— В болницата. Бях излязла в коридора да запаля цигара, видях някой да влиза в бокса на Мария, върнах се и…
— Той направи ли ти нещо? — Юли тревожно се взираше в нея. — Видя ли го добре?
— Там е работата, че от него нищо не се виждаше, беше с маска. Видя ми се висок… Мина край мен и избяга. Не успях дори да се уплаша.
— Маска? Като по филмите?
— Не, превръзка за носа и устата, каквато носят лекарите при епидемия.
— А защо мислиш, че е бил той? Може някой посетител да е сбъркал стаята. А заради епидемията да са го задължили да носи маска…
— Не само аз, и ченгето мисли така. Онзи беше с лекарска престилка. Май имаше и слушалки… Разпитаха персонала, никой от тях не е влизал в бокса по това време! Пък и той се ровеше във вещите ми! …
— Да не е бил крадец, защо ще те пребърква иначе?
— Ха! Болничен крадец! — Магдалена се наведе, взе сняг в шепите си и направи топка. С все сила я запрати по дънера на близкото дърво. — Ето така ще го фрасна следващия път!… Ще го разкъсам! И полицията, разбира се, пристига след края на екшъна!
Тя пъхна ръце в джобовете на якето си, умълча се и закрачи по-бързо. Юли наруши потока на мислите й, като дръпна един клон и върху косите на Магдалена се посипа искрящ снежен прах. Тя не му остана длъжна и го нацели по гърба с една шепа сняг, след което между двамата за кратко се разгоря истински бой със снежни топки, докато той не извика, че се предава. Разчорлени и зачервени, те си стиснаха ръцете за примирие, изтръскаха се от полепналия по дрехите им сняг и отново тръгнаха бавно по алеята.
— Чел ли си Библията? — все още леко задъхана го попита тя.
— Да, но доста отдавна… Защо? Как така внезапно се сети за нея?
— Не е внезапно. Кажи ми нещо за Еклисиаст.
— Еклисиаст? Сложен въпрос… Едва ли ще мога така на прима виста…
— Нищо, опитай. Важно е.
— Мисля, че заедно с Песен на песните това са едни от най-съвършените и поетични места в Библията. Лайтмотивът в Еклисиаст е: Суета на суетите и всичко е суета.
— Какво ще рече това? Не забелязваме истинския смисъл на живота, заети с ежедневието си, така ли?
— М-м-м, не съвсем. Защото именно в всекидневието трябва да го търсим. Ние живеем тук и сега. В настоящето. Миналото е вече само спомен, а бъдещето е вероятна хипотеза. Затова смисълът не е в постигането, а в самото търсене. Не е в нещо, което е някаква крайна имагинерна цел в бъдещето, а в последователните стъпки, които правим, вървейки към нея. Сега, в настоящето, в този миг. Смисълът е в умението да изживееш всеки миг като пръв и последен в процеса на това търсене…
— Да, спомням си. „О, миг, поспри!…“ — обади се Магдалена.
— Точно така! — усмихна се Юли. — Ти като немска възпитаничка си много добре запозната с Гьоте. Преследването на щастливия миг при Фауст…
— Щастливият миг, който не може да бъде спрян и човек да му се наслади, без да го загуби в следващата секунда. Значи отново трябва да го търси. И така безкрай, без никога да е удовлетворен…
— Само че в Еклисиаст се набляга на това, че всичко, което е трябвало да стане, вече е станало. Значи нищо ново и кой знае колко по-различно удоволствие не може да бъде изнамерено… Но хората забравят това и всеки търси нещо ново, понякога се заблуждава, че го е намерил… Но всъщност… Няма нищо, което да донесе на човек неизменно, пълно и вечно щастие. Защото няма нищо ново под слънцето и…
— Да! Чувала съм тази фраза — прекъсна го Магдалена. — Оттам ли е?
— Оттам. Може би си чувала и друго. Например, който трупа знание, трупа печал…
— Имахме един учител по логика, той го спомена. Оприличаваше знанието, което притежава човек, на балон. Колкото повече го надуваш, иначе казано, повече знания имаш, толкова по-голяма площ от него се допира до незнанието. Осъзнаваш колко малко знаеш. Искаш още и още… — тя се увлече в разговора. Може би от Юли щеше да научи нещо, което да хвърли светлина върху срещата й със странната жена…
— Всъщност мисля, че не точно знанието води до печал, а неумелото му ползване. И малко да знаеш, и много, ако не го приложиш в точното време, генерираш проблем, който е като мина със закъснител. Рано или късно избухва. Трябва да имаш търпение, да чакаш да му дойде времето. „Има време за всяко нещо“, казва Еклисиаст.
