— Ще й се обадя по-късно. Тя те хареса, знам го.
— Добре! Чудесно! Аз пък харесвам решението ти. Докато не си го променила, ще минем през „Билла“ да вземем нещо за хапване и потегляме.
— Но няма да оставам цялата нощ! Вашите мъжки сметки са ми толкова ясни! Щом идва с мен, значи си го иска. Предупреждавам те, не си прави никакви илюзии!
— Моля те, Магдалена, обиждаш ме. Защо ли вече не се учудвам?
— На кое?
— На дръпнатото ти държане. Всеки път измисляш нещо, с което целиш да ме ухапеш. Но аз съм твърде много хапан от живота и твоите зъбки просто нищо не могат да ми направят. Само ме гъделичкат.
— Почвам да се съмнявам дали това е правилният избор.
— Аз знам. Правилен е! — усмихна се той.
— О, да! Как можах да забравя, че ти винаги всичко знаеш! Ако продължаваш да си толкова саркастичен, нищо няма да ти разказвам. Не разбираш ли, че имам нужда да споделя с някого! — избухна тя.
— Извинявай. Извинявай, Магдалена, не исках да те засегна.
По пътя към „Билла“ старателно отбягваха всякакви пиперливи теми и говореха за незначителни неща. Магдалена се чудеше кое е това дяволче вътре в нея, което все я караше да дразни Александър. В магазина той напазарува много и различни деликатеси, въпреки че тя на няколко пъти му спомена, че не е гладна. Натовариха всички покупки в колата и поеха към Витоша. По пътя заваля сняг. В светлините на фаровете снежната пелена изглеждаше плътна като завеса. Чистачките се задъхваха в усилието си да разгребват полепналите по стъклото снежни парцали. Александър караше бавно и съсредоточено. Бе пуснал радиото и в топлината на купето под звуците на тихата музика Магдалена се почувства странно, някак едновременно напрегната и защитена. Пристигнаха горе в истинска снежна вихрушка. Къщата не бе голяма, но вътре бе подредена с вкус и имаше всичко необходимо, за да може човек да се усети и откъснат от суетата на града, и заобиколен от лукса на цивилизацията. Александър включи отоплението, в хола имаше и камина. Докато той я разпалваше, Магдалена се зае да подрежда продуктите. Не бе успяла да извади и половината, когато той дойде при нея и хвана ръцете й. Разтри нежно пръстите й, духна леко по тях и ги целуна.
— Студено ли ти е? Ей сега ще се затопли. Остави всичко, аз ще се погрижа. И не бързай да си сваляш якето. — Той я хвана за раменете и леко я избута от кухненския бокс. — Седни ето тук и се завий с това одеяло.
— Алекс! Аз не съм дете, не е нужно да ме наставляваш — възпротиви се тя, но се подчини. Наистина й беше студено. Седна на дивана, свали си ботушите, а той я наметна с одеялото и го подпъхна от всички страни.
— Стените са изстинали, но газовите печки сега ще обърнат въздуха. След малко няма да може да се диша от жега.
— Много е хубаво тук. Често ли идваш?
— Не. Имам много работа, понякога само събота или неделя успявам да се откъсна. Тук всеки път така се зареждам с енергия, че все си обещавам да го правя по-често… За съжаление рядко ми се случва.
— Има ли други вили наблизо? От този сняг нищо не видях.
— Има, но и те през зимата, общо взето, не са много посещавани. Дано утре да е хубаво времето, такава гледка се открива… Искаш ли да ти пусна телевизора, или предпочиташ музика?
— Утре ли?! Казах ти, че няма да оставам!
— Магдалена! В тази виелица е самоубийство да тръгнем обратно! Мисля, че и ти разбираш това, нали?
— Ох, разбирам… Но пак ти казвам, не си прави…
— Като кажа нещо, го изпълнявам!
— Ще видим!
— Не каза какво да ти пусна, телевизора или музика?
