прозорчето и на прибежки се спотаи до входната врата на отсрещния блок. Вътре имаше трима души — двама мъже и една млада жена. Той дойде точно навреме, за да види как единият мъж просна другия на земята, след което заедно с жената, която бе доста уплашена и леко раздърпана, влезе в асансьора. Лампата във входа изгасна, но от уличното осветление вътре се процеждаше слаба светлина. Момчето постоя, погледа и точно се зачуди дали да не иде да провери диша ли онзи, когато той се размърда и стана, олюлявайки се. Поогледа се и тръгна да излиза. Ценко се дръпна в тъмното, за да не го види мъжът. После отново надникна във входа, беше празен. Предпазливо влезе и се огледа дали няма да намери нещо, но в този момент отново заработи асансьорът и той пак се притаи отвън. Появиха се същите мъж и жена. Но тя явно беше в безсъзнание, защото мъжът я носеше на ръце. Тя не изглеждаше никак добре. Мъжът я сложи на пода, огледа се, побутна с крак една черна шапка и излезе със забързана крачка. През цялото време от чантата й се разнасяше телефонен звън…
Ценко не беше глупав и знаеше от филмите, които бе гледал в Дома, че не бива да влиза вътре и да оставя следи. Разбра, че е станал свидетел на нещо сериозно и лошо. Със свито сърце се прибра в своето мазе. Щом я търсеха по телефона, значи скоро трябваше да я открият, утешаваше се той, хапейки пръсти от напрежение. Нямаше към кого да се обърне за помощ, не знаеше какво да предприеме. Винаги излизаше той виновен… Почувства се малък, беззащитен и много-много самотен. За първи път се замисли дали да не се върне в Дома. Седеше на своето прозорче и гледаше към отсрещния вход с надеждата някой да влезе и да предприеме нещо. Когато след цяла вечност вътре светна, Ценко разбра, че някой слиза по стълбите. Скоро видя как отсреща се засуетиха, затичаха хора. Не след дълго засвириха сирени и пристигнаха една след друга линейка и няколко полицейски коли. Много искаше да узнае дали жената е още жива. Когато се промъкна към мястото, видя същия мъж да стои наблизо… Ценко се уплаши и разбра, че няма да посмее да разкаже какво е видял. Мъжът бе облечен добре и изглеждаше като онези солидни господа, които се возеха в скъпите коли и не му даваха нито стотинка, когато им миеше стъклата.
От онази нощ Ценко изгуби самообладанието си. През деня се озърташе да не би онзи човек да го гледа отнякъде, а нощем подскачаше при най-малкия шум. Ами ако мъжът го е забелязал и идва да го удуши? Дали да не иде при ченгетата да разкаже какво е видял? Но каква защита може да очаква от тях? А ако те само му се изсмеят, какво ще стане после? Нали мъжът ще разбере кой го е издал?
Кой би повярвал на него, дрипльото?!
29 декември
…Някой звънеше на вратата. Магдалена я отвори и видя Юли. Той протегна ръка, хвана я и я поведе навън, както си беше по леки домашни дрехи. Зачуди се защо не й е студено, но ето стълбите свършиха, той отвори входната врата и вместо да излязат на заснежената улица, те се озоваха на един път сред полето. Колко бързо бе минала зимата! Беше топло, тревите бяха избуяли и се люлееха като море. Юли й каза, че ще я заведе при сестра й, и тя от радост бързо го целуна по бузата. Той я привлече към себе си, прегърна я и двамата тръгнаха по пътя, но в този момент отнякъде изникна Александър. „Още ли се съмняваш в мене“, попита я той. Тя се смути, не знаеше как да реагира. Александър я погледна с проницателния си поглед и тихо каза: „Само аз мога да те заведа при Мария.“ Тримата продължиха да вървят по пътя, а Магдалена с кожата си усещаше напрежението между двамата мъже. Трябваше да направи своя избор, но се страхуваше да не сбърка. Изведнъж излязоха на брега на една река. „Там някой се дави“, уплашено извика тя. Някой се бореше с вълните насред бързото течение. Юли скочи в реката и Магдалена разочаровано се зачуди защо и Александър не отива да помогне. В този момент най-сетне видя, че този, когото вълните заливат и премятат, е Виктор, но Юли кой знае защо не му подава ръка, а се опитва да му натисне главата под водата. Тя се развика и се обърна към Александър, но той се усмихна особено, хвана с фините си пръсти ръцете й така, че не можеше да мръдне, и я повали на земята. Беше като вцепенена. Още малко и ръцете му щяха да стиснат с мъртва хватка врата й. Магдалена отново се опита да вика, но с ужас разбра, че от устата й излиза само хриптене. Никой нямаше да я чуе…
— Маги, детенце! Събуди се, миличкото ми. Маги…
Магдалена отвори очи, все още зашеметена от съня. Колко е хубаво, че си е вкъщи, в леглото, а не там, в оня кошмар! Тогава се сети, че всъщност Виктор е арестуван, а тя за малко не се отдаде оня ден на Юли, докато подозираше Александър, който пък вчера накара голишарчето в душата й да трепка, готово да хвръкне… Добре се е оплела, няма що!
