я гледаше в очите. — „Отворих на възлюбения си, но той си бе отишъл. Потърсих го, но не го намерих. Повиках го, но не ми отговори. Намериха ме стражите, които обхождат града. Биха ме, раниха ме, отнеха ми мантията… Заклевам ви, ако намерите моя възлюбен, кажете му, че съм ранена от любов…“ — гласът му звучеше омагьосващо.
Магдалена не разбра как се бе озовала в обятията на Юли. Ръцете му я бяха обгърнали така, че тя остана почти без дъх. Отвърна на целувката му. От него лъхаше на свежест, ръцете му бяха силни, а устните горещи… Прималя й. Прииска й се да забрави всички тревоги и да се разтопи в прегръдката му. Спомни си изведнъж сутрешния сън и последвалите го угризения. Нима бе сънувала Юли?! Усети, че прави нещо нередно. Сестра й лежи там, на границата между живота и смъртта, а тя тук се целува! Със съседа! Вярно, той наистина е много симпатичен, но тя не е влюбена в него! Това са само хормони… Тя си има Майкъл… Нима се чувства толкова беззащитна, че е готова да отвърне на първата покана?
— Чакай, чакай малко — задъхано проговори Магдалена и се опита да се освободи. Той не се възпротиви, но хвана отново ръцете й. Струваше й се, че очите му ще прогорят дупки по кожата на лицето й. — Чакай, моля те… Мисля, че не е време за това…
— Защо да не е?… Зависи само от нас.
— Не, Юли, не! Ще се почувствам омерзена от себе си, ако сега се отдам на… Сестричката ми се бори за живота си, а аз… Разбираш ме, нали? Харесвам те, но… Не сега…
— Разбирам те… Ела тук. — Той я прегърна този път закрилнически през раменете и я привлече меко към гърдите си. — Нищо не искам от тебе. Само да знаеш, че можеш да разчиташ на мене.
— Знам. Благодаря ти — тя се сгуши в прегръдката му. Струваше й се, че чува ударите на сърцето му през дебелия плат на балтона. Никога не си бе представяла Юли дори като евентуален по-близък приятел, какво остава за нещо по-сериозно. Той живееше в друг свят, твърде различен от този на младежките им закачки и забивки. Работеше в някакъв престижен научен институт, дори сред съседите се говореше, че е перспективен млад учен. Магдалена чувстваше респект към него, беше й симпатичен и като мъж, но сега нямаше друг избор, освен да му откаже. Дори не биваше да се колебае. Беше се заклела да отмъсти за сестра си. Имаше пред себе си задача и всичките й мисли трябваше да бъдат посветени на нея.
— Не се безпокой, всичко ще се оправи… — Юли я милваше по гърба и косата, после нежно я целуна по склонената глава. — Ще се оправи, ще видиш.
— Искаш ли да тръгваме? — тя леко са освободи от ръцете му, извади цигара и запали. — Нещо ми е малко хладно.
Двамата станаха от пейката и Магдалена потропна няколко пъти с крак. Пръстите й бяха поизмръзнали. Със залеза на слънцето веднага бе захладняло.
— Юли, имам молба към тебе.
— Кажи, ще направя всичко, което…
— Нека минем през „Св. Александър Невски“. Искам да запаля свещичка за здравето на Мари. Мислех си за „Св. Неделя“, но е далече… А после ще седнем някъде на топло… Юли, искам да ми разкажеш за всичките си срещи с нея. И какво сте говорили. Става ли? — тя дръпна още няколко пъти от цигарата и я хвърли. Двамата отново тръгнаха по алеята.
— Разбира си. Отсега мога да ти кажа, че всъщност я видях за по-дълго само веднъж. На Бъдни вечер, към шест часа. Срещнахме се случайно в магазина и тя каза, че иска да ми даде книгата. Разбрахме се да я изчакам в барчето срещу блока, тя изтича до вас… После поседяхме, поговорихме малко… Това беше.
— Да ти е направило впечатление нещо? Някой подозрителен да се е навъртал наоколо? Кои бяха в барчето, забеляза ли?
— Не, Магдалена. Ако питаш за маскиран убиец, нямаше.
— Не се шегувай, моля те! Сериозно те питам.
— Добре, сериозно — в бара си беше постоянното присъствие от квартала. Знаеш ги, почти едни и същи хора са. Никой нищо подозрително не каза, нито я погледна по-особено, нищо, разбираш ли?
