възмущение.
— Съветвам ви да не привличате толкова внимание, господин Христов! — тихо и с твърд тон го прекъсна лейтенантът. — Знаем достатъчно за вас. И мога да ви кажа, че не е във ваш интерес да затруднявате следствието. Няма да ви бавя, искам само да ми кажете за срещите си с пострадалата Мария Владова.
— Това разпит ли е? — подозрително го попита Виктор, но все пак седна.
— Не, разбира се, но ако се наложи, ще проведем и разпит. Поведението ви ми се струва съмнително. Вашата реакция…
— По дяволите с обясненията ви! Казвайте си по-бързо въпросите, че бързам, няма вие да вършите моята работа, я! А всички искате телевизия по Нова година… — вече с поукротен тон заяви той, извади цигара и Магдалена забеляза, че пръстите му треперят.
— Аз лично не държа. Разговорът ни обаче е поверителен и ще помоля госпожицата да ни остави.
Лейтенантът се обърна към Магдалена и тя съгледа лек лукав присмех в очите му. Много й се искаше да чуе за какво ще си говорят, но не посмя да възрази. И май не беше моментът да съобщи за календарчето.
Но младокът май блъфираше! И беше факт, че Виктор се стресна! Тук имаше нещо…
След разговора с Магдалена Николай бе сериозно обезпокоен. Никак не му харесваше визитата на непознатия в болницата при пострадалото момиче. Ако това бе убиецът, явно е решил да отстрани единствената все още жива свидетелка. Но защо не бе извършил това, за което с толкова риск бе дошъл? Вярно, Магдалена неочаквано се е появила, но той досега бе доказал способността си да действа хладнокръвно, какво му е струвало да я зашемети и да довърши останалото? Явно някакво непредвидено обстоятелство го е спряло. Ако това бе Пианиста, значи се е активизирал и от него може да се очаква всичко в най-близките часове. Едва ли ще се откаже доброволно от намеренията си. Ще трябва да бъде изготвено искане за охрана на болната. Питона никак няма да е доволен…
Интересно, какво ли е успял да свърши Димитър? Той трябваше да проведе няколко важни срещи, за които даде много точни предварителни оценки. Беше толкова ентусиазиран, говореше за някаква негова страхотна идея, но не пожела да я обсъди. Нисичък и пъргав, той приличаше на въодушевена маймунка, открила начин да получава повече лакомства, като прави забавен номер. Николай се усмихна. Имаше нещо безкрайно симпатично в новия му помощник. В неговата възторженост той предусещаше любов към тежката им работа, а точната му мисъл даваше залог за бъдещо успешно развитие. Но същевременно се опасяваше да не се пречупи при първите несполуки, които, рано или късно, щяха да дойдат…
Николай се прибираше към управлението след среща с приятелите на близначките. Бе ги извикал в „Арките“, за да се запознае с обстановката там. Не успя да се види със собственика на заведението, тъй като основната му работа била в някаква американска софтуерна фирма, но се запозна с бармана Веско, който много добре познаваше компанията и даде само добри мнения за младежите. Дойдоха няколко съученици и приятели на близначките, сред които и Елена. Но Виктор, когото искаше непременно да види, тъй като упорито бе търсил момичето предните дни, се извини с много работа. Точно преди Нова година в телевизията не можели дъх да си поемат, а и с компютрите имали проблеми — както винаги се разваляли в най-неподходящото време, а пък в момента го търсели и от входа, тъй като имал посетител… Каза му, че ще трябва да го посети в дома му или в службата, той да определи къде ще му е по-неприятно.
Николай носеше със себе си и намерения каскет. Той бе съвсем нов, но в няколкото магазина за кожени изделия, където се продаваше подобен модел, не можаха да му дадат никаква полезна информация. Приятелите също вдигаха рамене в недоумение. Само Елена спомена, че май е виждала тази шапка, но не можа да се сети кой я е носил. Как ли не се опитва да събуди в нея спомен за онзи момент, в който е зърнала този каскет, но напразно! Ако ставаше дума за някакви обеци или парцалки, сигурно веднага би разказала всички подробности за собственичката им, ядоса се в мислите си Николай. Но сега момичето само безпомощно вдигаше рамене въпреки огромното си желание да помогне. Реши да провери наблюдателността й като я накара да опише в точност дрехите и аксесоарите на Мария, по-точно го интересуваше дали е носила обеци. И не само тя, но и две други нейни приятелки в един глас заявиха, че имала на ушите си много интересни сребърни клипсове като конусовидни спирали. Тези клипсове обаче липсваха. Нито на ушите на жертвата, нито на местопрестъплението бяха открити някакви обеци. Николай си отбеляза да пита близките на момичето дали не са ги виждали, въпреки че вече знаеше отговора. Но защо липсваха и двете — за това можеше само да прави догадки.
