си в игра на зарове, седнали на някоя маса в дъното на долнопробна кръчма! А почувствуваха ли потребност да се отдадат на разврат, и двамата хлътваха в някой вертеп — имаше ги толкова във Фландрия, при това с богат избор на уличници. В подобни места Робер научаваше какво става във Франция било от завърнали се от панаирите търговци, било от сводници, подпитващи пътниците.
През лятото на 1332 година Филип VI бе оженил сина си Жан, нормандския херцог, за дъщерята на краля на Бохемия, Бон Люксембургска. „Ето защо — мислеше си Робер — Жан Люксембургски накара роднината си дьо Брабан да ме изгони от дома си. Ето цената на подобни услуги.“ Тържествата по повод на тази сватба в Мьолон надминали по блясък, както разказваха, всички други сватбени празненства.
Филип VI се бе възползвал от това стълпотворение от владетели и благородници за тържественото пришиване на кръста върху кралската му мантия. Защото този път наистина бе решено да тръгнат на поход. Патриархът на Ерусалим, Пиер дьо ла Палю, бе произнесъл проповед по този повод в Мьолон, като разплакал шестте хиляди гости на сватбата, от които хиляда и осемстотин германски рицари. Епископ Пиер Роже бе започнал да проповядва в Руан, отскоро негов епископ, а преди него и епископите на Арас и Санс. Походът бе насрочен за пролетта на 1334 година. Ускоряваха построяването на голям флот в пристанищата на Прованс, Марсилия и Ег-Морт. А епископ Марини, на борда на кораб, носеше вече официално предизвикателство на египетския султан!
Само че докато кралете на Бохемия, Навара, Майорка, Арагон, редовни гости на трапезата на Филип, докато херцозите, графовете и едрите феодали, както и част от влюбеното в приключенията рицарство бяха последвали възторжено примера на френския крал, дребните поземлени благородници не бързаха да вземат кръстовете, от червено сукно, предлагани им от проповедниците, нито да потеглят към египетските пясъци. Английският крал от своя страна засилваше военната подготовка на поданиците си, но не даваше отговор относно проекта за освобождаване на Божигроб. А старият папа Йоан XXII, встъпил между другото в сериозен спор с парижкия университет и с ректора му Бюридан14 по въпроса за блаженото съзерцаване на бога, си правеше оглушки. Доста сдържано бе благословил похода и не му се щеше да сподели разходите… Затова пък търговците на подправки, тамян, коприни, реликви, производителите на брони и корабостроителите подкрепяха ревностно начинанието. Филип VI вече бе организирал регентството по време на отсъствието си и беше накарал перовете, бароните и епископите да положат клетва, че ако ми загине на път, ще се подчиняват безпрекословно на сина му Жан и няма да оспорват короната му.
„Щом отсега държи да признаят сина му, Филип не е много сигурен в законното си право над короната“ — мислеше Робер д’Артоа.
Облакътен пред чаша бира, Робер не смееше да признае на случайните си осведомители, че познава всички тези знатни лица, за които му говореха. Не смееше да каже, че се е състезавал на турнир с краля на Бохемия, че е дал митрата на Пиер Роже, че е подхвърлял на коленете си английския крал и е вечерял на трапезата на папата. Но запомняше всичко, за да го използва някой ден. Ненавистта го крепеше. Докато в него трептеше живот, нямаше да го напусне и омразата. Където и да отседнеше, омразата го събуждаше ведно с първия лъч светлина, проникващ през кепенците на непознатата стая. Омразата беше солта на храната му, небосводът на пътя му.
Казват, че хората, които умеят да признават грешките си, са силни. Още по-силни са може би онези, които никога не ги признават. Робер спадаше към втората категория. Той премисляше всички провинения на другите — живи или мъртви, на Филип Хубави, Ангеран, Мао, Филип дьо Валоа, Йод Бургундски, канцлера Сент-Мор. И след всеки етап прибавяше към списъка на враговете си ту сестра си графиня дьо Намюр, ту шурея си дьо Ено, Жан Люксембургски или брабанския херцог.
В Брюксел се свърза с някой си Юи, съмнителен адвокат, и неговия секретар Бертьоло. С хора от съдопроизводството започна да попълва обкръжението си.
В Лувен Юи му изнамери един монах с престъпно лице и тъмен живот, брат Анри дьо Сажбран, който беше по-вещ в магьосничество и сатанински заклинания, отколкото в църковно песнопение и благотворителни дела. Заедно с Анри дьо Сажбран, спомняйки си уроците на Беатрис д’Ирсои, бившият пер на Франция наименува восъчни кукли и ги намуши с игли: Филип, Сент-Мор, Матийо дьо Три.