— А Мари как ти се стори? Беше ли разтревожена или напротив — превъзбудена? — тя се опитваше, докато вървяха по алеята, да вижда и очите му. Затова правеше забързано няколко крачки напред и се вглеждаше в него.
— Сестра ти беше в много приятно настроение. Разказа интересни неща за живота ви в Германия, за немците, за българската ви компания там, засипа ме с въпроси какво става тук, в страната… Наистина нищо особено не се случи онази вечер…
— А това? — Магдалена внезапно извади календарчето от задния джоб на дънките си и с един подскок се озова точно пред Юли. — Да ти е показвала това?
— Това?… — той се изненада от поредната й маневра. — Не, какво е това?
— И аз искам да знам. Мисля, че не е нейно. Виждал ли си го у нея?
— Не. Дай да го видя. Къде си го намерила? И защо питаш? Съвсем обикновено календарче… — той го огледа от двете страни.
— Намерих го… Сред вещите й. Дай ми го. — Тя пъхна обратно календарчето в джоба си и продължи. — А когато се видяхте, тя носеше ли една шарена папка, да знаеш да е ходила някъде с нея?
— Не, съжалявам, мила. Нищо повече не знам от това, което ти казах… Сестра ти най-вероятно просто си е отбелязвала празниците на това календарче. Защо мислиш, че има някакво значение?
— Не знам, объркана съм…
Тя тръгна умислена. Не можеше да намери отговор на тези въпроси. Дори не възрази, когато Юли протегна ръка, привлече я към себе си и я прегърна отново. Много нежно отметна косата й и с устни я погали по врата. Горещата му длан я помилва по лицето. Очите му горяха… Чувстваше се беззащитна и уязвима. Харесваше й някой да е загрижен за нея. Имаше огромна нужда от съвет. Някой да й каже откъде се е взело проклетото календарче! И защо така й беше влязло в главата? Може би всичко това си е нейна фантазия и Мария действително просто си бе отбелязала нещо с него…
Някъде зад тях се разлая куче и Магдалена се стресна. Наистина нервите й бяха опънати като струни. Обърна се и видя във вечерния здрач висок мъж да излиза от една от преките алеи. Юли я целуна по косата и я пусна. Наближаваха изхода на парка.
— Знаеш ли, Юли, има нещо странно с това календарче и с реферата на Мария. Не знам къде го е носила, но мисля, че ако науча, ще открия нещо много важно…
— Защо мислиш така?
— Не мога да обясня, просто го чувствам… Нещо се върти около този реферат… И маскираният ровеше в папката й, а там беше само това календарче. Но той не го взе. Или може би просто не успя? Как мислиш?
— Мисля, че си пълниш главата с неща, които само те объркват. Нали ако беше някаква улика, полицаите щяха да го вземат! — той хвана ръката й и целуна пръстите един по един. — Милата ми. Замръзнала си. Искаш ли да те стопля?
— Може би си прав… Може би чисто и просто халюцинирам… Искаш ли да вървим малко по-бързо, че вече се стъмва. И наистина ми е малко хладно.
Тя се сгуши отново в прегръдката на Юли и двамата тръгнаха към светлините на близкия булевард.
Николай се върна от огледа на новото убийство в отвратително настроение. Този път момичето, като се изключи големият бюст, почти по нищо не приличаше на предишните. Дръзкото нападение бе осъществено посред бял ден в парка. Нямаше съмнение, че това е изпълнение на Пианиста. Характерното мораво петно се набиваше на очи. Дрехите бяха разкъсани, но жертвата бе захвърлена, без да бъде прикрита голотата й. Явно много бе бързал, тъй като ухото на убитата бе разкъсано. Направо бе изтръгнал обецата. Модната розова чантичка се търкаляше наблизо и те веднага установиха самоличността на момичето. Било е с доста свободно поведение въпреки твърде младата си възраст. Ученичка в близкия техникум, но по външен вид никак не приличаше на такава. Ярко гримирана, с евтини, но модни дрешки, с чантичка, в която само една тетрадка по „всичкология“ подсказваше, че е била на училище, тя се впуснала в поредната си авантюра. Или по-точно — последната… Нападението бе станало в обедните часове, а към четири е била открита от група младежи, минаващи по тази рядко използвана през зимата пряка пътека на път към залата за тренировки.
