи, са принудили папата да ви заплаши с отлъчване или разорение, та общините да кротуват по време на кръстоносния поход. Ами кой ще ви принуди да платите, когато френското войнство ще бъде в Египет?
— Знаете какви са простите хорица — забеляза Артевелде. — Дават си сметка, че са силни едва когато мине моментът да използват мощта си.
Робер изпразни голямата халба бира пред себе си. Пристрастяваше се към бирата, няма що. Той замълча за миг, вперил очи в дървената ламперия. Домът на Якоб Ван Артевелде беше красив и комфортен. Медните и калаените съдове бяха хубаво излъскани, дъбовите мебели лъщяха в полумрака.
— Значи, клетвата за вярност, положена пред краля на Франция, ви пречи да сключвате други съюзи и да се вдигнете с оръжие в ръка?
— Точно тя.
Въображението на Робер се запалваше бързо. От три години и половина той залъгваше глада си за отмъщение с жалка храна — магии, заклинания, наемни убийци, които не стигаха до посочените жертви. Внезапно надеждите му вземаха други измерения. Покълваше забележителна идея, достойна най-сетне за него.
— Ами ако английският крал стане крал на Франция? — попита той.
Артевелде го изгледа недоверчиво, сякаш се съмняваше дали правилно е чул.
— Повтарям, месир: ако английският крал е крал на Франция? Ако предяви правата си за френската корона, ако докаже, че Френското кралство е негово, ако той стане ваш законен сюзерен?
— Монсеньор, вие градите химери!
— Химери ли? — възкликна Робер. — Ами че спорът за френската корона изобщо не е решен, нито пък каузата е загубена! Когато възкачиха братовчед ми Валоа на трона… Когато аз го възкачих — сам виждате колко ми е благодарен!… — английската депутация дойде да изтъкне правата на кралица Изабел и на сина й Едуард. Това не беше толкова отдавна. Няма още седем години. Не ги чуха, защото не желаеха да ги чуят и защото аз наредих да ги качат на кораба им. Вие наричате Филип „намерения крал“. Защо не си намерите друг? А какво бихте казали, ако този въпрос се постави отново и кажат на вашите тепавичари, тъкачи,
