Третият (или Реквием за един убиец)

парка… Ще се освободя към три, три и половина.

— Не знам още, извинявай. Ще ходя в болницата и не искам отсега да се уговаряме. Обади се по-късно да се разберем, става ли? Или аз да ти звънна?

— Добре. Само да запиша номера ти — и той й подаде книгата, за да си освободи ръцете. — Заповядай, това е за тебе. Нали говорихме оня ден и за източните философии и ти обещах да ти дам нещо да почетеш.

— А, да! Благодаря ти, че не си забравил! Готов ли си да пишеш номера ми? — и тя го издиктува. — Дай ми и твоя.

— Маги, покани Юли да влезе, не го дръж така на вратата! — обади се майка й, току-що излязла в коридора.

— Благодаря ви, госпожо Владова, отбих се само за малко, бързам за работа. Довиждане, Магдалена, ще чакам да се обадиш! — и Юли изтича надолу по стълбите. Тя го изпрати с поглед. Наистина беше хубав! Споменът за целувките му още я караше да изтръпва както онзи ден в парка. Какъв беше този нелеп сън?! Нали вече са хванали престъпника!

Тя влезе, седна в любимото си кресло и отвори книгата. Прочете оттук-оттам по нещичко, реши, че е интересна и си струва да я прегледа. Щеше поне малко да я разсее от мрачните мисли. Телефонът звънна и тя чу гласа на капитан Стоев. Искаше да я види в удобен за нея час, но възможно най-скоро.

Той обичаше много работата си, беше уважаван от колегите, които търсеха и ценяха мнението му, но днес просто не му вървеше. На няколко пъти срещна недоумяващите им погледи, когато на зададен въпрос отговаряше неточно, дори с някакви безсмислици. Мислите му отлитаха другаде и не можеше да се съсредоточи. Тя можеше в скоро време да бъде негова! Видя го в очите й, чу го в гласа й. Беше сигурен, че й е приятно с него. Усмихваше му се и го гледаше с тези нейни невероятни очи… А в тях четеше откровена покана. Но все още се боеше да се отпусне. Ситуацията я караше да бъде предпазлива, но той ще успее да я предразположи. Ще намери начин да я заведе на вилата си… Тогава тя ще отприщи това, което засега потискаше у себе си. Още съвсем малко и ще я държи в ръцете си. Ще я люлее в прегръдката си… Важното бе, че най-главното решение е намерено. Той е на верния път.

Изпитваше невероятно удоволствие, когато гледаше как действията се развиват по неговия сценарий. Беше хитър ход от негова страна да остави шапката на онзи малоумник.

Тогава беше тръгнал да я търси и изпита огромно разочарование, когато я видя в неговата компания. На всичкото отгоре оня видимо не беше напълно на себе си. Проследи ги до входа на блока, където с негодувание видя как явно подпийналият ухажор започна да става твърде нахален. Как смееше така да се отнася някой с неговата богиня?! Тя веднага отстрани от себе си натрапника, но това го направи още по-настоятелен. Налетя да я целува, а тя решително го отблъсна. Не влизаше в плановете му да се намесва, но и не можеше да стои безучастен. Сякаш всичко вътре в него се сви в една яростна топка, която със страшна сила се изтърколи в дясната му ръка, търсейки изход. Пристъпи и с един удар просна малоумника на пода. Оня не го видя, строполи се, без да разбере откъде му е дошло…

Никога няма да забрави онази подвеждаща благодарност в очите й. Качи се с нея в асансьора, за да я изпрати до дома й… И тогава там, в тясното пространство на кабинката, избухна онзи тъмен огън в кръвта му… Осъзна се едва когато тя се отпусна безжизнена в ръцете му. Стори му се, че не диша. Трябваше бързо да реши как да постъпи. Не му трябваше много време. Долу лежеше един насилник, трябваше да има и жертва. Изнесе отпуснатото й тяло от асансьора и го положи на пода. Онзи вече го нямаше. Сигурно се бе свестил и си бе тръгнал. Още по-добре, защото моментално видя шапката му. Нека докаже, че не я е нападал! Обичаше криминални романи и знаеше доста за уликите и разследването на престъпления. Всяко добро произведение от този жанр приличаше на математическа задача. Дадено. Търси се. Трябва да се докаже. Както предполагаше, ченгетата влязоха в подготвения от него капан. Нека търсят собственика на шапката!

За себе си беше сигурен. Внимаваше никъде да не оставя следи. А сега вече бе унищожил и основната улика. Рискът бе голям, но играта си струваше.

