промушваше през тесния отвор. Може би затова никой не се беше нанесъл тук преди него. Пазеше се и от другите бездомници да не го видят как се промъква, за да не му отнемат убежището. Те нямаше да се поколебаят да разбият по-голям прозорец, като открият, че тук е топло и има вода. Ценко ги избягваше, защото подсъзнателно чувстваше, че техният начин на живот ще го засмуче, и веднъж приел правилата на бездомничеството, никога няма да може да осъществи мечтата си.
Когато пристигна в София, скрит в неотопления товарен вагон, той хранеше големи надежди за бъдещето. Избягал от Дома за деца, имаше в далечното планинско селце баща и стара саката баба, майка му бе починала. Малкото пари, които получаваха от социалните, баща му изпиваше веднага и докато живееше с тях, Ценко ходеше по съседите да търси работа, за да купи хляб на братчето си. Но селото бе много бедно, хората бягаха оттам, дори пътят към него ставаше недостъпен при лошо време. Ценко имаше една мечта. Да спечели пари и да направи път към селото. Тогава и хората щяха да започнат да се връщат, дори да идват туристи при тях, а баща му щеше да си намери работа в най-близкия град. Щяха да открият колко са красиви сгушените сред планинските склонове къщи. Затова и избяга от Дома, където социалните го бяха настанили с братчето му. Отначало бе доволен и спокоен, че малкият има всеки ден топла закуска. Надничаше в спалнята на „дребните“ и му носеше по някоя ябълка или картинка — той много обичаше камиони и самолети. Прерови библиотеката, за да намери детски книжки и да му чете приказки, и така попадна на старите оръфани томчета, които го завладяха с приключенията на смели мъже, спасяващи красиви отвлечени девойки, воюващи с черни пирати или бранещи вигвамите си от белите нашественици. Въображението му рисуваше какви ли не премеждия, в които той беше главният герой. Пленен от този измислен свят, Ценко вярваше, че всеки мъж със смело сърце може да постигне мечтата си, а себе си вече възприемаше като мъж — нали се грижеше толкова време за болната си майка, за баба си и за братчето си. Заръча на малкия да слуша и да учи, обеща му да го вземе оттам, като направи пътя, и пое към своята мечта. А тя се оказа студена като този голям град, неприветлива като хората наоколо и все по-далечна. За няколко месеца бе събрал едва десет лева. Не беше никак лесно да се вреди сред миячите на автомобилни стъкла по кръстовищата. Всички места бяха строго разпределени, а Големия шеф взимаше почти всичко от това, което успяваха да изкарат. Не знаеше колко пари струва прокарването на път, но вече му бе станало ясно, че по този начин няма да постигне целта си. Всеки ден трябваше да се бори не за друго, а за оцеляването си. Толкова рядко някой му подхвърляше стотинки за измитото стъкло, добре поне, че шефът им даваше материалите… Пътят вече се губеше в далечна и непрогледна мъгла, но той още не искаше да се признае за победен.
Ценко се измъкна през прозорчето, като предварително добре огледа терена. Промъкна се към кофите и започна методично да преравя боклука. Пръчката му закачи нещо твърдо. Той издърпа пакета и ахна. Такава прелест не беше виждал досега. Огледа се бързо. Никой от конкуренцията не се мотаеше наоколо, но положението можеше всеки миг да се промени. Не биваше повече да подлага на изпитание късмета си. Пъхна пакета под якето и с бързината на полска мишка се шмугна обратно в убежището си. Долу светлината беше слаба, но въпреки това успя добре да разгледа находката си. Старинна сребърна кутия. И колко тежка! Вътре нещо дрънкаше. Дали не бяха монети? Ценко бавно открехна капака. Разочарованието му беше голямо. Момичешки дрънкулки! При това кой знае защо собственичката на кутията е предпочитала да носи само по една обеца. Дори не може да ги занесе като подарък на г-жа Добрева от Дома. Тя единствена се държеше мило с него и винаги успяваше да го разсмее, когато му беше най-тъжно. Но да не е луда да тръгне с две различни обеци! Имаше обаче едно красиво златисто копче, което можеше да свърши работа. Дали да не се опита да продаде тези дрънкулки?