— А тази тук виждаш ли я, погрижи се добре за нея, промуши я от главата до краката, защото името й е Жана Куцата, кралица на Франция. Тя наистина не е кралица, а дяволица!
Робер се снабди също с безцветно мастило, за да напише върху пергамент специални заклинания, предизвикващи вечен сън. Трябваше обаче пергаментът да се пъхне в леглото на лицето, от което искате да се отървете! С малко пари и много обещания Анри дьо Сажбран замина за Франция като обикновен просещ монах, скрил дебел свитък пергаменти за приспиване под расото си.
Жийе дьо Нел от своя страна завербуваше платени убийци, крадци по призвание, бегълци от затвора, негодници с мерзки физиономии, за които бе по-противно да работят срещу надница, отколкото да вършат престъпления. Веднага щом Жийе събра малка, добре обучена банда Робер ги изпрати във Френското кралство със задачата да се подвизават предимно по време на многочислени сборища или празненства. — Гърбовете са по-лесен прицел за камата, когато всички очи са обърнати към арената на турнира или всички уши напрегнати, за да чуят някоя проповед за кръстоносния поход.
Робер бе отслабнал от толкова скитане по пътищата. Бръчките по мъжественото му лице бяха станали по-дълбоки, а злостните чувства, които го държаха в плен от зори до мрак, та дори и в сънищата му, окончателно се бяха запечатали на лицето му. В същото време приключенският живот го подмладяваше духом. Забавно му беше да вкусва в новите краища нови храни, нови жени. Лиеж го прогони не заради предишните му злочинства, а защото неговият Жийе, а и самият той превърнаха наетата от някой си синьор д’Аржанто къща в истинско свърталище на блудници, които вдигаха такава врява, че съседите на можеха да спят.
Случваха се добри дни; имаше и лоши, както например денят, когато узна, че брат Анри дьо Сажбран бе арестуван в Камбре ведно с пергаментите за вечен покой, както и денят, когато един от наетите убийци му обади, че събратята му стигнали едва до Рейн и сега гниели в тъмниците на „намерения крал“.
После Робер се разболя по най-глупав начин. Намерил бе убежище в една къща край канал, където се провеждаха двубои с пики върху вода. Подаде от любопитство глава през коша за риба, с който бе затулен прозорецът, и така я напъха в него, че я измъкна много мъчно, като изподра бузите си от преплетените пръчки. Драскотините се инфектираха и скоро го втресе и едва-що не умря след четиридневно боледуване.
Отвратен от фламандските гранични владения, той отиде в Женева. Докато блуждаеше край езерото, научи, че графиня дьо Бомон, неговата съпруга, и тримата им синове били арестувани. Като наказателна мярка срещу Робер, Филип VI не се бе поколебал да затвори собствената си сестра най-напред в кулата в Ньомур, а после в Шато-Гайар. В затвора на Маргьорит! Наистина Бургундия умееше да си отмъщава.
Пътувайки под чуждо име и облечен като обикновен буржоа, Робер отиде от Женева в Авиньон. Остана две седмици там, опитвайки се да привлече съмишленици за каузата си. Завари столицата на християнския свят преливаща от богатство и все по-покварена. Амбициите, тщеславията, пороците не надяваха тук рицарски доспехи, а се прикриваха под духовнически раса. Признаците на мощ не се излагаха на показ със сребърни амуниции и окичени с пера шлемове, а с митри, инкрустирани със скъпоценни камъни, със златни потири, по-тежки от кралските чаши. Не си отправяха бойни предизвикателства, но се ненавиждаха в църковните ризници. Изповедалните не осигуряваха никаква тайна, а жените бяха по-неверни, по-коварни, по-продажни, отколкото всякъде другаде, защото можеха да се гордеят само с прегрешенията си.
Ала въпреки това никой не искаше да се компрометира заради бившия пер на Франция. Едва си спомняха, че са го познавали. Дори в това котило Робер изглеждаше чумав. И списъкът на оскърбителите му се удължаваше.
Все пак с известно облекчение установи от хорските приказки, че работите на братовчед му Валоа не вървят така блестящо, както би могло да се предположи. Църквата се опитваше да осуети похода. Какво би било положението на Западна Европа, оставена на произвола на германския император и на английския крал, щом Филип VI и съюзниците му отплават за Божигроб? Ами ако тези двама владетели случайно постигнат споразумение помежду си?… Походът беше вече отложен с две години. А и пролетта на 1334 година премина, без нещо да е готово. Сега говореха, че щели да тръгнат през 1336 година.
Филип VI от своя страна, начело на тържествено заседание на парижките теолози на хълма Сент- Жьонвиев, заплашваше гръмко, че ще издадат декрет за еретичност срещу стария папа, деветдесетгодишен
