— Да, но… Познавам добре Виктор и съм в пълен потрес.
— Още ли се съмняваш в мене? — той зададе толкова тихо този въпрос, че тя едва го чу.
— Не исках! Още от самото начало не съм искала да се съмнявам в тебе, но… Разбери ме! Всичко сочеше, че е някой от познатите ми… Аз ще тръгвам, Алекс, нашите ме чакат.
— Добре. Ще те изпратя. И не възразявай. Това е мое задължение.
— Хубаво, щом се чувстваш задължен… — Магдалена усети леко клъвване в сърцето. Нима всичко при него е просто добро възпитание?
— Магдалена, какво си дете! Не разбра ли, че искам да прекарам още малко време с тебе? — той наистина четеше не само мислите, но и желанията й.
Тя за първи път се почувства спокойна и защитена. Нещо топло се разля в гърдите й и тя усети пак онова голишарче, което трептеше и искаше да изхвръкне. Мислеше, че след раздялата с Майкъл е изпаднало от гнездото. Зарадва се, че още е там и пърха. Магдалена се усмихна на Александър и облече якето си, което той държеше. Дали така й се стори, или леко я прегърна, докато й помагаше?
Вместо удовлетворение от добре свършената работа Николай изпитваше смътно чувство, че е влязъл в задънена улица. Зачете отново протокола от разпита. Заподозреният Виктор Христов даваше пълни и точни показания за самоличността си. Те се покриваха с изявленията на свидетелите. Не отричаше, че вечерта на двадесет и пети декември към седемнадесет часа е отишъл в заведението „Арките“, където е срещнал пострадалата Мария Владова в компанията на приятелката й Елена Лефтерова. Към седемнадесет и тридесет двамата са напуснали заведението и са отишли в дома на неговия колега Атанас Вълев, където са присъствали още седем души, изброени поименно от обвиняемия. Малко след двадесет и един часа Мария е изявила желание да си тръгва и Виктор е извикал такси, с което са пристигнали пред дома й някъде към двадесет и един и четиридесет. За събитията след този момент започваше да отговаря уклончиво. С редица уточняващи и улавящи въпроси Николай успя да изясни, че заподозреният се е намирал в много висока степен на алкохолно опиянение, като е бил и под наркотично въздействие, тъй като на събирането някои са пушили и трева. Заподозреният не уточняваше кой, нито имаше спомен за количеството изпит алкохол, но твърдеше, че по принцип нито пуши, нито пие, а от тревата си бил дръпнал само няколко пъти… Бил под въздействие на празничното настроение, тъй като с колегите са чествали завършването на сложен проект. След изясняването на тези обстоятелства заподозреният категорично отхвърляше да е извършил физическо насилие над пострадалата, като държеше на първоначалното си твърдение, че я оставил във входа и е тръгнал да се прибира пеша, тъй като „искал да се проветри“. След представяне на шапката като доказателство не отричаше, че е негова, но продължаваше да твърди, че не е забелязал кога и как я е загубил, защото не е бил на себе си. Когато Николай го притисна с въпроса откъде са нараняванията му по лицето, той видимо се притесни. Виктор имаше пресни белези, които съответстваха на нанесени при самоотбрана удари. Когато разбра, че ще бъде направена експертиза за доказване идентичността на намерения под ноктите на пострадалата материал с неговите епидермални клетки, той видимо рухна. Николай разбра, че Виктор вече няма психически сили за съпротива, и го попритисна с точно подбрани навеждащи и улавящи въпроси. Той се оплете, започна да си противоречи и накрая заяви, че ще направи пълни самопризнания. Не отрече, че е нападнал момичето във входа и че тя се е отбранявала. Но твърдеше, че от един момент нататък всичко му се губи. Признаваше напълно вината си за нападението над Мария Владова.
Николай въздъхна и запали поредната цигара. Стана, отиде до прозореца, отвори го и вдиша с пълни гърди. След гъстия тютюнев дим, запълнил стаята, студеният нощен въздух му се стори като еликсир. Загледа се в осветените прозорци. Въпреки късния час градът не заспиваше. Хората с радостно оживление се подготвяха за Нова година. На много места святкаха и премигваха най-различни разноцветни лампички. Николай живееше сам и нямаше коледна украса. Откъде време за такива излишества! Празникът за него щеше да настъпи след приключването на това дело. Беше невъзможно да си представи как седи край елхата с приятели, а в касата го чакат документите по незавършения случай на Пианиста, как престъпникът е някъде сред нищо неподозиращи хора, върви и търси следващата си жертва.
