— Ти всичко това вече го обясни по-рано. Не разбирам какво е нямало откъде да знае…
— Той каза горе-долу така: „Защо мислиш, че аз съм те нападнал в болницата и съм ти взел календарчето.“ Юли нямаше откъде да знае, че маскираният изобщо е взел нещо от мен в болницата! Разбираш ли? Всяка вечер следях новините по телевизията, никой и дума не е споменавал нито за нападението над мене, нито за това календарче. И няма как! Журналистите изобщо нямаха представа за него! От полицията не му бяха обърнали внимание! Мислели, че е на Мария. Едва оная нощ разказах на капитана съмненията си. След нападението… И само той знаеше колко е важно то! Тогава ми каза, че върху него са отбелязани датите на убийствата, но никой друг не знаеше това! Разбираш ли? Освен самия убиец, естествено!
— И какво направи този Юли като го попита за реферата?
— Разпитваше ме защо мисля, че е толкова важно… После ми се призна в любов…
— Изчервяваш се. Защо, нормално е да ти е приятно, когато си желана…
— Можех и да не ти казвам! Но мисля, че е факт, който е от значение.
— Мислиш, че нарочно е сменил темата? Може и така да е. Но няма да скрия, че на мен пък ми е изключително неприятен този факт. И ти… мога ли да знам какво му каза?
— Съжалявам, ама нали трябва да подредим фактите, Алекс. Освен това нали помниш какво каза, че е видяло момчето? Видяло ме е да се прибирам с убиеца! — Тя отново отбягна отговора на въпроса му и продължи. — Само двама души са ме изпращали тези дни и това бяхте ти и Юли. И санитарката, и момчето говореха за мъж с балтон. А ти ходиш с яке. Ти… всъщност имаш ли балтон? Защо ли те питам, и да имаш, вече няма да ми кажеш…
— Ела! — той скочи, властно я хвана за ръката и я измъкна от масата.
— Къде ме дърпаш? Всеки път си позволяваш все повече воля на ръцете… Пусни ме веднага!
— Казах ти, ела! Омръзна ми! Веднъж завинаги ще сложим край на тези подозрения! Ако не тръгнеш, ще те вдигна на ръце и пак ще те занеса горе!
— Горе? Защо горе? — Магдалена се изплаши. Сама, в тази усамотена вила… Какво му ставаше на Александър? Ами ако не е преценила правилно? Жалко, че не можа да получи по-точно описание от момчето! Вярно, че пъзелът се подреждаше без грешка, но всичко опираше до този проклет балтон… Другото бяха догадки!
— Не се плаши! Нищо няма да ти направя. Искам да надникнеш във всички гардероби, килери, скринове и шкафове. Ще ти покажа и мазето, и тавана. И гаража, и багажника на колата! Ако аз съм този убиец, къде бих скрил балтона си? Тук някъде, нали? Аз не знаех, че ще дойдеш тази вечер, значи ако имам такъв балтон, той би трябвало да е тук. Не бих го оставил в София, щом с него съм извършил нападение, нали? Хайде, тръгвай!
— Остави ме! Какво си позволяваш! — тя се отскубна от него и седна на пода пред камината, обхванала с ръце коленете си. — Никъде не тръгвам!
— Извинявай, ако съм те уплашил — той седна до нея и я прегърна през раменете. — Хайде, не се сърди, моля те! Мислех, че вече си приключила с подозренията към мене.
— И аз така мислех…
Телефонът на Магдалена зазвъня сякаш по-силно от обикновеното и тя скочи.
— Майка ми! Как забравих! — и се зае да се извинява и да моли майка си да не й се сърди, че не се е обадила, както бе обещала. Александър й направи знак, че иска също да говори, и тя му подаде слушалката, като с напрегнат поглед слушаше репликите му.