— Музика. По твой избор. И моля те, подай ми чантата, искам да се обадя на майка ми.
— Мисля, че никак няма да й е приятно да разбере къде си се озовала… и че е невъзможно да се прибереш.
— Ох, да… и като я знам как ще реагира…
— Искаш ли и аз да говоря с нея? Тържествено ще й обещая да бъда джентълмен!
— Не, благодаря, подиграваш ли ми се? Ще се справя и сама.
Магдалена със свито сърце изтърпя упреците на майка си, обеща да бъде разумна и с въздишка на облекчение прие съгласието й да остане там.
— Ако не й се обаждам на всеки половин час, щяла да звъни в полицията…
— Цялата нощ ли?
— Мисля, че ще се поуспокои, като й се обадя два-три пъти. Много й се насъбра… Какво е това? Какво си пуснал?
— Харесва ли ти?
— Да, какво е?
— Моцарт. Квартети. Най-великият композитор. Обичаш ли класика?
— Понякога слушам, но рядко. Трябва да имам съответното настроение.
— Сега имаш ли?
— Може би… Това е много… как да кажа… настройващо към вглъбяване и в същото време разпускащо.
— Искаш ли нещо друго?
— Не, не, това е добре — каза тя и отметна одеялото, тъй като вече се бе позатоплило.
— Не бързай, още не е толкова топло! — той отново я зави. — Стените смучат. Ти си почивай сега, пък аз ще приготвя бързо нещо за хапване.
Магдалена се отпусна на дивана и притвори очи. Александър я погледна, усмихна се и понечи нещо да й каже, но се отказа. Пресегна се и остави на горния рафт на библиотеката това, което извади от джоба си, след което тръгна към бокса. Две обеци във форма на конусовидни спирали матово проблеснаха в полумрака. Александър бе запалил само дискретното стенно осветление и пламъците от камината хвърляха танцуващи отблясъци из стаята. Магдалена, затворила очи, усети как напрежението от този тъй дълъг ден започва полека да я отпуска. Музиката успокояваше обтегнатите й нерви и галеше сетивата й, карайки я да се чувства сигурна. Всичко ще бъде наред, изведнъж си помисли тя и се хвана, че с такава увереност тази мисъл я спохожда за първи път откакто ги сполетя бедата. Ако можеше наистина да остави всичките си тревоги долу, в града…
— Заспа ли? — тихо я попита Александър, приближил се без тя да го усети.
— Не. За миг се почувствах както преди… Когато Мария беше здрава…
— Всичко ще бъде наред! Тревогите ти са останали долу, в града, а тук съм аз… — каза той и леко я помилва по косата.
Тя за пореден път се учуди от съвпадението на неговите думи с нейните мисли. — Искам да ти дам спокойствие, да забравиш всичко, което те тормози. Не изглеждаш добре напоследък и се безпокоя за тебе. Добре ли ти е тук?
— Да. Алекс, мога ли да разгледам къщата? Обичам да надничам навсякъде.
— Разбира се. Само че се обуй и се наметни, горе все още не е топло.
Магдалена последва Александър и хвърли бърз поглед във всяка от стаите на двуетажната вила. Беше й станало втора природа да бъде нащрек, но не забеляза нищо тревожно. Върнаха се долу и той се зае да подрежда масата за вечеря. Запали няколко свещи, извади от един шкаф ароматни индийски пръчици, запали и тях.
— Какво ще пиеш? Взех хубаво червено вино, мерло. Разбрах, че го харесваш.
— Добре. — Тя пое чашата и я вдигна към светлината, вътре в течността заблестяха искри. — За здравето на Мария.
— За нейно здраве.
Магдалена отпи и се загледа в ръцете на Александър. Бяха големи, с фини пръсти. Още отпреди бяха привлекли погледа й, харесваха й и очертанията на устата му — с твърди и непреклонни устни, които
