времето. Помниш ли? Говорехме за мига… Бих могъл да ти подаря такъв миг. Бих искал да ми позволиш това…
Юли я привлече и я целуна. Магдалена усети отново, че потъва. Затвори очи и престана да мисли. Времето спря.
По пътя тя мълчеше. Юли караше също без да говори.
Май й ставаше навик да пътува с мъж, който й признава чувствата си, а тя не знае как да отговори. Вътре в нея бушуваше пожар. Нямаше опит в контактите си със зрели мъже, досега всичките й увлечения бяха с връстници или малко по-големи младежи, но до един близки й по манталитет и възгледи. А тези… Какво им ставаше на тези мъже? Двамата, които трябваше да подозира, бяха готови да й поднесат света на тепсия! Един след друг! Да не се бяха наговорили случайно?! Трябва да се вземе в ръце и да върне здравия си разум. Безумие е да се влюбва в двама едновременно. Още по-голямо безумие е това, че единият може да е убиец. Умът й не побираше как един от тях може да се окаже изверг. Онзи изверг, когото тя пред леглото на сестра си се закле да унищожи… Дано да е някой трети… Трябва да е някой трети!
Розичката, която някой бе донесъл, вече не бе така свежа, скоро щеше да клюмне. Магдалена не обичаше срязаните цветя, не понасяше вида им, когато започват да увяхват. Навяваха й мисли за преходност и смърт. Тя изля в мивката водата от пригодената за ваза бутилка, но реши да не оставя увяхващото цвете. Нямаше предразсъдъци, нито суеверия, обаче сега нещо я подтикна да постъпи така. Не искаше в стаята на Мария да има нещо, което да навява усещане за тлен. Излезе в коридора и се запъти към кофите за боклук в тоалетните. Насреща й се зададе миловидната сестричка, обслужваща отделението.
— Хубаво цветенце! Защо го изхвърляш? Мария не можа да го види, ама повярвай ми, на следващия букет вече ще може да се радва!
— Дано! — усмихна й се Магдалена. — А от кого всъщност е това цвете?
— Знам ли? — повдигна рамене сестричката. — Райна санитарката го донесе отнякъде. Случайно я видях, бях тогава в бокса при сестра ти.
— Моля те, сети се! Тя каза ли нещо?
— Каза! Запомних я, защото мърмореше, че сме изпочупили вазите и ето сега тя нямало къде да сложи розата, която онзи хубав млад мъж предал за горкото момиче, тя така й викаше на Мария…
— Мъж? Хубав? Млад? — Магдалена не можа да сдържи реакцията си, моментално усети в стомаха познатата хладна топка. — Къде да я намеря? Санитарката, искам да кажа…
— Питай долу в приемното, тя там работи. Дано да е на смяна. Защо? Твой познат ли е?
— И аз това искам да разбера. Благодаря ти!
Магдалена хукна надолу по стълбите. Нямаше търпение да чака асансьора. Докато прескачаше стъпалата, се опитваше да си даде сметка защо така я развълнува това съобщение. Всеки би могъл да дойде и да донесе цвете. Какво толкова?! Но хладината под лъжичката я караше да се съмнява, че е било обикновено посещение. Дали се дължеше на изострената й чувствителност или на нещо друго, но тя моментално си представи как убиецът идва да провери състоянието на жертвата си. Райна санитарката беше на смяна и веднага с охота се впусна да й разказва за онзи мъж. Беше й направил впечатление. Описваше го като висок, добре облечен почтен млад господин, който се държал изключително мило и културно с нея, казал си името, питал за горкото момиче и много се вълнувал. Споменатото име нищо не й говореше. Магдалена успя да си състави някаква представа за мъжа. Би могъл да е и Александър, ако не беше балтонът, с който бил облечен. Юли имаше подобен балтон…
Краката на Магдалена се подкосиха.
Юли?! Не! Не можеше да е Юли!
Цялата й същност крещеше против тази мисъл. Онзи е изверг. Маниак. Сериен убиец-психопат. Онзи е чудовище, което тя се зарече да унищожи още в първия ден, когато стоеше край леглото на полуживата си сестра. Ръцете й се свиваха в юмруци всеки път, когато се сещаше за това нищожество. Искаше й се да има мъжка сила, за да го размаже. Знаеше, разбира се, че няма да има тази физическа възможност, но в представите си го подлагаше на бавна и мъчителна смърт. Той нямаше лице. Той не беше човешко същество, не заслужаваше пощада!