След безсънната нощ, изпълнена с вълнения, Магдалена спа до обед. И отново сънува странен сън. Возеше се на въртележка. От тези, на които седалките са закачени на синджири и се гонят една друга. Вече й се виеше свят, тя най-много от всичко искаше да слезе, но преди това трябваше да направи две неща — да настигне предната седалка и да види лицето на мъжа, седнал на нея. И да не позволи на другия мъж в догонващата я седалка да я хване…
Събуди се силно впечатлена от съня и продължи в мислите си да се опитва да види лицата на мъжете. Кои бяха тези двамата? Отново, също като вчера, скочи от леглото и отвори прозореца. Практична и трезва, Магдалена доскоро не вярваше в сънища, видения и предсказания. Но от няколко дни животът й се бе преобърнал. Толкова странни неща се случиха, сякаш да й покажат, че трябва да обръща повече внимание на малките знаци около себе си. Под хладката вода на душа тя продължи да анализира съня си. Мъжът, от когото бяга, трябва да е престъпникът. Но кой е този, чието лице иска да види? А ако обърне нещата? Тогава този, когото тя гони, е престъпникът. Кой обаче е този, който иска да я настигне, а тя му се изплъзва? Какво беше казала циганката на Мария? Едната лежи, а другата бяга. И мъж, който ги преследва… Замисли се за мъжете около себе си. Тези, които в последните дни изиграха някаква роля в живота й. Дали да включи Майкъл? Не, той остана в предишния й живот, към който вече никога няма да се върне. Сега обаче имаше трима, които по един или друг начин играеха някаква роля в живота й: Виктор, Александър, и Юли. Приятелчетата от компанията не влизаха в сметките, тъй като до един учеха в чужбина. А, да, не бива да забравя и капитана, Николай, но неговият интерес бе служебен. Всеки от тримата беше симпатичен. Всеки — посвоему привлекателен. Всеки имаше достойнства. Как да допусне мисълта, че някой от тях може да е престъпник? Хладката вода, която се лееше от горе, подреди мислите й. Убиецът допусна грешка, като се издаде колко важно за него е това календарче. Нищо не сочеше, че е негово, с изключение на смътното й подозрение. От това следваше, че рефератът, където беше пъхнато календарчето, е бил в ръцете му. Значи го е чел. За да му го даде Мария, значи го познава добре. Познатите им са общи. Значи и тя го познава. Ако, разбира се, Мария няма тайни от нея. Сети се как скри от сестра си връзката с Майкъл…
Магдалена излезе от банята с твърдото решение да опознае по-добре онези тримата. За Юли вече имаше някаква представа. С Виктор, както видя вчера, се беше заела полицията. Значи на ред беше Александър. Защо така настоятелно я убеждаваше да не задава въпроси? Защо я караше да не привлича вниманието към себе си? Може би се опасяваше, че нейното ровене около реферата ще я изведе на изобличаваща го следа?
Някъде в старите бележници имаше записан негов телефонен номер. Извади ги от шкафа и не след дълго откри това, което търсеше. Александър се отзова веднага на поканата да се срещнат. Дори усети в гласа му радостна изненада. Тя, разбира се, определи за място на срещата неговото заведение, където всички добре го познаваха. Нямаше да посмее да й направи нещо. Щеше да има много свидетели.
Той не можеше да дойде преди шест часа, така че тя се обади и на Елена. Имаше толкова много да й разказва…
Николай затвори шарената папка. Прочете реферата на Мария на един дъх и беше изключително впечатлен. Работата беше добра. Но не това го порази, а голямото сходство на описвания от нея психотип с изготвения от криминалните психолози профил на предполагаемия престъпник. Направи му впечатление, че престъпленията съвпадат с официални празници. Дали и вчерашното убийство може да влезе под този знаменател? Вчера бе Стефановден. Появилото се по-рано усещане, че нещо е изкарало престъпника от обичайния му стил, се засили. При това Николай не се съмняваше, че двадесет и трети декември също не е бил избран случайно, въпреки че не е празник. Какъв ли може да е бил мотивът му? Вече беше убеден, че маниакът подбира жертвите си по външно сходство с близначките. Значи най-вероятно Пианиста се крие някъде в приятелския кръг около тях. В деня на пристигането на Мария той убива. Дали не е чакал точно нея? Или сестра й? Нали се е представяла за Магдалена… Дали за него е било без значение върху коя от сестрите ще се нахвърли? Може би предишните жертви са били тържествена подготовка именно за покушението над една от тях? Може би е бил силно увлечен по близначките? Не е успял да го извърши същия ден, когато Мария се е завърнала от Германия, бил е психически подготвен за нападение и си е намерил друга жертва? Не, нещо не се връзва… Вчерашното убийство не влиза в тази схема. Да се опита да поразсъждава от друг ъгъл.
Последният развой на събитията сочеше, че Пианиста е чел този реферат. Дано при експертизата се открият годни отпечатъци, помисли между другото Николай. Мария трябва да е била в добри отношения със своя нападател, за да му даде съчинението си. Явно обаче не го е познавала чак толкова добре, тъй като съвсем не е подозирала за тъмната страна на душата му. Той е прочел неща, които са имали поразителна