Научи още от Елена и за срещата на Мария с циганката, което едва ли с нещо щеше да му помогне, но виж, информацията за това, че Виктор се е заел да я успокоява и я завел някъде на гости, беше много важна. Той се очертаваше като доста любопитен тип. Ако Виктор бе евентуалният извършител, не биваше предварително да го плашат, за да не се укрие. Елена спомена, че отишли при някакъв Наско, негов приятел или колега. Може би първо трябва да се види с него.
Николай влезе в кабинета си и набързо написа доклада за свършеното през деня, после извади отново фотосите на жертвите. Беше помолил родителите на близначките за тяхна снимка. Сложи я при останалите и изведнъж разбра каква бе онази сянка на мисъл, която му се изплъзваше още от времето на първата среща с Магдалена в болницата. Всички убити момичета приличаха на близначките… Разбира се, всяко бе със своята индивидуалност, но те всички бяха един физически тип — типът на двете сестри! Николай чак се изпоти от вълнение. Интуитивно усещаше, че те, другите, приличат на оцелялата жертва, а не обратното. Може би различията в последното нападение го тласкаха към тази мисъл, а може би и контактът със съвсем жизненото и здраво момиче, копие на пострадалото. Но той вече бе убеден, че психарят трябва да се търси в обкръжението на близначките.
Телефонът звънна и Николай почувства, че има
Магдалена се качваше бавно по стълбите, асансьорът беше повреден от онази злополучна вечер, когато бе нападната сестра й. Но дори и да работеше, тя не би имала сили да влезе вътре. Струваше й се, че всички ъгли на кабинката ще крещят за видяното насилие. Не й се прибираше вкъщи. Не й се влизаше в стаята, където от стената щяха да й махат с клони нарисуваните от Мария екзотични дървета. Тя подмина своя етаж и се качи на горния. Намери си повод малко да се забави — трябваше да върне взетите назаем от съседа пари. Позвъни няколко пъти, помисли, че той сигурно е на работа, и вече се канеше да слиза надолу, когато вратата се отвори. Юли стоеше на прага, зачервен и по хавлия с наметната качулка.
— Магдалена! — възкликна той изненадано. — Извинявай за вида ми… Днес имам почивен ден…
— О, не! Ти извинявай, че те безпокоя. Аз, ето… — тя отвори портмонето си и затърси два лева, но като напук видя, че има само едри банкноти и дребни стотинки. Подаде му десет лева. — Дължа ти пари, от вчера… Заповядай.
— Не се излагай, моля те! Обиждаш ме така! Трябва ли и аз да попитам колко ти дължа за услугата?
— Коя услуга? — ококори се тя.
— За книгата. — Юли се усмихна и стегна колана на хавлията си.
— Ама… ти нали даде парите тогава! Още преди да заминем!
— Парите за книгата — да! Но може би не ви е било лесно да я намерите… За времето, което сигурно сте загубили — за него как бих могъл да ти се отплатя?
— Ами да, защо пък не! — отсече изведнъж Магдалена, наслаждавайки се на стреснатата физиономия на Юли. Никак не й се прибираше вкъщи. Ще се обади и ще каже на родителите си, че излиза със съседа. Едва ли биха имали нещо против. Нали след това ще бъде изпратена дори до вратата! — Да, можеш да направиш нещо за мене! Искам да излезем някъде, съвсем съм се сдухала…
— На драго сърце! Разбира се! — зарадва се той. — Стига вашите да нямат нещо против…
— Сега ще говоря с мама, но мисля, че едва ли ще възрази. Такава хубава охрана къде ще си намеря другаде! — усмихна се тя. — Хайде, аз слизам и след около половин час ще бъда готова. Звънни, като се приготвиш.
— Няма да се бавя! — усмихна се Юли.
Магдалена се прибра, като отвори съвсем тихо вратата. Но майка й не спеше и тя се зарадва, че може да поговори с нея. Имаше толкова много неща да й разказва! Гергана беше седнала в хола и гледаше