Но Юли?… Как би могла сега да го види в образа на Юли?! Само преди два дни беше с него в парка, погледна го с други очи и видя в него един интересен мъж. Юли бе нежен и мил с нея. Бе съзряла нещо толкова дълбоко, такава болка в очите му, когато говореше за „Песен на песните“… А признанието му? Юли я бе държал току-що в прегръдката си и тя имаше желание да забрави всичко, да усеща само свежия му дъх, ласките на ръцете му, горещите устни, които милваха кожата й, преди да се слеят с нейните. Дори Майкъл не я вълнуваше така силно, както желанието на Юли. Усещаше го като порой, който ще я залее и ще я понесе нанякъде, където няма мисъл, няма логика, някъде, където всичко е едно огромно ненаситно желание. То се изливаше от всяка негова дума, от очите му, от силните му ръце… Не и Юли, Господи!…
Познаваше го от малка. Дори в ранните си тийнейджърски години двете с Мария бяха малко влюбени в него. По-голям с осем години от тях, той винаги изглеждаше като прекрасния недостижим принц, току-що излязъл от някаква приказка. По онова време той изобщо не ги забелязваше, въпреки че винаги бе внимателен и любезен. После те двете тръгнаха с младежки компании, а той неусетно се превърна в млад, но сериозен и перспективен учен физик. А сега… Сега тя чу от него любовно признание, което я смути както никое досега. Не й беше за първи път да изслушва любовни приказки, момчетата я харесваха и кой по- директно, кой по-завоалирано й признаваше чувствата си. Но думите на Юли я разтърсиха. Бе покорена от силата на чувството му, само с последните остатъци от здравия си разум успя да се овладее. И ето че сега бе хвърлена в адски съмнения…
Магдалена бавно се върна горе при Мария. Майка й учудено я погледна. Заинтересува се къде е ходила и тя й каза, че е слизала до кафенето. Беше решила да не споделя това, което я извади от релсите. Докато нищо не е сигурно, ще й спести излишните тревоги. Ще скрие от нея притесненията си. Достатъчни са й грижите за Мария.
Няма да бърза да се обажда и на капитана за последното си разкритие. Всичко вътре в нея крещеше против това. Юли живее на горния етаж. Много е ясно, че е разбрал още същата вечер какво е сполетяло съседката му. Какво по-нормално от това, да отиде на другата сутрин да се заинтересува от състоянието й? Защо не им се е обадил ли? Но те седяха под фикуса с капитана, разговаряха, разбира се, че не би искал да ги безпокои. А и не всеки знае какво трябва да каже на близките. „Много съжалявам“ или „Моите съболезнования“ е толкова раняващо и ненужно в такава ситуация! Или пък безпомощното „Мога ли да ви помогна?“ в ситуация, когато само Бог може да помогне…
Майка й искаше да поговори с лекарите и излезе от бокса. Магдалена седна до леглото на Мария, благодарна за това, че остават насаме.
— Сестричке, колко ми липсваш! — тя взе ръката й в своята, като се молеше и с надежда очакваше мига, в който пръстите на Мария ще помръднат. — Не знам какво да мисля, нито какво да правя. Объркана съм… Не исках да вярвам, че може да е някой от двамата, но ето сега май трябва… Това цвете… Санитарката описа мъжа, който питал за тебе. Прилича на Юли. Не знам защо, но веднага реших, че убиецът се е връщал да те дебне. Какво друго да помисля?! Нали два пъти направи опит да те нападне… Не може да е Юли, нали?! Кажи ми, Мари! Разказах ти за разходката с него. А сега бяхме в едно кафене в центъра. Той ми каза… Мари, не ми се сърди, знам, че е отвратително да се държа така… Но нищо не мога да направя със себе си, Мари! Каза ми думи, които като че ли ме хипнотизираха… Имах чувството, че ще умра в прегръдката му… Исках времето да спре, докато той ме целува. Забравих, че трябва да го подозирам, забравих всичко. Моля те, Мари, събуди се! Моля те, сестричке! Имам нужда от подкрепата ти. Искам да чуя гласа ти, да ми кажеш, че си ми простила за онова скарване. Пак ти казвам… Не можеш да си представиш колко съжалявам! Нарекох те мое копие, но никога не съм го мислила! Виновна съм пред тебе, Мари… и ще изкупя вината си. Ще видиш. Не искам да е някой от двамата — нито Юли, нито Алекс… Ти знаеш кой е, нали? Дай някакъв знак… кажи ми… Как да го разбера? Ще трябва да се доближа до тях. Само така ще разкрия истината… Но ми е много трудно, Мари. Харесвам ги… Дори не знам кой от тях харесвам повече…
Майка й се върна, като с нея дойде и баща й. Той щеше да остане през нощта — продължаваха да се редуват край леглото на Мария. Магдалена прегърна майка си и се постара да я убеди колко добре изглежда
