полицията и беше изненадана. — Нали си признава, значи е той!
— Не, Магдалена. За съжаление всяко самопризнание трябва да бъде подкрепено и с годни доказателства. Иначе и начинаещият адвокат ще го обори.
— И сега, какво? Ще го пуснете ли?
— Не веднага, но ако нямаме нещо по-сериозно срещу него, ще се наложи да го освободим. Все още не му е повдигнато обвинение от прокурора.
Николай никак не обичаше да коментира тази страна от разследването, но в случая се налагаше да признае пред това момиче, че не са си свършили така добре работата, както му се искаше. Все пак основната му цел бе да й разясни възможния риск, на който би могла да се изложи.
— Ама как така?! Признал си е, че е нападнал сестра ми, какво повече?! Ами ако е той? Ако се скрие, като го пуснете?
— За съжаление законът е такъв. Няма улики срещу него, че е извършил и другите престъпления, няма опасност да се укрие, с чисто съдебно минало е — това е положението! Но това са наши проблеми. Извиках те за нещо друго. Възможно е наистина Виктор да не е убиецът, когото търсим. При това положение имам основания да смятам, че той е някъде сред твоите познати. Искам да разбереш сериозната опасност, която те застрашава, ако продължиш неразумно да разпитваш и провокираш хората около себе си!
— Ама аз…
— Изслушай ме, моля те. Разбирам те добре — искаш да отмъстиш за сестра си. Но всяко подценяване на ситуацията може да се окаже фатално за тебе! Аз не мога да отделя човек, който да върви подире ти и да те пази. Разбираш ли?
— Да, разбирам… И кой може да е… убиецът?
— Все още не знаем. Но това, което със сигурност сме установили, е, че той владее много специфичен източен похват, с който парализира жертвата си…
— Него ли ми приложи, когато ме нападна в болницата? — прекъсна го отново Магдалена.
— Да. Жертвите затова не са се съпротивлявали. Сама по себе си тази хватка не е смъртоносна, ако не се приложи в крайния й вариант. Но жертвата е като парализирана.
— Да, не беше приятно изживяване, меко казано… Източни бойни изкуства, значи… — Магдалена усети хладна топка в стомаха си. — Те са в тясна връзка с източните философии, нали? Върху календарчето имаше снимки на такива книги! И Юли ми даде една тази сутрин… Извинете, ама като знаете всичко това, не можете ли да установите кой владее тази техника или както там се нарича?
— Не съвсем. Можем да открием кой би могъл да я владее, но без да сме сигурни, че му е известна. Пък и от това не следва, че той е нападателят.
— И… имате ли някого предвид? — Магдалена цялата бе слух.
— Моят помощник, лейтенант Гаврилов, проучи познатите ви и ето какво откри. Юлий Костов, за когото всички негови колеги дават изключително благоприятни отзиви, сериозно се е занимавал с източни бойни изкуства. Бил е много амбициозен и добър по думите на треньора му. Александър Милев пък е бил в Япония на специализация, където според източника ни също се е интересувал от този род занимания. Дори се е явявал на състезание, което спечелил с второ място. Било е за аматьори като него, но все пак успехът му е показателен. Също е с най-добри рекомендации от познатите си.
— И… какво излиза? Че един от двамата може да е убиец? Ако не е Виктор? — Магдалена имаше чувството, че се е върнала в своя кошмар от сънищата.
Телефонът иззвъня и тя подскочи. Нервите й бяха опънати като струни. Едно е да сънува и да се събуди в безопасност, съвсем друго е да разбере, че може би в съня си е била по-близо до разрешаването на загадката. Може би наистина подсъзнанието й е забелязало нещо. Ако можеше да знае какво…
— Добре, колега. Благодаря за съдействието.
Николай свърши разговора и се замисли. Магдалена с тревога наблюдаваше лицето му, станало изведнъж хладно и някак ожесточено.
— Лоши новини ли? — осмели се да попита.
— Ще видим. Може да не са чак толкова лоши. Поне за някого. Твоят приятел Виктор може и да не е виновен. Мария е одраскала някой друг. Трябва да е имало и трети човек. Още в началото мислех, че нещо не се връзва…
— Нито Юли, нито Александър имат драскотини по лицата си! Ами защо тогава си е признал, щом не го е одраскала Мария?
