нямаше да му прости театъра…
Тази нощ Магдалена бе решила да остане при сестра си. Малко трудно, но все пак успя да се пребори със съпротивата на родителите си и да убеди баща си към седем да я закара в болницата. Увери ги, че няма никаква опасност, след като отвън пред бокса стои човек от полицията. Капитанът бързо се бе задействал и на Мария бе осигурена денонощна охрана.
След разходката тя се прибра някак замислена и с раздвоени чувства. На въпросите на майка си отговори, че просто е изморена. След като излязоха от парка, двамата с Юли отидоха в „Св. Александър Невски“, където тя запали свещичка за здравето на Мария. Той тактично се бе отдалечил през това време и я чакаше близо до входа. После влязоха да пийнат по нещо в едно близко заведение и към шест вечерта се прибраха. Не засегнаха повече никакви лични теми, Юли се опита да продължи разсъжденията си за смисъла на живота, като навлезе този път в източните философии, дори й обеща книга. Магдалена не успя да открие нищо повече, което да я насочи в разследването й.
И все още не беше наясно със себе си. Юли определено бе симпатичен, въздействаше й със своя властен мъжки чар, но тя не искаше да се влюбва в него. Не и сега, когато имаше пред себе си ясна цел, от която нищо не биваше да я разсейва. Но защо така необяснимо я привличаше? Как да му каже, без да го обиди, че не желае задълбочаване на отношенията им? Имаше огромна нужда да се посъветва със сестра си. Беше свикнала, че тя е човекът, който най-добре я разбира. Мария й липсваше страшно много и сега тя искаше поне да е по-близо до нея. Ще й разкаже всичко, което се бе случило през тези два дни, пък може тя да чуе нещо. Спомни си какво бе чела някъде за комата. Там се казваше, че е възможно изпадналият в това състояние човек да чува и възприема звуци, но да не може да реагира. Дори да не беше така, тя бе длъжна да опита. Ако непрекъснато поддържа контакт със сестра си, може би ще успее да й покаже колко много й липсва. Може би това ще пробуди у нея желание да превъзмогне състоянието си… Кой знае…
Магдалена се загледа в Мария. Вече бяха свалили кислородната маска от лицето й. Тя лежеше спокойна, все едно заспала за кратко. Имаше на разположение цяла нощ, за да й разкаже всичко. И за Майкъл, и за разговора с непознатата в немската катедрала, и за срещите с техните приятели тук… Докато си изливаше душата, имаше невероятното усещане, че Мария ще разбере кога е дошъл моментът да се събуди. Вярваше, че тя ще се върне към живота, но това ще стане, когато дойде нейното време…
Отдавна бе минало полунощ. Магдалена продължаваше да говори. Вече беше разказала почти всичко — и за маскирания, и за срещата с Виктор и как бе оскубан, и за разходката с Юли. Отново извади календарчето от джоба си и зададе на глас измъчващия я въпрос откъде се е взело. Пак се вгледа в оградените дати. Три празнични и един обикновен делничен ден. Двадесет и трети декември. Четвъртък, работен ден. Денят, в който тя от сутринта чакаше Майкъл да й се обади преди заминаването. Денят, в който Мария замина за България. Ами ако е точно това?! Ако е отбелязано именно това събитие? Но тогава може би календарчето си е на Мария?! И всичките й предположения са пълна фантазия…
Тя мушна злополучното календарче в джоба и излезе в коридора да запали поредната цигара. Много пушеше… Съзнаваше това, но не можеше да се въздържи. Имаше нужда от този отдушник на напрежението. Къде ли беше отишъл полицаят от охраната? Дали им се разрешава да отскачат до тоалетната? Нали и те са хора… Огледа се. Лампите осветяваха с хладна светлина празния коридор, водата в радиатора тихо бучеше, а до стола на пазача се търкаляше вестник. Магдалена го вдигна. „Нощен труд“ на първа страница с големи черни букви съобщаваше за ново убийство в парка. Като вихър в главата й минаха различни картини: маскираният, оскубаният Виктор, устните на Юли, мъжът, изскочил от страничната алея в парка… Магдалена не разбра откъде изведнъж у нея се пробуди такава енергия. Тя със замах разтвори всички близки врати. Някои водеха към друг коридор или към стълбището, други към празни в момента стаи — кабинети или манипулационни. На пода в една от тях откри пазача, легнал в неудобна поза, явно в безсъзнание. Дали беше мъртъв? Нямаше време да го разглежда. На бюрото видя телефон. Мигом дохвърча до него, набра 166, извика името на болницата, етажа и какво е видяла. Каза да търсят капитан Стоев и без да затвори, хукна към бокса на Мария. Имаше чувството, че е минал цял час, но всичко това й отне по-малко от минута. Влетя при сестра си и първото, което видя, бе сведената над леглото фигура в бяло. Беше същият мъж. С вик тя скочи отгоре му и го заблъска. Той се стресна и обърна към нея маскираното си лице. Тя посегна да му свали превръзката, но той хвана ръката й със силни като клещи пръсти. Беше с хладни хирургични ръкавици. Някак веднага успя с едната си ръка да сграбчи нейните две в хватка, от която тя не можеше да ги измъкне. С другата посегна към главата й. Викът й изведнъж замря. Сякаш някой изключи лампата…
— Магдалена… Магдалена… — някой упорито повтаряше името й в тъмното. Тя отвори очи и не разбра къде се намира. Беше легнала, а надвесен над нея стоеше мъж в бяла престилка и я удряше по лицето. Не го виждаше добре, погледът й беше разфокусиран. Тя с вик се опита да скочи. Но нито краката я слушаха, нито от устата й излезе нещо. Беше като парализирана. С ужас се опита да вдигне поне ръка, за да се предпази, но и това не успя да направи.