— Няма нищо, милото ми — галеше я майка й по косата. — Чух те, че викаш… Всичко е наред, детенце, това е било само сън.
— Не, мамо, нищо не е наред. Не искам повече да сънувам! Всяка нощ е това. И става все по-зле! Плаша се от тия сънища!
— Недей! Нали знаеш, че насън мозъкът ти преработва получената през деня информация. Без логика. Получават се абсолютно необясними връзки…
— Точно затова! Страхувам се, че нещо съм забелязала, но не знам какво е било. И в сънищата ми се появяват неща, които нито ги мисля, нито ги искам! И не знам откъде се взимат!
— Искаш ли да поговорим с доктор Златинов? Би могъл да ти препоръча някакво леко приспивателно. Не искам да ти давам от моето, защото може да е силно за тебе.
— Маменце! Не знаех, че не можеш да спиш… Внимавай с тия приспивателни!
— Няма нищо, не се безпокой. Докнор Златинов ми даде едно, към което не се привиква.
— Мамо, всичко ще се оправи! Аз знам, че Мари ще се събуди! Говоря й и съм сигурна, че ме чува. И че в един момент ще реши да се върне! Повярвай ми!
— Да, рожбенце, и аз вярвам в това. И аз непрекъснато й говоря. Може би затова не мога да спя. Като затворя очи, и продължавам да говоря с нея… Искаш ли да поспиш още, или ще ставаш?
— Ставам! М-м-м, колко хубаво мирише на кафе! — Магдалена скочи и прегърна майка си. — Много те обичам, мамо! И не се притеснявай толкова много, маменце, моля те! Двете с Мари имаме нужда от тебе!
— Добре, детенце! Хайде тогава ела в хола да ми правиш компания, докато тръгна за болницата да сменя татко ти.
Майка й още веднъж я помилва по разрошената коса и излезе от стаята. Магдалена бързичко скочи в дънките, приключи скоростно сутрешния тоалет, като плисна две шепи вода на очите си, и отиде в хола, където вече я чакаше любимата й чашка, пълна догоре със силно кафе. Първата сутрешна цигара малко я примири със света. Майка й отдавна бе престанала да мърмори за вредата от тютюна. Преди две-три години, когато двете със сестра й бяха току-що пропушили, Мария дружеше с едно момче от горните класове. Та той един ден се обадил на майка й с предложение за среща. Казал й, че иска да си говорят нещо важно, касаещо дъщеря й. Срещнали се в едно кафене и момчето заявило, че майката трябва да дава пример на дъщерите си и да се откаже от вредния навик. Той самият отказал цигарите, за да въздейства на сестрите. Тя умирала от желание да си запали една с кафето, но стоически удържала до края на възпитателната среща, засрамена от сериозността на младежа. Тогава Магдалена си умираше от смях, като наблюдаваше как майка й като ученичка си крие от тях цигарите и се прави, че не пуши… Сега със свито сърце я гледаше как се опитва да си придаде бодър вид и си даде дума, че в деня, в който Мария оздравее, ще захвърли веднъж завинаги пушенето. И ще накара и майка си да се откаже. Изглеждаше много изморена, дори състарена. А беше толкова жизнена и по младежки възторжена, преди да се случи всичко това…
На вратата се звънна. Магдалена скочи, изтича да отвори и изпита чувството, че се е върнала в съня си. На прага стоеше Юли.
— Здравей, извинявай, че толкова рано те безпокоя, но ти нося тази книга…
— Юли! Знаеш ли, че точно този момент сънувах тази сутрин! — тя беше така впечатлена от съвпадението, че реагира преди дори да помисли.
— Мене ли? И как ме сънува? — той също бе изненадан.
— Не бързай да се радваш. Беше по-скоро кошмар. Там бяха още двама мои приятели и всичко свърши много зле. Просто съм много объркана, Юли… Подозирам всички за всичко!
— Мога ли с нещо да ти помогна? Ако искаш, можем да излезем някъде… Може пак да се разходим в