Третият (или Реквием за един убиец)

— Така, успокой се. Всяко зло за добро. Значи е представлявало заплаха за него. Щом е предпочел да го търси в малкото време, с което е разполагал… Сега искам много точно да ми го опишеш. От двете страни. Спомняш ли си го добре?

— Как иначе, толкова го разглеждах! На лицевата страна имаше снимки на книги и адрес на книжарница. Помня го добре, и книгите помня. А отзад бяха оградени с червен химикал четири дати. Шести септември. Двадесет и втори септември. Първи ноември. Всичките — напечатани с червени цифри, официални празници. С изключение на последната дата. Двадесет и трети декември.

— Браво, Магдалена! Наблюдателна си! — Николай бе развълнуван не по-малко от нея. — Това са дните, в които са убити другите момичета.

— Ама как… и още ли има? Като пристигнах, чух по новините за едно момиче, но нищо не казаха за други… Аз, като ви се развиках оня ден, или май беше вчера, не знаех, че има и …

— Има. Днес още едно момиче е убито — допълни Николай с неохота.

— Да, видях вестника… Пък аз почти почнах да мисля, че календарчето е било на Мария. Че си е оградила датата на връщане… И празниците — от носталгия. — Магдалена вече беше по-добре и стана. — Искам да ида при нея.

— Чакай, не сме свършили! Кажи имената на всички, на които си го показвала. Или си говорила с тях за него.

— Първо, показах го на Александър. Бяхме в „Арките“. Аз май доста се бях разпалила и виках малко по- силно… После, питах Виктор — ходих при него в телевизията. Май и там са могли да ме видят и чуят доста хора… И за последно го показвах на Юлий, наш съсед от блока. Ама бяхме в парка и нямаше други… Май нямаше… Само някакъв мъж се разхождаше с кучето си наблизо. И като се замисля, май всеки път го прибирах в джоба. Не! Помня, че преди да тръгна от „Арките“, го пъхнах в папката… И оня после затова е ровил точно в папката! Май съм направила голям гаф, а?

— Х-м-м-м — разтърка чело Николай, несъзнателно имитирайки шефа си. — На практика кръгът от хората, които са разбрали къде го държиш, се е увеличил доста. Това може и да е било за добро. Имам предвид за следствието, разбира се — поправи се той. — Изиграла си ролята на примамка. Много рисковано! Много неблагоразумно от твоя страна! Поне съзнаваш ли на какъв риск си се изложила?

— Да, разбира се… Мога ли да тръгвам?

— Един момент. Исках да те питам и още нещо. От Елена разбрах, че сестра ти е носела същата вечер сребърни обеци с форма на конусовидни спирали. Знаеш ли ги?

— Да, и аз имам такива. Защо?

— Когато са я открили, е била без тях. Изчезнали са. Убиецът, когото търсим, има навик да взима за спомен по една обеца от жертвите си, но сега липсват и двете. Молбата ми е за всеки случай да ги потърсиш у вас.

— Излишно е да ги търся, няма ги.

— Защо си толкова сигурна?

— Подредих всичките й вещи, няма ги вкъщи.

— Е, добре. Това също е важна информация. Благодаря ти. И сериозно те предупреждавам занапред да не предприемаш нищо повече на своя глава, чуваш ли? Обещаваш ли?

— Да, добре — Магдалена стана и тръгна към вратата, никак не обичаше обещанията. — Сега наистина вече трябва да ида при Мария. Искам да се уверя, че е добре.

28 декември

Календарчето вече не съществуваше. Беше се превърнало в купчинка пепел в кристалния пепелник. Изгори го веднага след като се върна от болницата. Поне това успя да свърши. Една съществена улика най-сетне е ликвидирана. Една малка победа, но той знаеше цената на малките стъпки към триумфа. Сети се за шапката. Отсега нататък трябва да пресмята всеки ход с удвоено внимание. Щом искат следи, ще им ги даде. Такива, каквито той избере.

Сега трябва да се отърве и от сребърната кутия с всичките реликви, които съхраняваше. С голямо вътрешно нежелание взе това решение, тя беше твърде ценна за него, но рискът да я задържи бе неоправдан. Дори без съдържанието си кутията бе опасна. Знаеше за съвременните методи, с които биха могли да установят какво е държал вътре. Прехвърли през ума си различни възможности къде да я скрие, но се отказа. Трябва просто да я изхвърли. Най-добре в кофите за смет. Няма нищо по анонимно от тях, поне напоследък ги чистеха всяка сутрин.

