прилика с неговия живот, а това вероятно го е извадило от равновесие. И е забравил вътре календарчето си. Как иначе да се обясни, че толкова важна за него улика остава в папката. Жалко, че не се знае на кое място е било сложено! Това щеше да даде някаква насока за самоличността му. Той може би се е срещнал с Мария, за да й върне реферата, и тогава ядът му е изригнал. Може би затова характерът на нападението над нея е толкова различен.
Двете сестри имат общи познати. Както и да разсъждава, Магдалена е в голяма опасност. А това неразумно хлапе се прави на героиня, опитва се с въпросите си да открие един толкова опасен престъпник! Още при първата им среща му направи впечатление огънят, който гореше в очите й. Наумила си е да отмъщава за сестра си!
Ще трябва да я постресне по-сериозно. Беше сигурен обаче, че тя едва ли ще сдържи обещанието си да не се бърка там, където не й е работата.
Николай беше респектиран и обезпокоен от хладнокръвието на Пианиста. Ударът му в болницата беше дързък и все пак успешен. Нападнатият колега, след като се свести, не даде никаква нова и полезна информация. Бил е изненадан и моментално неутрализиран. Вярно, че не се отличаваше с безупречна физическа подготовка, беше доста пълен и не особено пъргав, тулупът му с тулуп, но какво да се прави! Това бяха хората, с които разполагаха. За тези пари не се намираха много желаещи да си рискуват живота. От новите попълнения оставаха на работа тези, които не можеха да се реализират в частния бизнес, или тези, които все още имаха някакви нравствени и морални подбуди. И ако не се водеха от идеализирани представи, които животът светкавично разбиваше, то поне имаха чувство за дълг и отговорност.
Вратата на кабинета се разтвори със замах и вътре връхлетя Димитър, запъхтян и зачервен. Носеше резултатите от лабораторията. Приятелят му не беше го подвел и в изключително кратък срок те разполагаха с данните от сравнителния анализ.
— Имаме го! — извика Димитър и му подаде бланките.
Въпреки големия си опит, Николай също не можа да сдържи вълнението си. То пролича в бързината, с която прегледа резултатите. Наистина го имаха. Най-сетне имаха заподозрян! Сега трябваше час по-скоро да вземат заповед от прокурора за неговото задържане. Основанията бяха достатъчни. Пробата от космите му съвпадаше по характеристики с тези на косъма, открит в шапката, намерена на местопрестъплението. Питона трябваше да бъде доволен. Рядко се случваше да напреднат толкова бързо. Май младокът имаше потенциал!
Николай му се усмихна окуражително и посегна към телефона, за да уведоми шефа за резултатите.
Елена не беше от най-добрите слушатели. Тя непрекъснато ахкаше, прекъсваше я и задаваше въпроси, изпреварващи хода на събитията. На Магдалена й отне доста време да разкаже всичко, което й се случи, всичко, което премисли, и изводите, до които бе достигнала. А информацията, която се надяваше да получи от нея, бе твърде оскъдна. Елена вече й беше разказала каквото знаеше за разговора на Мария с Виктор, но за този с Александър спомените й бяха съвсем смътни.
— Лени, колкото и малко да си чула, повтори го дума по дума, моля те! — не губеше надежда Магдалена.
— Маги, бях изпила цяла голяма бутилка кола и щях да се пръсна! Мислех само за това как по-бързо да стигна до тоалетната! Помня, че си хвърлих чантата, дори не видях къде падна, извиках им, че ще се напишкам, и едва стигнах… — Елена почти се бе разплакала от съжаление, че е пропуснала нещо важно.
— Добре, Лени — опита се да я успокои Магдалена. — Но докато си се приближавала към тях, ти си ги видяла как седят, нали?
— М-м-м-да, Александър май я беше хванал за ръката…
— Май или наистина?
— Хванал я беше! Да, сетих се! Дори си помислих, че ще пропусна нещо интересно, защото той й говореше леко усмихнат. С оная усмивка, нали знаеш, когато мъжете искат да ти се харесат…
— Говорил й … Много добре! Виж колко неща си забелязала! Като си се приближавала, не може да не си чула поне края на репликата му, нали?
