По време на огледа върлинестият съдебен лекар бе начумерен като буреносен облак и си го изкарваше на журналистите. Едно от хлапетата, открили трупа, бе звъннало веднага на майка си, репортерка в някаква кабеларка, и новинарите се бяха изсипали на местопрестъплението преди всички. Естествено, бяха изпотъпкали наоколо като стадо бизони! Досега поне успяваха да държат надалече тази орда, приличаща понякога на лешояди, но вече бяха попаднали в прицела на обективите им. След престъпниците и лекарите Петър най-много мразеше журналистите. Николай в това отношение споделяше чувствата му. Не само се бъркаха там, където имаше най-малко нужда от тях, но и често представяха нещата доста неточно и изкривено. Но затова пък с много подробни описания на жестокостите и извращенията. Понякога имаше чувството, че самите те са със садо-мазохистичен уклон. Досега успяваха да ги държат настрани, доколкото бе възможно. Николай се постара да представи това престъпление като единичен и несвързан с другите убийства случай. Раздуването на масова истерия по повод на серийния убиец бе последното, което желаеше. Той най-вероятно щеше да се укрие, да „потъне в тинята“ и тогава шансовете им да влязат в дирите му щяха да бъдат значително намалени. Но, познавайки манталитета на журналистите, не си правеше никакви илюзии. Те в най-скоро време щяха да се разровят, да навържат случаите и да взривят бомбата на поредната сензация. Трябваше да ги изпревари. Трябваше на всяка цена да бъде една крачка пред тях.
Цял ден не беше слагал дори троха в устата си. От цигарите и изпитите кафета му горчеше, все едно бе дъвкал сурова маслина. Бе ги опитвал и знаеше, че сурови дори са отровни. Като горчилката, която се бе насъбрала в празния му стомах. Отби се през бюфета, откъдето си взе жилав сандвич, помогна си с чаша кока-кола да го преглътне по-бързо и запали поредната цигара. Ако по-рано стомахът му се бе свил от глад, сега го почувства като раздута, тежка и кой знае защо гореща топка. Хвърли в себе си поредното кафе, за да я охлади, и се качи в стаята си.
На бюрото го чакаше запечатан плик от информационната система на министерството. Беше отговор на запитването му до базата данни за подобни престъпления, съдържащи характерния набор признаци. На територията на страната не бяха открити други такива случаи. Николай отключи касата и прибра плика вътре. Поне един светъл лъч в цялата история. Трябва да ограничат търсенето на Пианиста само в София. Това бе за предпочитане пред координирането на съвместни действия с колегите от регионалните управления.
Тъкмо пишеше доклада за последния случай, когато се обади Питона. Свикваше извънредно съвещание. Гласът му вибрираше, наситен с обертоновете на крайна степен на раздразнение. Някой щеше да бъде погълнат след броени минути. Николай прибра документите и се приготви да слиза. Къде ли се губеше помощникът му? Шефът изрично спомена, че държи на личното присъствие на целия състав. Звънна на Димитър по мобилния и се поуспокои, че е на пет минути от управлението. Никак не беше добре, че не успяха да се координират. Той не беше наясно какво е свършил младокът и още по-малко имаше представа как ще се представи пред шефа. Беше му дал задание да се срещне с близките на жертвите и да изясни конкретни въпроси. Имаше обаче смътното предчувствие, че внезапният изблик на шефа някак е свързан с неговото оперативно дело. Дръпна една благословия с неясен адрес и тръгна към мястото на екзекуцията.
В коридора се сблъска с Димитър. По блесналия му поглед се досети, че го чакат изненади, но дали щяха да бъдат задоволителни, един Бог знаеше… За краткото време преди съвещанието помощникът му успя на бързи обороти да сподели с въодушевление, че е събрал всичкия необходим материал и чрез свой колега съученик, е задействал приоритетното му изследване в лабораторията. За какъв материал ставаше дума, Николай така и не разбра. Не беше му давал никакви указания в тази насока. Каква ли инициатива бе проявил?! Не остана време да го пита, тъй като шефът взе думата.
— Колеги! — предъвка встъплението си Питона. — Длъжен съм да ви съобщя, че за последните няколко часа получих единадесет — единадесет! — оплаквания от граждани.
Шефът спря и с тежък поглед обходи подчинените си, хипнотизирайки ги един по един. Дори тези, които нямаха причина да се съмняват в благоволението му, се почувстваха заподозрени. Някой бе допуснал сериозен гаф, а трябваше да го плащат всички.
