ставаха добри и меки в момента, когато се засмееше. Обичаше да си съставя мнение за хората, като наблюдава отделните им черти. Юли също имаше изящни пръсти…
— Свирил ли си?
— Някога, вече не. Като малък майка ми ме тормозеше, но беше за кратко. От тия напъни ми остана любовта към класиката. Защо не ядеш?
— Не съм гладна. Алекс… мисля, че знам кой е убиецът.
— Какво?! — той си изтърва ножа. — Ти никога ли не чуваш какво ти се говори? Казах ти да не се занимаваш с това! И… какво разкри? Кой е?
— Юли. Един мой съсед.
— Аха! Аз пък очаквах да кажеш моето име. Или мен вече не ме подозираш?
— Стига си се шегувал! Говоря сериозно.
— Аз също съм сериозен, Магдалена. Знам, че капитан Стоев разглежда и мен като вероятен извършител.
— Откъде знаеш?
— Вече ме вика да ме разпитва къде съм бил тези дни. А с твоя съсед ти… доколко беше близка?
— Само че капитанът не знае това, което аз научих днес. Не ме прекъсвай, моля те! — вдигна тя ръка да спре поредния упрек за нейните детективски занимания, без да отговаря на въпроса му. — Спести ми упреците си, че съм неразумна. Ако седя и чакам, няма да ми е по-леко. Виновна съм пред сестра си и трябва да открия кой й причини това. Иначе няма да мога да живея по-нататък. И няма с кой друг да го споделя.
— Магдалена, мило момиче, как можеш да се упрекваш? Каква вина можеш да имаш ти?
— Имам… Аз я изоставих, като преди това я обидих. Тя затова се е представяла за мене. Имам много да ти разказвам и трябва да почна отначало. Точно затова исках да дойдем на някое спокойно място.
— А… този твой съсед? Каза, че нещо си научила?
— И дотам ще стигна, само ме остави да говоря…
Магдалена започна разказа си от онзи хубав слънчев ден в далечното немско градче, когато двете с Мария се скараха. Разказа му всичко — за жената от катедралата, за сънищата си, за циганката, за маскирания от болницата, за срещите си с Юли, за розичката в болницата и за момчето, което твърдеше, че е видяло нападението. Само едно не спомена. Горещите целувки на Юли си бяха нейна съкровена тайна. Дори не самите целувки, а реакцията й, нейното желание да потъне в прегръдката му…
— Сега всичко, което стана, отново минава пред очите ми като на филмова лента. Виждам как Юли почти си разля кафето, когато му казах, че се притеснявам за Мария. Беше първият ден, след като пристигнах. Срещнах го в барчето пред блока. Той едва тогава разбра, че тя се е представяла за мене! Мислел, че аз съм Мария. Беше много смутен. Каква съм била глупачка! Направо съм била сляпа! Оставих се да ме убеди, че се е сконфузил, дето не ни различава!
— Аз също ви обърках…
— Различно е. Как да ти обясня… Алекс, малко ми е неловко, но… той ми се призна в любов…
— Какво?! Е, сега вече и аз ще стана убиец! Не ми хвърляй такива погледи, разбираш какво искам да кажа.
— Не съвсем и го намирам за твърде безвкусен хумор, но…
— Благодаря ти! Никой досега не ми е казвал, че съм безвкусен! И… ти какво му каза? Когато ти се призна…
— Чакай малко! И без това ми е трудно да говоря за това… Не съм му давала никакви поводи. Той сам започна. Говореше много… е, добре де, говореше много страстно. Сега пък аз ще те помоля да не ми хвърляш тези погледи! Имаше много болка в очите му… И някаква сила… Не знам как да го определя.
— Затова пък аз знам. И знам как аз ще си поговоря с него. Ти разбираш ли на какво си се била изложила?!
— Чакай, не започвай пак. Не съм свършила. Когато в парка му показах календарчето, той ме прегърна и ръката му мина тук отзад, зад врата ми…
— Идиотка! Боже мой, какво наивно дете си още! Как можах да си помисля, че поне нещо ти е влязло в главата, след като толкова те молих да внимаваш! Да ходи в парка! Безмозъчна идиотка!
— Ако не си мериш приказките, ще излея това вино отгоре ти! Грубиян! Откакто съм се върнала, никой друг не си е позволявал такъв тон и такова държание към мене! Що за обноски! В гората ли си расъл?