— Той я попита нещо… Не знам, не помня…
— Добре, успокой се. Ти за какво си мислеше тогава?
— Мислех си, че ще се изложа всеки момент, пък той се обърна към мене и нямаше как да не му отговоря… Да, за нещо май току-що се бяха обзаложили, защото ми каза: Елена, ти си свидетел! Точно така, спомних си! — тя беше много щастлива, че може да помогне на приятелката си. — Сетих се, сетих се! Ставаше дума кой на кого да направи компания, ако спечелят някакъв облог! Точно така! Кой кого да заведе на вечеря! Но за какво са спорили, убий ме, не знам!
— Защо аз да те убивам. Има си човек за тази работа! — черният хумор на Магдалена накара Елена да потръпне.
— Прехапи си езика, Маги! — отвърна й тя. — Маги, мислиш ли, че Александър може да е… Невъзможно!
— И аз не знам вече какво да мисля! Като си припомням кой какво е чул от мен и как е реагирал, стигам и до него. Освен ако не е някой, за когото изобщо не се сещам…
— Маги, ето го, идва! — Елена подскочи на стола и хвана Магдалена за ръката. — Да остана ли с тебе?
— Не, Лени, тук нищо не може да ми се случи. Пък и той е наясно, че ти си свидетел на срещата ни. Така че по-добре тръгвай. Искам да говоря насаме с него.
— Дръж си телефона в ръката и при най-малка опасност веднага ми звънкай, чу ли? Ще бъда наблизо! — Елена я целуна за сбогом и стана да си ходи.
— Здравейте, мили момичета! — Александър се приближи свеж и елегантен въпреки продължителния работен ден във фирмата. Беше около тридесетгодишен, висок, със спортна фигура и не съвсем правилни, но много привлекателни черти на лицето. Правеше впечатление на млад мъж, който знае какво иска и как да го постигне.
— Здрасти и чао! — Елена хвърли многозначителен поглед към Александър и за последно се обърна към приятелката си, като натъртваше думите. — Ще чакам да ми се обадиш!
— Лени, прибирай се!
Александър се усмихна, изпрати Елена с поглед и се обърна към Магдалена.
— Права е да се притеснява за тебе, не мислиш ли?
— За какво намекваш? Пак ли ме обвиняваш, че разпитвам?
— Да си призная, имам такива подозрения. Двете с приятелката ти сте обсъдили навярно всичките си познати. Ще бъда поласкан, ако съм бил включен и аз. Така ли е? — директният въпрос я свари неподготвена, а погледът му я смути. Тя не отговори, само повдигна рамене.
— И сега Елена сигурно ще кръжи някъде наоколо, докато не се успокои, че си се прибрала. Не мислиш ли, че това поведение е опасно за нея? — продължи да настъпва Александър.
— Разбира се, че мисля! Ама каквато е дебела глава, не мога да я разубедя…
— Добре, кажи ми номера й.
— Защо мислиш, че на тебе ще има повече доверие и ще те послуша?
— Сега ще видиш. Кажи го. Веско, ела насам, ако обичаш! — обърна се той към бармана. — Или не, Магдалена, по-добре я набери ти от твоя телефон, но аз ще говоря!
Магдалена въпреки волята си се подчини, толкова беше убедителен. Имаше нещо в гласа му, на което не можеше да се съпротивлява. Набра номера на Елена и му подаде телефона си.
— Ало, Елена! Александър съм. Слушай, моето момиче, опасенията ти са напразни… Много добре знаеш за какво говоря. Затова ме чуй добре… Не, ще бъдеш така добра да ме изслушаш. Сега се прибирай право в къщи, за да не нося отговорност и за тебе!… Да, ще ти казвам какво да правиш, след като двете с приятелката ти… Ще спреш ли за малко, за да ме чуеш? Обещавам ти най-тържествено, че ще я изпратя до входната й врата… Да, думата ми е достатъчна, но ако не вярваш, ето ти Веско, който стои тук до мене и слуша нашия разговор. Давам му телефона да потвърди — и Александър му протегна апаратчето. Веско повтори чутото и му върна телефона. — Добре, Елена, радвам се, че се разбрахме. Желая ти лека вечер. И право вкъщи! Добре, ще я пазя… Пази се и ти.
