вече сестра й и как вярва, че скоро ще се върне при тях. Трябваше да съобщи на родителите си поредното решение, което капитанът навярно би оценил като безумно рисковано и да подготви почвата.
— Татенце, нали помниш Алекс?
— Дето вчера се обади, че си с него в „Арките“ и после те доведе ли?
— Същият. Тази вечер излизам с него.
— Маги, не мисля, че е разумно!
— Къде ще ходите? — намеси се разтревожена и майка й.
— Моля ви, не се безпокойте! Няма да ходя далече, няма да закъснявам, няма да има никаква причина да се вълнувате! Пък и нали в полицията вече има задържан!…
С още малко усилия и непреклонност от нейна страна тя успя да ги придума и те доста неохотно, но приеха решението й да излезе с Алекс. Разбираше тревогата им, но нямаше намерение да се отказва от предизвикателството, което бе приела.
През последните дни Ценко се бе отдал на слухтене и наблюдения. Той искаше да узнае повече за това, на което стана свидетел. Какво беше учудването му, когато на следващия ден след онази зловеща нощ видя същото момиче живо и здраво да се прибира в къщи. Той се позавъртя няколко пъти из околните магазини и заведения, подслуша разговори, подпита познатите продавачи и разбра, че нападнатата млада жена все още се намира в болница и не се знае дали ще оживее. Другата, която приличаше на нея като две капки вода, се оказа нейна сестра близначка. Ценко я следваше отдалече и много искаше да види усмивка на измореното й лице. Тя му харесваше. Беше му жал за нея. Знаеше колко се измъчва за сестра си, тъй като и той имаше братче, за което мислеше всяка вечер.
Веднъж я видя да се прибира с онзи мъж. Ценко отдавна правеше опити да научи повече за него. Няколко пъти успя да повърви подире му, забеляза, че следи близначката, и се уплаши. Изпитваше угризения, че е единственият, който знае истината, а го е страх да я разкаже. Когато една вечер видя момичето заедно с онзи, разбра, че тя е в голяма опасност. Виждаше, че мъжът търси начин да се сближи с нея, а тя от своя страна май също го харесваше. Упрекваше се, че заради неговото малодушие може да пострада още някой. Колеба се доста, но най-накрая реши, че трябва да я предупреди. Пък тя ако иска да го слуша.
Докато я чакаше да се прибере, реши да се опита да припечели малко пари. Сложи в джоба си дрънкулките от намерената кутия и тръгна да си търси късмета. Предпочиташе възрастните дами, те бяха по-добросърдечни и поне не го ругаеха. Ценко се повъртя по улицата, надникна в барчето отсреща, нареди се на опашката в магазина, без да има намерение да купува, и си хареса една стара жена. Тя купи няколко дребни неща, между които и шоколад. Може би има внуче, реши Ценко. Измъкна се навън и я причака. Когато тя излезе, се приближи и с мила усмивка я попита не желае ли госпожата едно хубаво уникално бижу. Тя се спря и го погледна. Той държеше в шепата си няколко обеци. В очите на жената Ценко видя искрица, каквато бе виждал някога и у своята баба, когато още не беше толкова болна.
— Откъде имаш тези неща, момченце? Да не си ги откраднал? — гласът й прозвуча строго, като на учителка.
— Намерих ги, госпожо! Аз не крада! — отвърна той с достойнство.
— Къде живееш? Майка ти знае ли какво правиш? — тя продължаваше да го разпитва и Ценко вече почна да съжалява, че се бе насочил към нея.
— Аз нямам майка.
Тъкмо бе решил да избяга, когато тя го хвана за ръкава на якето.
— Чакай малко, момченце! Дай пак да видя какво имаш.
Той разтвори шепата си и тя разгледа обеците една по една.
— Хубави са! А ти как се казваш?
— Ценко.
— Добре, Ценко, ще ти дам този шоколад, но ти ще ми кажеш къде живееш!
— На съседната улица. Извинете, много бързам! — и той се опита да се откопчи от нея, но тя здраво го държеше и явно бе решила да не го пуска, докато не разчепка въпроса, който я интересуваше.
— На колко си години, Ценко? С кого живееш?
