разкаже какво знае. Ще ги провокира да се издадат. Иначе няма да разбере истината. Ще трябва да бъде много внимателна и да наблюдава реакциите им…
Юли я чакаше на уговореното място. Видя я още като влезе и стана да я посрещне. В заведението нямаше много хора, той бе седнал в едно странично сепаре, предразполагащо към интимност, а и музиката бе тиха и приятна. Магдалена бързо прегледа менюто и се спря на ирландско кафе, Юли избра същото и докато чакаха поръчката, двамата се умълчаха. Тя бе решила да играе вабанк, но първият въпрос приличаше на скок в студена вода.
— Юли, как ти се стори рефератът на Мария? — това си беше чист блъф. Дали щеше да се хване?
— Моля? — учудването му беше наистина непресторено.
— Сестра ми спомена, че ще ти даде да го прочетеш, или че ти го е дала… Не си спомням точно.
Магдалена не очакваше признание. Знаеше, че убиецът никога няма да си признае, че е чел работата на Мария. Дали ще успее да отличи действителното отрицание от престореното?
— Съжалявам, нищо не ми е дала. Защо питаш?
— Мисля, че убиецът си е забравил вътре календарче, на което е отбелязвал дните на нападенията си.
— Да не е онова, за което ме питаше в парка?
— Същото. И същата вечер ми го откраднаха.
— Защо ме гледаш така, Магдалена? Да не мислиш, че аз съм нахълтал в болницата и съм ти откраднал календарчето?
— То не беше мое, а на убиеца.
— И… откъде ти хрумна тази идея?
— От датите, които бяха оградени.
— Защо от тях? Разгледах го много внимателно тогава, но нищо особено не забелязах. Бяха оградени празниците… не разбирам какво те е смутило толкова.
— Юли, само помисли — никой не си отбелязва с кръгчета официалните празници! Затова пък по една странна случайност на тези дати са извършени убийствата.
— Убийствата? Но, чакай, по новините не казаха кога са били извършени…
— Капитан Стоев ми каза.
Тя не отместваше поглед от него, но реакциите му не издаваха да се чувства виновен. Или се владееше перфектно, или беше невинен. Стомахът й от известно време отново се бе свил на хладна топка. Дали несъзнателно бе забелязала нещо, или просто бе много притеснена?
— Нищо не разбирам, Магдалена. За какво е този разговор? Какви са тези въпроси? — той хвана ръката й. — Нали има задържан по случая!
— И какво от това? Аз искам да знам кой е чел реферата на Мария! Нямам ли това право?
— Съжалявам. Наистина не знам. — Той внезапно поднесе ръката й към устните си и целуна пръстите й. — Днес си толкова особена. Случило ли се е нещо?
— Не, Юли, прости ми. Не съм на себе си… — беше й толкова приятно да усеща устните му, но това я разсейваше и тя издърпа ръката си.
— Магдалена, цялата си само нерви. Бих искал да те успокоя, да разсея съмненията ти. Остави нещата на полицията, това й е работата. Виж колко бързо откриха този, който е бил със сестра ти в онази нощ. Чух, че направил самопризнания…
— Точно така! — извика Магдалена. — Решил си, че е виновен! В съня ми точно това се случваше!
— Вярваш ли на сънища?
— Доскоро не вярвах. Но напоследък сънувам толкова странни неща! Трябва да има някакво обяснение за това!
— Каза, че си ме сънувала. Как?
— Само не се обиждай, моля те. Започна много хубаво. Ти ми звънна на вратата и ме изведе. Озовахме се някъде край една река и после почна един кошмар… Виктор се давеше, а ти го натискаше. Дойде и Александър, мой познат от „Арките“. Той пък нападна мен…
— Защо да се обиждам? Напротив! Дори мисля, че това не е кошмар, а един сън с послание! Ти знаеш, че те харесвам, логично е да предположиш, че не искам друг да привлича вниманието ти. А Виктор и Александър са твои приятели, значи допускаш, че аз те ревнувам от тях. Ерго, аз си разчиствам сметките с тях в съня ти. Шегувам се, разбира се. И как свърши?
— Както ти казах. Мама ме събуди и не видях какво стана после.
— Жалко! Ако беше продължила да сънуваш, сигурно щеше да видиш как се разправям и с другия ми конкурент и те спасявам!
Магдалена горчиво се засмя. Не й беше хрумвало да тълкува така съня си. Може би имаше нещо вярно… Юли отново посегна към ръката й, погледна я право в очите и задържа погледа й с някаква хипнотизираща сила, която се излъчваше от него.
— Магдалена, не може да не си разбрала колко те харесвам. Магдалена… Любов моя, не мога да не мисля за теб… Не може да не го усещаш… Нашата разходка в парка… Помниш ли „Песен на песните“: „…ако намерите моя възлюбен, кажете му, че съм ранена от любов“! Помниш ли?
— Помня — прошепна Магдалена, гласът му я омагьосваше.
— Мила моя, ранен съм от любов… Твоите очи, твоят глас… Каквото и да правя, те виждам, сънувам те с отворени очи…
— Юли, моля те, недей…
— Любов моя единствена, не казвай не… — той потърси с устни нейните, целувката му бе лека, повече приличаше на милувка. — Мирисът на кожата ти ме опиянява. Бих могъл да те изпия като вино… — прошепна той на ухото й. — Била ли си пияна от желание? Усещаш ли моето?
— Юли, не съм готова… не знам…почакай…
— Ще чакам, само не казвай не… Животът е толкова кратък, любов моя… времето изтича, а ние го пилеем!…
— Юли, моля те, не бързай…
— Добре, мила моя, ще направя всичко така, както пожелаеш. Но без теб няма да съм жив!…
— Не говори така, моля те! Плашиш ме…
— Не се плаши, мила моя. Не и от мене. Бих извадил и бих ти подарил сърцето си, ако можех. Дали разбираш колко те обичам?
— Да, Юли. Вярвам ти…
— Любов моя, кажи… Поне малко харесваш ли ме?
— Харесвам те много, но… Юли, това още не значи… Исках да кажа… Не знам, Юли, всичко е толкова объркано…
— Всичко е толкова просто, мила моя. Аз съм твой. Когато решиш, че си готова, ще се постарая да те направя най-щастливата…
— Бих искала да е така, но после, малко по-нататък… Извинявай, но наистина не се чувствам добре… Би ли ми извикал такси? Искам да се върна в болницата…
— Защо ти е такси? Аз ще те закарам… Какво ти е? Лошо ли ти е? — загрижено я погледна той. — Толкова си бледа!
— Не, ще ми мине. Обещах на майка ми да мина да я взема.
Нищо подобно не бе обещавала, но почувства, че трябва да се върне там. Непременно трябва да види Мария и да се посъветва с нея. Чувстваше, че ще си изгуби разсъдъка, ако не сподели с някого огромния смут в душата си. Имаше усещането, че само сестра й по някакъв начин може да й помогне.
Юли плати и я поведе към колата. Когато седнаха в сребристия джип, той посегна да запали мотора, но се спря. Обърна се към нея и се усмихна.
— Магдалена, надявам се, не мислиш, че съм някой разнежен мухльо? Не ми е в характера да говоря така… Но това не значи, че не го мисля. Пак бих ти казал същото! И още много повече… И много повече мога да направя за тебе…
— Не знам, Юли… Не се обиждай, разбери ме, наистина ми трябва време…
— Бих искал да ти кажа още много неща… Бих искал да бъда с теб и ти обещавам, че ще забравим
