— Не искаш ли вече? — с явна тревога го попита тя.
— Първо трябва да си купя ръкавици.
— Моля? — тя го погледна неразбиращо.
— А как се носи такъв таралеж като тебе?
Магдалена от облекчение така се разсмя, че се търкулна по гръб върху китеника. Александър легна до нея, като подпря главата си на сгънатата в лакътя ръка. Така му беше по-удобно да се радва на засмяното й лице. Тя виждаше усмихнатите му очи съвсем близо над себе си. Изведнъж спря да се смее. Протегна ръце и ги сключи на врата му. Със силно и рязко движение го наклони към себе си и впи устни в неговите. Те бяха изненадващо нежни и ненаситни. Като на мъжа от съня й…
— Не ме пускай! — прошепна между целувките. — Прегърни ме силно! Страх ме е…
— От какво? С теб съм… Вече не трябва да се страхуваш…
— Страх ме е да не е сън и да изчезнеш…
— Няма, реален съм. Толкова реален, колкото искаш… Но ти обещах да не…
— Забрави!…
За първи път от много време насам тя беше наясно със себе си. Искаше това, което беше неизбежно да се случи…
30 декември
Магдалена се събуди и отначало не разбра къде се намира. Стаята беше непозната, но не беше сън, изобщо нищо не бе сънувала. В следващия момент споменът за изминалата нощ я връхлетя и тя се обърна към Александър. Той спеше още и тя се загледа в него. Ласките му изобщо не бяха мечешки… Може би от престоя си на Изток бе научил много в областта, в която работеше, нямаше как да прецени това, но че беше овладял до съвършенство изкуството да се люби, се убеди без всякакви съмнения. Той успя да я дари с мигове на върховен екстаз, които дотогава не познаваше. На интереса й за уменията му отвърна, че „в любовта, както и в боя, са нужни сърце, техника и силно тяло“. Магдалена щастливо се сгуши до него, като леко го помилва. Без да се събужда, той протегна ръка и я прегърна. Странно, но не изпитваше угризения към Мария — Александър някак успя да й внуши, че състоянието на сестра й няма да се влоши, ако се отдаде на чувствата си. И тя се отдаде с такова упоение, че не усети кога трепкащото в гърдите й голишарче се превърна в красива и волна птица. А тя самата под неговите ласки от влюбено момиче разцъфна в жена, познала не само най-дълбокото удоволствие, но и обичта.
След първата вълна на неутолима страст бяха седнали уморени и разнежени пред камината, загърнати двамата с едно одеяло, когато си спомниха разговора за късметите. Тя се протегна и с блаженство в гласа заяви, че нейният се бе изпълнил. „Значи сега е ред на Мария, трябва да се сбъдне и нейният късмет“, убедено отсече той. „За тебе — любов, за нея — здраве, а искаш ли да знаеш на мен какво се падна?“, попита я и тя го загледа с очакване, защото той се усмихваше и бавеше отговора. „Път за двама, така ми беше написано на листчето. Леля ми, тя е доста старичка вече, ги измисля едни такива…“ В стаята бе доста топло, камината пращеше и хвърляше отблясъци, с разгарянето на пламъка кипваше отново и кръвта им… В един момент го чу да я нарича с името, което й беше измислила Мария, когато бяха малки. „Откъде знаеш, че ми казват Дели?“, попита го тя. „Не знаех, прилича ти, някак ми дойде на езика. Може ли?“, отвърна той и Магдалена се бе съгласила. Тогава й напомни обещанието си, че ще я познава вече и с вързани очи, и тържествено измоли разрешение да опознае с устни територията…
Тя се усмихна, леко се освободи от прегръдката му и тихо слезе долу. Беше ожадняла. Надникна по шкафовете в кухнята и реши да приготви закуска, но преди това трябваше да се облече. Само по тениската на Александър й беше хладно. Тръгна да си търси дрехите и се зачуди как са успели да се озоват на толкова невероятни места. Нямаше спомен как частите от тоалета й са се разхвърчали така из хола. Докато ги събираше, реши да подреди и дрехите на Александър. Един негов чорап беше виснал от полица на библиотеката. Изведнъж дъхът й секна.