За съжаление тя бе успяла да го одраска по шията. Видя следата от ноктите й едва като се прибра вкъщи. Добре поне, че бе на място, което не се виждаше. А пък забеляза, че и оня малоумник ходи с лепенка. Дали и той не бе одраскан от нея? Щеше да е още един подарък от съдбата, която напоследък бе благосклонна и щедра към него. Трябва да използва шанса си. Останаха още две задачи за разрешаване. Двама стояха на пътя му. Онази малка измамница, която ще е добре никога да не се събужда. И един съперник, който не може да няма слабо място. Другият вече е отстранен…

Младичкият лейтенант я чакаше на входа на управлението. Поздрави я със сърдечна усмивка и я поведе към кабинета на капитана. Магдалена тръгна след него, като с любопитство се оглеждаше. Досега не беше попадала на такова място. Мислеше, че ще види задържани престъпници с белезници, някаква по-особена атмосфера, но беше разочарована. Доколкото успя да забележи, отвътре полицейското управление приличаше на обикновено държавно учреждение. Лейтенантът почука на един от кабинетите на третия етаж и я въведе. Капитан Стоев веднага стана да я посрещне. Поздрави я и се обърна към високото момиче, което седеше на стола пред бюрото му.

— Благодаря ви, че се обадихте, госпожице. Сега, както се разбрахме, последвайте лейтенант Гаврилов, който ще ви каже какво трябва да направите. Ако се наложи, ще ви извикаме за разпознаване. Още веднъж ви благодаря за съдействието.

Лейтенантът и момичето излязоха. Капитанът имаше изморен вид въпреки все още ранния час.

— Как си, Магдалена? Спа ли по-спокойно, след като снощи задържахме Виктор? Знаеш, нали? Всички медии го съобщиха — усмихна й се той.

— Изключено! Какво ти спокойствие! Дори сънувах, че моят съсед Юли дави Виктор, а Александър ме напада… Може ли да запаля?

— Разбира се — и Николай кавалерски й подаде огънче, като също извади поредната цигара. — Точно за това те извиках. Все още не сме сто процента сигурни, че задържаният е този, когото търсим. Ти си схватливо момиче и разбираш, че не е толкова просто да се докаже вината на един толкова умен престъпник. Нямаме никакви преки доказателства. Позволявам си да ти кажа всичко това, за да си наясно със ситуацията. Но първо нека те попитам. Познаваш ли момичето, което току-що излезе?

— Не, не съм я виждала. Защо? — учуди се Магдалена.

— Тъй като твърди, че случайно е срещнала Виктор, просто питам дали не е била във вашата компания и оттам да го познава… Тя се обади тази сутрин — продължи Николай. — Чула снощи по новините съобщението за задържането на Виктор. Не исках да се раздухва случаят от журналистите, но ето че имаше полза! Те се разровили, свързали предишните убийства с последното от оня ден, като споменали и нападението над сестра ти. Момичето чуло това и се уплашило. Същата вечер, когато е пострадала сестра ти, то било нападнато от непознат, който отначало й направил добро впечатление. Срещнала го на спирката, където той я попитал дали отдавна чака трамвая. Казала му, че го изтървала за малко, и двамата се впуснали да обсъждат неуредиците на градския транспорт. Изглеждал прилично, говорел културно, дори не забелязала, че не е съвсем на себе си. Още не било твърде късно, имало хора по улиците и тя приела да повървят заедно до следващата спирка. Той й казал, че работи в телевизия. Добавил, че е фотогенична и някъде я е виждал, и тя, както си призна, решила, че това познанство може да е перспективно. Дори му дала телефона си. Всъщност именно заради това беше притеснена. По пътя той станал агресивен, тя вече забелязала, че май не е съвсем адекватен, и вече се чудела как да се отърве, когато той я дръпнал в един тъмен ъгъл и започнал да й налита. Тя твърди, че докато се отбранявала, доста добре го е изподрала…

— Така ли?! Значи следите по лицето му не са от сестра ми?

— Ще трябва да се установи от експертизата. Мария със сигурност е одраскала някого, защото открихме под ноктите й чужди епидермални клетки. Днес ще разберем, всеки момент очаквам резултатите. Но за да бъда съвсем честен, бях убеден, че белезите на Виктор са от нейните нокти. Пък и това беше най-големият ми коз! До този момент той отричаше всякакво насилие над сестра ти, твърдеше, че я изпратил, сбогували се, а пък къде си изгубил шапката, не помнел… Като му споменах, че разполагаме с такова доказателство, моментално се пречупи и направи самопризнания.

— Ама това не е ли достатъчно?! — Магдалена имаше съвсем смътна представа за работата на