— Магдалена, не се страхувай. Доктор Георгиев съм, дежурният лекар, виждаш ли ме? Сестра, 800 милиграма анексат, бързо. — Тя усети бодване в сгъвката на ръката и разбра, че й бият инжекция. — Сега ще се оправиш. Не се страхувай, сестра ти е добре. Доколкото й позволява състоянието, разбира се…
След цяла вечност, както й се стори, Магдалена успя да проговори въпреки набъбналия и някак вдървен език. Устата й бе пресъхнала, но тя не обръщаше внимание на своите неразположения.
— Хванахте ли го? — изхъхри тя.
— Измъкнал се е. Но ти си спасила сестра си. Браво! Герой момиче си, да знаеш! Дошла си тъкмо навреме, не е успял нищо да й стори. Забавило го е това, че е трябвало да се отърве от тебе. Не се безпокой! — каза докторът, явно забелязал тревогата в очите й. — Мария наистина не е постарадала.
— Календарчето? — изхъхри отново Магдалена. Езикът й вече бе намалил огромните си размери и почваше по малко да я слуша.
— Моля? — доктор Георгиев я загледа внимателно, може би мислеше, че бълнува. — Сега не се напрягай, трябва да си почиваш.
— Моля, вижте в джоба ми. Там ли е календарчето?
— Не се вълнувай, Магдалена… — докторът не можеше да разбере какво иска тя от него.
Магдалена се опита да разшава пръсти и установи, че вече я слушат. Бавно, сякаш изкачваше Еверест, ръката й преодоля разстоянието до джоба. Трябваше й още едно усилие, за да се извърти и да бръкне вътре. Джобът беше празен. Може би е в другия? Повтори същата процедура с другата ръка. Пак нищо. Все едно мълния просветна пред очите й. Този, който го е взел, признава неговата важност като доказателство. Значи е негово, а не на Мария. Значи отбелязаните дати имат друг смисъл… Но дали той е сред тези, които тя разпитваше и на които показваше календарчето? Или може би си го търси, защото помни, че го е пъхнал в реферата? Не, откъде ще знае тогава, че го държи в джоба си?!
Вратата се отвори и в стаята, където я бяха настанили, влезе капитан Стоев.
— Дали ще мога да говоря с нея, в състояние ли е вече? — обърна се той към лекаря. — Има ли някакви увреждания?
— Все още е леко замаяна, но учудващо бързо се справя със състоянието си. Развълнувана е, но това е нормално.
— Аз съм виновна! — Магдалена вече се бе почувствала по-добре и се поизправи в леглото. — Май наистина е било важно, а аз го задържах. Чудех се дали е на Мария… Исках първо сама да разбера чие е било… И, кълна се, ще разбера! За всичко ще си плати!
Николай се удиви на духа на това момиче. Не беше никак уплашена, а в очите й святкаше такава ярост, че той си даде сметка — тя няма да се откаже от намеренията си.
— За какво говорите? — попита той.
— За календарчето, което беше пъхнато в реферата на Мария! Същия реферат, който е носила някъде в деня на нападението! Чудех се… После почнах да ги питам един по един… Никой нищо не каза…
— Чакай малко, успокой се и дай да караме наред. Първо, откъде е изчезнало? У тебе ли е било? — Николай не се усети как мина на ти.
— Да, в джоба на дънките ми. — Тя се надигна вече много по-лесно и с последна надежда пребърка всичките си джобове, но те пак си бяха празни. — Няма го. Той го е взел. А първия път ровеше в реферата! Явно го е търсил, а аз не съобразих… Трябваше още тогава да ви кажа…