— Мога ли да помоля този от вас, който е предприел следните действия, да бъде така добър и да обясни пред колегите си своите мотиви да действа по този изключително безпрецедентен начин, подронващ престижа на професията ни?
Колкото по-силно бе вбесен Питона, толкова по-книжно и възпитано говореше, подбирайки много добре формулирани, почти салонни изрази. Никога не крещеше. Огледа отново всички с поглед, който изискваше от всеки огромна воля, за да не сведе очи. Това веднага щеше да бъде изтълкувано като признание за вина. Въпреки че все още хората му не бяха наясно в какво се състоеше конкретното провинение, те до един очакваха да им бъде намерен някакъв кусур в работата. Когато напрежението достигна връхната си точка, Питона продължи:
— В оплакванията си гражданите твърдят, че са били оскубани от наш служител. Дали всички ме чуха добре? Повтарям: о-ску-ба-ни! И тъй като някои от пострадалите не са се ограничили с обаждане само в управлението, може в най-скоро време да очакваме запитване от министерството. Ще бъде ли така добър колегата, въвел този новаторски метод, да ме осведоми как да го разтълкувам на генерала?
На някого не му издържаха нервите и се чу сподавен смях. Веднага се намери друг, който да му изшътка.
— И така, чакам обяснения. Това е по точка първа. Капитан Стоев, по точка втора ще искам до края на работния ден доклад за днешното убийство. Колеги, нямаме време за губене! Чакам! Искам обяснение за днешните ви подвизи!
Някои се спогледаха недоумяващо, други не отместваха поглед от строго избрана от тях точка, трети развеселено поемаха дъх. Николай забеляза пред себе си огнено червените уши на Димитър. По напрегнатия му врат се досети за всичко. Ето за какви материали е ставало дума! Младокът щеше всеки момент да си признае и това, което щеше да последва, можеше да се отрази на цялата му бъдеща кариера. Не всеки имаше силата да преживее едно поглъщане и изплюване от Питона. Именно на това той дължеше славата си още като обикновен оперативен работник, който като своя животински събрат притежаваше силата да зашемети жертвата си чрез смъртоносно обвиване около нея.
— Моя е вината — каза тихо Николай, срещайки ококорения поглед на помощника си. Дано само не се намеси от излишно чувство за справедливост! — Притиснат съм от срокове. След днешния случай в най- скоро време медиите ще гръмнат. Като естествен резултат очаквам обектът да се спотаи. Дори да промени стила си, тъй като имаме работа с интелект, надхвърлящ средния. Трябва да го изпреварим.
— В оплакванията е споменат лейтенант Гаврилов като извършител. Твърдиш, че инициативата е твоя, така ли да разбирам? — втренчи се Питона в Николай.
Хитрецът му с хитрец! През цялото време е знаел коя му е жертвата, но с възпитателна цел ги е подложил на поредния сеанс по дресировка!
— Да, господин началник, лейтенант Гаврилов е действал по мои изрични указания. Както споменах, нямаме време за оперативни разработки за изземване на сравнителен материал по установените начини. Предвид активизирането на Пианиста, който нанася ударите си буквално през ден, не бива да се подценява обстановката. Днес сме двадесет и седми, остават три дни до новогодишните празници. Хората са по- доверчиви и по-невнимателни. Налага се да търсим начин да избързаме с експертните заключения, за да можем по-скоро да действаме. Най-вероятно още утре ще имаме отговор от лабораторията. Идентифицирането на косъма ще ни даде достатъчно основания за задържане на конкретното лице. Заслугата за това е на лейтенанта. Мисля, че добре се е справил с поставената от мен задача.
— Х-м-м-м… — рядко се случваше Питона да няма думи. Никак не бе наивен, но този път май бе сащисан от нахалството, с което явно го лъжеха. Николай бе един от най-добрите служители, което, разбира се, не му спестяваше вежливите упреци, когато шефът изнервено пришпорваше разработките. Но пък и Питона винаги се съобразяваше с мнението на хората си, в чиято интуиция вярваше. Май бе хванат натясно. — Добре, да изчакаме тогава резултатите. Николай, вие двамата с Димитър — след малко при мен на доклад!
Съвещанието приключи. Някои от колегите хвърляха любопитни погледи към Николай, досещайки се за истинския виновник. Дали Питона не планираше да ги погълне и двамата? Шефът най-вероятно бе предпочел да оцени пред всички по достойнство колегиалността на най-добрия си служител. Но насаме