— Само че как да го уцелиш? Имам предвид точното време…
— Ех, де да можех да ти кажа… — въздъхна Юли. — Който знае това, може да се нарече мъдрец. Знам ли? „Има време за разхвърляне на камъни и за събиране на камъните.“
— Не разбирам…
— Може би като се настрои човек на друга вълна, като залага на неща, които нямат стойност и затова са безценни, ще постигне смисъла. Например — любов… Няма нищо по-силно от любовта… — той се замисли за малко. — Но, имай предвид, едно е да четеш Еклисиаст, съвсем друго е да го прилагаш в живота. Някак тези истини се забравят, дори са неприложими. Остават само като добри пожелания…
— Не, защо? Все пак ти дават стимул… — Магдалена беше заинтригувана. В интерес на истината няколко пъти беше вадила Библията от библиотеката, докато с Мария живееха у дома. И двете се опитваха да я четат, но така и не стигнаха по-далече от първите страници, където Бог изпитваше вярата на Авраам.
— Стимул? Ако нямаш пари да си платиш парното, тока, телефона — можеш ли да разчиташ на голия стимул? Хората са твърде обременени… И твърде затворени всеки в проблема си. — Юли се замисли отново и изглеждаше някак отнесен и натъжен.
— Точно заради това! Напротив, може би трябва по-често да се напомнят тези неща. Ето, аз например, не бях чувала за Еклисиаст. — Магдалена почувства желание да го окуражи. — Със сестра ми четохме като малки една Библия за деца, после някаква книжка за Христос, и трябва да ти призная, че с това знанията ми в тази област свършват. С майка ни много сме си приказвали, тя е чудесен слушател и приятел, но някак не е ставало дума за Библията… И наистина съжалявам, че едва сега научавам неща, които са ми страшно необходими.
Магдалена се насочи към една пейка, седна и вдъхна дълбоко хладния въздух. Той бе наситен с резкия мирис на сняг, борова кора и предвечерна свежест.
— Мисля, че това, което ти ми каза, много ще ми помогне. Именно сега. Сядай! — обърна се тя към Юли, който стоеше до пейката като страж.
— Странно е, че говорим за Библията… Тук и сега… Никога не съм предполагал, че ще изляза на разходка с хубаво момиче и ще си говорим на библейски теми! Как така си се заинтересувала точно от тази тематика? — той седна малко далеч от нея, но така, че да я вижда.
— Срещнах… един човек, една жена по-точно. В особен за мене момент ми каза неща, които ме потресоха. Едва днес разбрах, че ми е цитирала Еклисиаст. Искам да разбера защо точно него. Имам чувството, че някак е свързано със сестра ми, че ще мога да й помогна, ако разбера нещо, което засега ми се изплъзва. И… виж обаче какво излиза. Малко ще преувелича, но… щом не можеш да откриеш нищо ново, щом знанието, което придобиваш в търсенето на смисъла, ти носи само печал, щом трябва да разчиташ не на себе си, а на момента, какво ти остава? Само настоящият миг, казваш? А ако искаш да го промениш?
— Остава любовта. Тя може да промени всичко. Да даде смисъл на всичко. Мисля, че не случайно точно след Еклисиаст е Песен на песните.
— Песен? Ти и по-рано я спомена. Защо се казва така? Там нали са притчи, проповеди…
— Мисля, че защото е изпята на един дъх. От нея лъха на кедър и нагрети смокини… На сладък гроздов сок по сгорещени тела и нощна роса в косите. „Колко си хубава и колко приятна, о, възлюбена, в очарованието си! Тоя твой ръст прилича на палма и съсците ти на гроздове. Рекох: Ще се възкача на палмата, ще хвана клончетата й; и ето, съсците ти ще бъдат като гроздове на лоза, и благовонието на дъха ти като ябълки, и устата ти като най-хубаво вино.“ Харесва ли ти?
— Чакай малко! Това… от Библията ли е? Тая еротика?!
— Да, мила. Но освен страст… там има и болка. И тя е толкова по-силна, колкото по-пламенна е любовта. Чуй това… — неусетно Юли се бе озовал съвсем близо, бе хванал ръцете на Магдалена в своите и