— Добър вечер, госпожо Владова! Аз съм виновен, трябваше да подсетя Магдалена, но се заприказвахме и не усетих времето… Да, не се безпокойте, ще имам грижата… Не се безпокойте, моля ви, всичко ще бъде наред… Предполагам, че ми имате доверие. Повярвайте, няма да го опровергая… Благодаря, и аз ви желая лека нощ. Още веднъж ви моля да ми вярвате и да не се безпокоите за Магдалена. Благодаря… Е? — обърна се той вече към нея. — Сега поуспокои ли се?
— Да… но как искам всичко това да е свършило!… Изморих се — след разговора с майка си тя отново седна пред камината и с някаква обреченост се загледа в пламъците.
— Имай ми доверие. Послушай ме и всичко ще бъде наред. Нещата сами ще застанат на местата си, само не се набърквай!
— Лесно е да се каже… Добре, де! Поне тази вечер ще се опитам да си дам таймаут! И ще се радвам на момента. И на всяка дреболия. Като онези глинени човечета върху камината например!
— Тези човечета, както ги нарече, са символ с особено предназначение. Тъй като огънят създава земята, тази глинена двойка върху полицата поема неговата сила. И така увеличава енергията в този сектор от стаята, който по древната традиция на фън шуй отговаря за брака и партньорството и чийто символ е земята…
— Нищо не разбрах!
— Някой път ще ти разкажа, ако ти е интересно. Това е едно старо, старо китайско изкуство да се живее в хармония с енергията на заобикалящия ни свят. Не се иска много… просто няколко добре подбрани символа на съответните места. Е, при добра планировка на жилището, разбира се.
— Ха! И ти ли се интересуваш от фън шуй?
— Защо? Кой друг още?
— Не знам… Нещо напоследък много често взех да чувам за този фън шуй…
— Защо се учудваш… На Изток го почитат, а на Запад печелят луди пари от него. И твърдят, че помагал…
— На теб помогнал ли ти е?
— Донякъде…
— А тези човечета? Намериха ли ти партньор?
— Много взе да питаш! Пък и отскоро съм ги сложил! Може би вече действат…
Телефонът на Магдалена отново иззвъня и тя чу гласа на Юли. Кръвта се смъкна от лицето й.
„Здравей, извинявай за късното обаждане… Исках само да те чуя. Вкъщи ли си?“
— Не. Защо… защо питаш?
„Всъщност, глупав въпрос от моя страна… Видях, че замина… Къде си?“
— Аз… — тя не можа да продължи и се загледа в огъня с широко отворени от уплаха очи.
„Защо мълчиш, любов моя? Безпокоя се за теб! Кажи нещо…“
— Не мога…
„Мислех, че между нас има нещо повече… Очите ти, устните ти говореха, без думи… Защо… Защо тръгна с него?“
— Ти би трябвало да знаеш…
„Не знам… Не разбирам… Знам само, че ни беше добре и на двамата… Забрави ли?“
— Не, нищо не мога да забравя!… И Мария не мога да забравя, ако разбираш за какво ти говоря!…
„Любов моя, правиш ужасна грешка…“
— Магдалена, той ли се обажда? — Александър издърпа от ръката й телефона и чу края на фразата.
— Слушай, копеле… — извика той, но отсреща Юли затвори, а Магдалена изтръпна от яростта, която чу в гласа на Александър.
— Защо разговаряш с него? — обърна се той към нея с толкова нежност и болка, че тя почувства как й се завива свят.
— Мислех, че ще мога да му кажа какво открих…
— Защо? За да го предупредиш ли?
— Ами ако бъркам? Ако е някой друг?!
— Ако е друг, просто няма да те пусна повече и на крачка от себе си, докато не го открият! Я се виж, на човек не приличаш! Толкова си бяла, като някоя статуя!
— Изморих се, Алекс… Искам вече всичко да свършва…
— Магдалена, мило момиче… Обещах ти да те пазя… — той я прегърна през раменете. — Повярвай, света ще преобърна за тебе. Искам отново да бъдеш каквато беше… Остави вече тези мисли…
— И аз това искам…