И все пак как не му вървеше тези дни! С пазача успя да се справи, дори очакваше по-голяма съпротива. Но до малката измамница отново не успя да се добере и тя все още е жива, макар и в кома. Дано обаче неговата богиня не е пострадала! Нямаше друг избор, на всяка цена трябваше да вземе от нея календарчето си. Така се надяваше, че няма да разбере истинското му значение, но ето че тя започна твърде много да пита. И как не навреме дойде в бокса! Наложи се да я приспи. Толкова много внимаваше да не я нарани! Съзнаваше колко болезнен е този похват, но задачата нямаше друго решение…

Беше време за новините. Включи телевизора. Колко са жалки всички! Дребни, нещастни журналистчета. Дават мило и драго за кариерата си! Забравят всичко, дори семействата си, дори децата си, за да бъдат на първите страници. Ей ги, успели най-сетне да свържат всичките му празнични удоволствия, те се захласваха, едновременно стреснати и опиянени от сензацията. И какви клишета — сериен убиец- психопат, маниак, психар!… Само ако знаеха кого наричат така! Още не са наясно с номера, който им е приготвил. Всеки момент ще налапат стръвта, тогава ще дойде неговият ред да тържествува! Но засега трябва да спре порива си, да бъде по-внимателен и да не си позволява онези малки празници за душата. Пък и с последната не изпита почти никакво удоволствие. Малката си беше стопроцентова курва. Просеше си го.

Той изключи телевизора. Време беше да се приготвя за работа. Днес имаше доста задачи за отхвърляне.

Ценко загърна по-плътно куртката си и надникна през прозорчето на мазето да види какво е времето навън. Замисли се около кой магазин да се завърти тази сутрин. На ъгъла беше вчера, в кафето му дадоха закуска оня ден, около супера на долната улица имаше повече възможности да се намери нещо за ядене, но там пък територията беше запазена от просяшката мафия. Вече го бяха поступали, тъй като никой нямаше право да навлиза в чужда територия. Чужденецът, който от безизходица или незнание искаше да стане техен член, трябваше безпрекословно да се подчинява, иначе наказанието бе строго. След като на гърба си изпита законите на подземния свят, а и понаучи нещо от едно момче, с което за кратко се бе сприятелил, Ценко най-много от всичко се пазеше да не попадне в мрежата на някой робовладелец. Защото тези, които държаха в подчинение просяците, бяха точно такива. Те измисляха за всеки от робите си сърцераздирателна история, даваха му дрипави дрехи, на младите момичета и жени тикаха в ръцете упоени бебета, купени от алкохолизирани бедняци или наркомани. На някои дори правеха нелегални операции, като им ампутираха крайник. Взимаха им всичко, което те получаваха от състрадателните граждани.

Освен просяците, обединени в по-големи или по-малки банди, своя организация имаха и събирачите на отпадъци от кофите. Кашоните, които бяха толкова удобни и топли, бяха тяхна собственост още преди да стигнат до контейнерите. Всичко се събираше, разпределяше и отиваше по установения ред, както и парите, разбира се, течаха в определени джобове.

Ценко бръкна в скривалището си зад тръбата на парното и извади една проскубана четка за зъби, парче сапун, гребенче и малко огледалце, пъхнати в пластмасова чашка. Събра вода от „изворчето“, както наричаше мястото на една тръба, откъдето постоянно капеше, и се изми. Обитателите на блока няколко пъти викаха техници, но те все не успяваха да отстранят повредата. За негов късмет, защото така имаше възможност да прави дори сутрешен тоалет. Ценко се радваше, че си е намерил това скривалище. Никак не беше зле — имаше си вода, отопление от тръбите и стар дюшек, който не забравяше сутрин да оставя подпрян на стената, както го беше захвърлил някой преди време в мазето. Следеше много внимателно да не оставя белези, че живее тук, защото веднага щяха да вземат мерки и да сложат стъкло на малкото прозорче, през което влизаше. За своите тринадесет години той беше толкова слабичък, че без проблем се