Защо не беше удовлетворен? Нали вече имаха заподозрян по делото! С направени пълни самопризнания за нападението над единствената все още жива свидетелка по делото на Пианиста. Николай разчиташе на интуицията си, а в този случай тя му казваше, че нещо не е наред. Виктор отказваше да признае покушенията над останалите жертви. Това беше логично. Отричаше да владее каквито и да било източни похвати. Да не е глупак сам да си окачи примката на врата! Дали самопризнанието не беше ловък ход от негова страна? Мария все пак не е убита. И да дойде на себе си, едва ли ще каже нещо по-различно от неговите показания. Да, била е нападната от Виктор, който не си спомня какви ги е вършил. Само това. Нямаше как да го свържат с другите убийства, нямаше никакви улики, които да докажат участието му в тези престъпления. А характерното петно? Може случайно да го е получила сред многото други удари…
На всички въпроси, свързани с реферата на Мария и откраднатото календарче, Виктор отговаряше еднозначно. Да, виждал е тази папка. Да, Магдалена е разпитвала за някакво календарче. Но той нито е чел въпросната работа, нито има представа какво е това календарче. Николай му зададе редица контролни въпроси с цел да го хване в лъжа, но не стигна до нищо.
Хвърли фаса през прозореца и го затвори. Ако Виктор бе Пианиста, той много умело бе изградил своята защита. Не можеха да му вменят нищо повече от едно нападение с тежки телесни повреди. И то ако експертизата се произнесе положително за уликата… Да, тежко престъпление. Да, със съответното наказание. Но при добър адвокат всичко щеше да му се размине с едно твърде меко наказание. Изобщо не можеше да се сравни с присъдата, която би получил, ако се докажеше, че той е извършил серийните убийства. А между впрочем, Виктор в края на разпита заяви, че няма да каже и дума повече без адвокат. Което си беше негово право.
На Николай му беше ясно, че работата тепърва започва. Трябваше да се издирят и разпитат свидетели за придвижването на Виктор в дните на убийствата. За това време той имаше доста неточни спомени. Дали наистина не се сещаше какво е правил? Може би умишлено поддържаше такова поведение, защото му бе известно, че ако не става въпрос за нещо важно, невинният човек никога не може да си спомни с какво се е занимавал на определена дата. С неговото ниво на интелигентност Пианиста със сигурност знаеше, че едно алиби, изпипано и веднага представено, би събудило подозрения у специалистите.
А освен Виктор имаше още поне двама, които косвено бяха въвлечени от Магдалена в тази история с откраднатата улика. Александър Милев, програмист в сериозна фирма със западно участие, собственик на заведението „Арките,“ и съседът Юлий Костов, перспективен млад учен, физик в научноизследователски институт. Вината на Виктор все още не беше доказана. Трябва да продължат оперативното разследване и по тези две линии. Николай пак се сети за Магдалена. Тя трябва все още да бъде много внимателна. Но дали това непредвидимо момиче няма да се втурне отново в собственото си разследване, като разбере, че истинският убиец може все още да се разхожда на свобода? Доколкото я беше опознал, Николай подозираше, че от нея може да се очаква всичко…
Вече трета нощ Ценко се въртеше на своя матрак и се стряскаше от кошмари. Защо му трябваше да ходи и да наднича там, където не му беше мястото!
Големият град омагьосваше Ценко. Сам на себе си господар, доскоро той се чувстваше голям и независим. Обичаше вечер, когато се прибираше в мазето, да наблюдава от своето прозорче улицата и съседните блокове. От малък бе съобразителен и забелязваше много неща, от които си правеше изводи. Това бе любимото му занимание. Знаеше кой от съседите колко пъти в седмицата ходи до магазина, какво купува, какво се изхвърля в кофите. Забелязваше кой с кого се прибира и кога закъснява. Виждаше къде икономисват от всичко — дори вечер си светят само с екрана на телевизора, и къде до късно през нощта свети ярка светлина. По празниците хората си бяха направили украса и той обичаше да занича по прозорците да я гледа. Имаше мъгляв спомен от детските години, когато с майка си нареждаха заедно елхата. Ако беше жива, може би нямаше татко му да се пропие и всичко щеше да бъде различно…
…В коледната вечер си бе направил малко празненство. Украси със звезди от станиол малко борово клонче и го сложи в един буркан на перваза. Позволил си бе да си угоди от спестените пари с няколко резена салам върху твърд комат хляб и тъкмо хапваше сладко-сладко своя сандвич, загледан в звездната нощ, когато забеляза, че отсреща става нещо интересно. Ценко се измъкна бързо като змиорка през