На горния рафт проблясваха сребърните обеци на Мария. Машинално ръката й се вдигна към ушите, тя имаше същите, но много добре помнеше, че тръгна изобщо без всякакви бижута. Не бяха нейните, очите й не я лъжеха. Това бяха онези обеци, с които Мария е била в деня на нападението — с форма на разширяваща се като конус спирала. Същите, за които я питаше капитанът… Целият свят изведнъж се сгромоляса. През главата й като вихър прелетяха думите на Александър за балтона и календарчето — как я убеждаваше, че не биха могли да бъдат негови… намеците, че в душата на всеки има добро, че всеки има нужда от любов… Той просто я е омагьосвал със своите приказки!…
В следващите мигове Магдалена действаше импулсивно, без да може нито да разсъждава, нито да спре обзелата я паника. Облече се със страхотна бързина и хукна по стълбите нагоре, като стискаше в ръка обеците. Нахълта в спалнята и с вик „Ти си бил!“ ги хвърли върху него. Той стреснато скочи.
— Ти си бил! — повтори тя. — Ти си нападнал Мария! Цяла нощ ме лъжеш, а аз, глупачката, вярвам!
— Грешиш, Дели! Намерих ги! — извика той, отметна завивката и тръгна към нея както си беше без дрехи.
— Стой там! Да не си мръднал! — изкрещя Магдалена и грабна с две ръце от близкото шкафче една настолна лампа. — И не смей да ми викаш Дели!
— Няма… Само се успокой! Повярвай ми, намерих ги в „Арките“, отзад в тоалетните… Едно момиче…
— Глупости!
— Сигурно Мария ги е забравила там…
— Ама какво правят тук?! И не мърдай, че ще ти строша главата! — викна тя и вдигна заплашително лампата.
— Дел… Магдалена, исках да ги върна на теб…
— Не вярвам! — извика тя.
— Бяха в джоба ми и щях да ти ги дам, но ги оставих… после съвсем ги забравих…
— Не вярвам! Лъжеш ме! — и тя с все сила запрати лампата в неговата посока, но без да го цели. — Ти си бил, а аз те обикнах!… — извика тя с пресекващ глас, обърна се и се затича надолу, като едва виждаше стъпалата.
Александър изскочи след нея.
— Магдалена, не прави глупости! Върни се! — извика той, но тя вече бе затръшнала външната врата.
Магдалена тичаше по шосето надолу към града. Подхлъзна се на няколко пъти и си разкървави ръката. Навалелият през нощта сняг скриваше хлъзгавите участъци отдолу. Добре поне, че се беше облякла подходящо за планина, мина й през ума. Още докато се приготвяше за срещата с Александър, бе взела решението да дойде с него на вилата му.
Денят бе слънчев и тих. Когато снощи пътуваха във виелицата нагоре, тя не бе успяла да види нищо, но сега още по-малко имаше възможност да се наслаждава на красивите гледки. Някъде отгоре чу шум на мотор. Досети се, че Александър вече бе успял да се облече и я догонваше. Огледа се. Наоколо нямаше никакви къщи, никой, от когото да потърси помощ. Нямаше и телефон, за да се обади. Заедно с чантата й той бе останал горе във вилата.
Горе, където бе прекарала най-фантастичната нощ в живота си… Ласките на Александър… Кожата й пламна от спомена за неговите устни… Ръцете му… И думите, че всеки мъж е ловец! И обеците на Мария! Розичката на Мария и розите, които й подари снощи… Неговите изкусни милувки… и онзи сън, в който я нападаше… „Искала си да ми се отдадеш, но си се страхувала да го признаеш дори пред себе си…“ Ако можеше да не се събужда в този кошмар!… И дали бягаше от един убиец, от човека, нападнал сестра й, или от чувствата си към него?…
Опита се да тича по-бързо, но вече изнемогваше. Отдолу иззад завоя изскочи сребрист джип. Магдалена застана по средата на пътя и размаха двете си ръце. Мощната кола спря до нея със скърцане на спирачките и отвътре изскочи Юли. Този път беше с яке.
— Обръщай! Юли, веднага обръщай! — извика тя и се хвърли към него. Залитна и той я хвана да не