Това вече надхвърляше всякаква граница. Възмутеният Ценко се откъсна от хватката на старата дама и хукна. Мислеше, че е избрал добра, наивна и милосърдна жена, а то се оказа любопитно бабе, по-лошо и от ченге! Знаеше си, че тези дрънкулки ще му навлекат неприятности! Кой изхвърля сребърна кутия с единични обеци, тук трябваше да има нещо нередно… Той ги натика в джоба и реши повече да не подлага късмета си на изпитание. Може следващия път да отнесе и някой пердах, нищо не се знае. Зае позиция, като се скри в един ъгъл между сградите, и зачака близначката. Поне това да успее да свърши днес както трябва!
Магдалена влезе в барчето да си купи цигари. Хвърли както по-рано поглед по масите и с облекчение видя, че няма познати физиономии. Не желаеше никой да я разпитва за сестра й, да я спира или да й говори. Искаше час по-скоро да остане насаме с мислите си. Когато отвън към нея се приближи дребничко момче с настоятелна молба в очите, тя със свито сърце си помисли, че ще иска милостиня и трябва да му обърне внимание. Знаеше от баща си, че просяците са организирани и парите не остават за тях, но всеки път й се струваше, че точно този, който я спира, е изпаднал наистина в безизходица и тя няма право да го подмине. Погледна го с измъчен поглед и то й се усмихна.
— Извинете, може ли да ви кажа нещо?
— Искаш да ти помогна ли? Ей сега… — и тя бръкна в чантата да си извади портмонето.
— Аз нищо не искам! Само ме изслушайте, трябва да ви кажа нещо много важно!
— Така ли? — Магдалена беше изморена, но това момче май наистина не просеше и тя се почувства длъжна да го изслуша, изглеждаше доста разтревожено.
— Какво има?
— Извинете, аз случайно видях нещо много лошо. Мисля, че видях кой нападна сестра ви. Един мъж. И сега скоро го видях с вас. Една вечер се прибрахте с него.
— Чакай малко! Как изглеждаше?
— Висок. С тъмна коса. С балтон. Онзи мъж, който нападна сестра ви, е същият. Само исках да знаете, да се пазите от него! И да знаете, че ви следи! И да не казвате, че аз съм ви казал! — всичко това Ценко изговори задъхано на скороговорка и хукна да бяга. Магдалена извика няколко пъти след него да се спре, но той много бързо изчезна между блоковете.
Това просто не можеше да е истина! Малкият се е припознал. Какво може да е видял в тъмното? Тя си припомни, че оная вечер се бе прибрала с Юли. След разходката в гората… А снощи пък Александър я изпрати… След като научиха, че са задържали Виктор. Юли ходеше с балтон, а Алекс с яке. Къде избяга това хлапе?! Толкова неясно се изрази! Искаше още толкова неща да го пита! Тя се прибра вкъщи с подкосени крака. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Каза на майка си, че има главоболие и се затвори в стаята си. Не биваше да й създава допълнителни грижи. Сама ще разреши тези въпроси и ще намери отговора. В главата й пулсираха няколко образа. Юли. Балтонът. Розичката. Момчето. Балтонът на Юли… И през цялото време се мъчеше да превърти лентата и да си спомни онзи момент, когато при срещата си с Юли почувства онази вече добре позната хладна топка в стомаха. Когато след половин час се обади Александър да я предупреди, че идва, тя още не можеше да събере мислите си.
Той звънна на вратата и тя изтича да му отвори. Носеше два букета. Единият беше за майка й, а на нея подаде три рози. Пак рози, помисли си Магдалена. Няма ли начин нещата да не се въртят в такъв омагьосан кръг? Запозна майка си с Александър, той определено й направи добро впечатление. Отдъхна си, че поне тя няма да се безпокои за нея, като знае с кого е.
В колата Магдалена пое дълбоко дъх и още преди той да запали мотора, каза това, което си бе намислила, докато го чакаше.
— Алекс, промених решението си. Предлагам да не ходим в този ресторант.
— Както кажеш. Запазил съм маса, но щом не желаеш… Къде да отидем тогава? В някой друг? Кажи кой ти харесва.
— Не. В никой. Ако все още ме каниш на вилата си, приемам.
— Сигурна ли си? А майка ти?
