самотен. Изгнанието, макар позлатено, му тежеше. Какво можеше да каже на младата кралица Филипа, освен да й разправя за дядо й Шарл дьо Валоа и за баба й графиня Анжу-Сицилийска? От време на време имаше чувството, че самият той е дядо.
Искаше му се да види кралица Изабел, единствения човек в Англия, с когото наистина имаше общи спомени. Но кралицата-майка не се вестяваше вече в двора. Тя живееше в Кестл Райзинг, в Норфолк, където синът й я посещаваше доста рядко. След екзекутирането на Мортимър тя бе изгубила интерес към каквото и да било…
Робер се измъчваше от носталгия, присъща на всеки изгнаник. Мислеше си за госпожа дьо Бомон. Как ли ще изглежда тя след толкова години затворничество, когато я види отново, ако изобщо им е отредено да се съберат? А той самият ще познае ли синовете си? Ще види ли някога отново дворците си в Париж и в Конш, ще види ли отново Франция? Както се влачеше тази война, която с такава мъка бе раздухал, ще трябва да стане столетник, преди да зърне отново родината си!
И така тази сутрин, недоволен, раздразнен, той тръгна сам на лов, за да убие времето и за да забрави. Но тревата, поддаваща се под копитата на коня, гъстата английска трева, бе по-сочна и по-напоена с вода от тревата край Уш. Небето бе бледосиньо с малки разпокъсани облачета, литнали много високо. Майският ветрец галеше плетищата от цъфнали глогини и нацъфтелите бели ябълки, подобни на ябълките и глогините на Нормандия.
Робер д’Артоа скоро щеше да навърши петдесет години, а какво бе направил в живота си? Бе пил, ял, развратничил, ловувал, пътувал, бъхтал се бе за себе си и за държавата, участвувал бе в турнири, съдил се бе повече от всеки друг негов съвременник. Никой не бе изпитал в живота си повече превратности, бури и терзания. Но никога не бе използвал настоящия миг. Никога не се бе замислял истински какво прави, за да му се порадва точно тогава. Духът му бе вечно насочен към бъдещето, към утрешния ден. Отдавна вкусът на виното му бе вгорчен от копнежа да го пие в Артоа. Когато се любеше, мисълта му бе заета с поражението на Мао. На най-веселия турнир грижата да си осигури съюзници го караше да обуздава поривите си. Когато скиташе прокуден от родината си, кашата по времв на краткия отдих, бирата в странноприемниците бяха винаги примесени с тръпчивостта на озлоблението и омразата. А и днес, за какво мислеше? За утре, за по- късно. Някакво бясно нетърпение му пречеше да се порадва на хубавата сутрин, на широкия хоризонт, на така приятния за дишане въздух, на птицата, едновременно дива и покорна, вкопчила се в ръката му…Това ли значи да живееш и тези изпепелени надежди ли остават единствени след петдесет години прекарани на земята?
Виковете на щитоносеца му, застанал на пост пред него на една могила, го изтръгнаха от горчивите му размисли.
— Пуснете я да литне, пуснете я да литне! Птицата, монсеньор, птицата!
Робер се изправи на седлото, присви клепачи. Киприят сокол със скрита под кожена качулка глава потрепери върху ръката му. Чу се шум на смачкани тръстики и една чапла излетя от брега на реката.
— Пуснете сокола, пуснете сокола! — продължаваше да вика оръженосецът.
Голямата птица летеше ниско, срещу вятъра, и се насочваше към Робер. Той я остави да отмине и щом чаплата се отдалечи на около триста стъпки, той махна качулката на сокола и с широк замах го хвърли във въздуха.
Соколът описа три кръга около главата на господаря си, спусна се досам земята, забеляза плячката, която му сочеха, и литна право към нея като стрела от арбалет. Щом разбра, че я преследват, чаплата удължи шия и повърна рибите, които бе погълнала в реката, за да намали теглото си. Но соколът приближаваше. Той се изкачваше устремно нагоре, като се виеше спираловидно във въздуха. Размахвайки силно крила, чаплата се издигаше в небето, за да не би хищникът да я клъвне по главата. Тя се издигаше, издигаше и се смаляваше за погледа, но не напредваше бързо, защото летеше срещу вятъра и самото изкачване я забавяше. Трябваше да се върне надолу. Соколът още веднъж се завъртя спираловидно във въздуха и се спусна над чаплата. Тя се отмести настрана и ноктите му не можаха да се вкопчат в нея, но замаяна от удара, тя пада като камък петдесетина метра, а после продължи да бяга. Соколът пак връхлетя над нея.