Магдалена със свито сърце си спомни думите, които й шепнеше Юли. Защо ставаше така? Защо един убиец можеше да бъде толкова омагьосващо ласкав, а мъжът до нея, който я привличаше не по-слабо и караше сърчицето й да пърха, още малко и с мъжката си арогантност щеше да изтърси горкото голишарче от гнездото… Сигурно и ласките му са мечешки…
— Иде ми да те напердаша, а ти ми говориш за добър тон! Ти изобщо схващаш ли в какво си се забъркала? Разбираш ли, че си била на косъм?
— Не съм толкова глупава, колкото искаш да ме изкараш!
— И какво стана в парка? Как така не ти е приложил хватката си, за да ти вземе още там календарчето? Нали каза, че така е постъпил после в болницата! Само че в гората едва ли щеше да ти се размине толкова леко…
— Някакъв мъж с куче се появи от страничната алея. Аз дори по едно време мислех, че може той да е убиецът и да ме е следил. Тогава изобщо още нищо не предполагах! Знаеш ли, Алекс, мисля, че има нещо, някаква сила, която ме пази… И Мария също… Цяло чудо е, че е оцеляла, и докторите го казват!
— Имала си късмет наистина! А дали имаш ангел-хранител… Кой знае… Всичко е възможно. Но не мога да си простя, че подцених упоритостта ти! Трябваше аз да те пазя! Не някакъв си там хвъркат! Ако знаех какви ги вършиш, щях да те отвлека и насила да те заключа тук! — Александър отдавна бе изоставил тихия си и спокоен маниер на говорене. Откакто го познаваше, не бе го виждала така разпален.
— Как ли пък не! Ще ме заключваш! Ти изобщо разбираш ли, че аз знам неща, които полицията дори не предполага! Именно защото не се спрях да стоя със скръстени ръце!
— Май наистина някаква сила те е пазила, иначе не мога да си обясня как още си жива… Какво ти стана? Защо така побледня?
— Сетих се още нещо. Когато днес говорих с Юли, по едно време усетих стомаха си свит на хладна топка. Няколко пъти вече ми се случва да става така, когато съм забелязала нещо… Едва сега разбрах кое е онова, което е казал Юли и което съм доловила, без да го осъзная докрай…
— Е! Говори, защо млъкна?
— Чакай да запаля цигара. Цяла вечер не съм пушила. И ти ли искаш? — Тя с учудване проследи ръката му, която посегна към цигарите й. — Нали не пушиш?
— Покрай теб ще се сдобия с пълен комплект пороци! Шегувам се, шегувам се! Няма повече!
— Добре де, от мен да мине, и този път ще ти простя. Алекс, чуй: той нямаше откъде да знае, че в болницата маскираният е взел от мен календарчето!
— Не те разбирам. Давай подред.
— Питах го за реферата на Мария. Отначало се чудех на съвпадението… Разбираш ли, тя е разглеждала в работата си формирането на психически отклонения, водещи до такива анормални прояви като сексуална извратеност и склонност към насилие. А после сама е попаднала на такъв тип! Доста мислих и стигнах до извода, че това не е било съвпадение. Той го е чел и е реагирал, като я е нападнал! Мисля, че се е познал в този тип и се е ядосал. Доказателство за това беше неговото календарче. Отделен въпрос е как стигнах до извода, че то не е на сестра ми, сега не искам да се отклонявам. Затова го е забравил вътре в папката й! Трябваше да разбера кой е имал възможност да прочете работата й. Затова разпитвах… Апропо, и ти си останал насаме с Мария, когато Елена е отскочила до тоалетната… Шегувам се, не се разпалвай!
— Не преставам да се учудвам на чувството ти за хумор!
— Съжалявам, Алекс, трябваше да разгледам всички възможности! Никой не каза, че е виждал тази папка в ръцете й, но тя все пак е дала на убиеца реферата си по някое време, нали?! От мама научих, че на Бъдни вечер Мария се върнала за малко, влязла веднага в стаята си да вземе нещо, после й викнала, че отива до барчето да даде на Юли книгата, която му бяхме донесли. Мама била в кухнята и не е видяла какво е взела Мария. Ами ако точно тогава му е дала и папката? Когато показах, че отдавам по-голямо внимание на този реферат и на това календарче, отколкото би трябвало, той реши да ми го отнеме. Дотук ясно ли е?