— Защо ли? Навярно и той не би могъл да ти отговори на този въпрос. Май в главата му всичко, станало онази нощ, се е объркало. Алкохол, трева… И спомените му са се наложили един върху друг.
— И сега какво?
— Сега си отиваш право вкъщи и забравяш всякаква самодейност! Ясно ли ти е? — Николай съзнаваше, че е груб, но наистина искаше да я стресне, за да я накара да се пази. — Може да е някой от тия двамата, Александър или Юли, а може да е и някой, за когото изобщо не си чувала. Някой, който те наблюдава, но ти не го знаеш. Което е най-лошият вариант…
Магдалена престана да го слуша. Темата беше изчерпана. Той още нещо й говореше за риска, но тя знаеше, че нищо няма да я спре. Щом ченгетата не можеха да се доберат до убиеца с техните предписания за това какво може и какво не може, тя ще постъпва тъй, както й казва сърцето. Беше си дала дума да стигне до този, който бе посегнал на сестра й. И щеше да я удържи с цената на всичко. Капитанът нека си разследва Виктор, а тя ще се насочи към Юли и Александър. Господи, но тя ги познава толкова отдавна и винаги ги е харесвала! Нима може да се усъмни в Юли? Юли, с неговите горещи устни, очите му, които я прогаряха, прегръдката му, от която й се подкосяваха краката… Колко беше нежен с нея, и как я омагьосваше с думите си… Невъзможно! Тогава значи е Александър? Александър, който я караше да се чувства сигурна и защитена така, както само у дома се е чувствала… Александър, който владееше всяка ситуация и със спокоен, но безпрекословен глас караше всички да изпълняват волята му. Който четеше мислите и желанията й… Също невъзможно! Капитанът спомена, че може да е и някой напълно неизвестен. Някой трети. Ако за него това е най-лошият вариант, за нея е най-добрият…
Тя отдавна бе напуснала управлението и бавно крачеше по шумната улица, без да забелязва нито хората, нито колите. Изведнъж наблизо изскърцаха спирачки и в следващия момент видя Александър, който бързо слезе от мощна черна тойота и се насочи към нея толкова радостен от внезапната среща, че дори забрави да я поздрави.
— Магдалена! Точно си мислех за тебе! Качвай се по-бързо, че тук не мога да спирам! — и той отвори предната врата и леко я побутна към седалката.
— Защо винаги ме буташ нанякъде?! — възмути се тя, но му се подчини. През главата й за частици от секундата минаха предупрежденията на капитана, нейното решение да се добере до истината и мисълта, че евентуалният убиец не би я отвлякъл и нападнал в момент, когато полицията разполага със заподозрян. Стига, разбира се, да не е напълно превъртял…
— Извинявай, ако съм бил груб — усмихна се той, докато подкарваше колата. — Обещавам да се поправя! Тържествено ти давам дума, че повече няма да те бутам!
— И няма да се отнасяш с мен като с малко дете?
— Така ли съм се държал? А как трябваше да постъпя, като те гледах колко неразумно показваше на всички, че знаеш нещо?
— Не мислиш ли, че си е моя лична работа с кого и как ще разговарям? А ти нямаш право да ме дърпаш!
— Обещавам! — засмя се Александър. — Няма нито да те дърпам, нито да те контролирам. Знам, че си свободолюбива!
— Успокои ме донякъде! Още нещо да ми обещаеш? Например, че няма да ме нападаш и да ме душиш? — тя сама не разбра как й се изплъзнаха тези думи от устата. Идеше й да си прехапе езика. Май Александър беше прав и тя понякога говореше преди да помисли.
— Още ли не ми вярваш? — той замълча за малко, а пръстите му стиснаха здраво волана. После продължи с променен глас. — Чуй ме, Магдалена! Бих искал да те пазя от всички и всичко! Ако можех, бих те носил на ръце…
— Аз и сама мога да се пазя… — Магдалена се смути, чувстваше се неловко от онова, което той каза, а