Робер и оръженосецът му следяха, вдигнали глави, двубоя, в който пъргавината взимаше връх над големината, бързината — над силата, и войнствената стръв над миролюбивите инстинкти.
— Я гледай тази чапла! — викаше Робер разпалено. — Та това е възможно най-малодушната птица! Четири пъти по-голяма е от моя керкенез. Само с един удар на дългата си човка би могла да го утрепе, а бяга страхопъзлата, бяга! Хайде, смелчага мой, удряй! Ах, какво смело птиче! Ето, ето, оная отстъпва, той се вкопчи в нея!
Робер пришпори коня в галоп, за да отиде към мястото, където щяха да паднат двете птици. Соколът стискаше с ноктите си шията на чаплата. Тя навярно се задушаваше. Едва-едва замахваше с широките си криле и увличаше в падането си надолу и победителя. На няколко стъпки от земята грабливата птица разтвори нокти и остави плячката си да падне сама, а после се нахвърли върху й и я довърши, кълвейки очите и главата й. Робер и оръженосецът бяха вече там.
— Хвърли му примамката, примамката! — каза Робер.
Оръженосецът откачи от седлото си един мъртъв гълъб и го хвърли на сокола, за да го „примами“. Полуизмама в същност: добре дресираният сокол трябва да се задоволи с това възнаграждение, без да докосне плячката си. И доблестното соколче с окървавена главичка изяде мъртвия гълъб, без да махва крачето си от чаплата.
Оръженосецът слезе от коня, прибра чаплата и я подаде на Робер. Великолепна чапла: както я държеше така, провиснала надолу, тя бе дълга от човката до краката почти колкото човек.
— Много страхлива птица наистина. Дори не е приятно да я уловиш. Тези птици са кресльовци, които се плашат от сянката си и се разпищяват, щом я видят. Този дивеч би трябвало да се остави на селяндурите.
Наситен и покорен на свирката на господаря си, соколът отново кацна на ръката на Робер. Той му сложи пак качулката. После поеха в тръст към замъка.
Внезапно щитоносецът чу смях: Робер д’Артоа се изсмя рязко и звънко, привидно без причина и конете трепнаха.
Когато се върнаха в Уиндзор, оръженосецът попита:
— Какво да я правя чаплата?
Робер погледна към кралското знаме, което се развяваше над кулата на Уиндзор, и на лицето му се изписа подигравателно и зло изражение.
— Вземи я и ела с мен в кухнята — отвърна той. — А после ще ми издириш един или двама менестрели измежду тези, които се намират в замъка.
V. ОБЕТИ ПО ПОВОД ЧАПЛАТА
Вече поднасяха четвъртото ядене, а мястото на граф д’Артоа вляво от кралица Филипа беше още празно.
— Не се ли е прибрал братовчед ни Робер? — попит Едуард III, който, сядайки на масата, се бе изненадал от отсъствието му.
Един от многобройните млади благородници, натоварени ли режат месото, които сновяха зад сътрапезниците, отговори, че преди два часа видял Робер на връщане от лов.
— Робер се държи в двора ви, сир племеннико, също както би се държал в странноприемница. Впрочем подобно поведение от негова страна никак не е учудващо! — забеляза Жан дьо Ено, чичото на кралица Филипа.
Жан дьо Ено, който претендираше, че е абитър по галантно рицарство, никак не обичаше Робер, в чието лице винаги виждаше клетвопрестъпника, изгонен от Франция зариди подправяне на печати. И той осъждаше Едуард III, че му оказва такова голямо доверие. Освен това някога Жан дьо Ено беше влюбен в кралица Изабел, също както Робер, и също като него не се бе радвал на успех. Но бе оскърбен от непочтителния начин по който Робер говореше за нея между приятели.
Едуард не се обади и не вдигна клепачи, докато стихне раздразнението, което беше го обзело. Сдържаше лошото си настроение, за да не могат да кажат после: „Кралят се изказа несправедливо!“ После
