екрана на телевизора с невиждащ поглед.
— Мама! — ласкаво я прегърна Магдалена. — Знам, че всичко ще се оправи, маменце, ще видиш! Само трябва да повярваш! Татко е прав, че трябва да сме силни. Пък аз ще ти кажа, че трябва да вярваме!
— Маги! Милото ми! — Гергана целуна дъщеря си по косата. — Аз само това правя! Непрекъснато си повтарям, че Мари ще се оправи…
— Как иначе! Знаеш ли, мама… Нещо много странно ми се случи същата вечер…
— Кога? — не разбра майка й.
— По същото време, когато са нападнали Мари… Само не се разплаквай! Всъщност това, което стана, може би е за добро… Не знам. Слушай и ще ми кажеш какво мислиш. Значи, първо още от сутринта бях доста напрегната. Бях сънувала един сън, в който вървях по бели празни коридори… И търсех Мари. Сега като си спомням, май приличаше на болница… Ама не съвсем!
— И намери ли я? — Гергана помилва дъщеря си по косата. Милото й дете! Колко е преживяло и то! Тя отдавна знаеше, че двете й момичета са много привързани една към друга. Затова никога не ги деляха и зачитаха желанията им, независимо дали се отнасяха за вещи или постъпки. Но, трябва да се признае, че и те не злоупотребяваха.
— Не знам, събудих се преди края. Но имах усещането, че животът й зависи от мен и че въпреки всичко ще я извадя от онази стая, където тя ме чака…
— Все пак усещането е най-важно, нали?
— Да, сигурно…
— Но не забравяй, че това е само сън, детенце! Ако животът на Мари зависеше от някого от нас… Щеше да е много, много по-лесно…
— И от нас зависи! Просто трябва да вярваме! Затова ти разказвам всичко това! Слушай! После, маменце, излязох, разхождах се… Говорих с Мари по телефона. Тя беше в „Арките“, пошегувахме се… — Магдалена се колебаеше дали да споменава разговора за късметите. Искаше да вдъхне на майка си увереност, но дали пък нямаше да я разстрои?
— Е, и?
— Пошегувахме се за късметите! Мама, нали на Бъдни вечер на Мари й се е паднало здравето! Това е много хубав знак! Ето, значи ще оздравее, ще видиш!
— Ех, детенце… Ако беше толкова лесно… Цялата баница щях да я направя само с късмети за здраве и дълъг живот! — и въпреки тревогата Гергана усети как стегнатият обръч около сърцето й се поразхлаби. Дали от разговора с дъщеря й, дали от надеждата за изтегления късмет…
— Аз вярвам, че ще се сбъдне! И така, слушай, по-късно вечерта отидох в катедралата. Писала съм ти за нея. И на картичка ви я пратих, помниш ли?
— Да, и? Имаше ли служба?
— Не! Те, немците, още рано-рано се прибират на Коледа по домовете си! Чудно защо, но катедралата беше отворена. Аз влязох. Тихо, празно… Горят свещи… Седнах пред статуята на Дева Мария и изведнъж ми стана нещо. Като че ли Мари беше до мен и викаше за помощ… Почнах да плача и да се моля на Дева Мария да я спаси… Сигурно по това време…
— Милото ми! — Гергана прегърна и целуна дъщеря си.
— Тогава съжалих, че не знам молитви, но дойде една жена… И точно това е странното, което исках да ти разкажа. Първо, тя изглеждаше особено. С някаква пелерина, беше си вдигнала качулката, не й видях косите. По лицето й не можах да определя на колко години е. Млада ли беше или стара, не знам… Тогава я помислих за монахиня, там ги има много! Та тя ми каза да имам упование и че е важно молитвата да идва от сърцето. А, да! И каза още, че молбата ми е чута! Представяш ли си! Чута! — Магдалена със светнал поглед гледаше майка си и искаше да й предаде поне частица от своята увереност.
— Разбира се, детенце! За да се молиш, не е нужно да знаеш молитви или да ходиш в черква…
— И после ми говори за това, че всичко е предопределено, поне аз така я разбрах… И че за всяко нещо си има подходящо време. И че има време за обичане и време за мразене… и… А, да, време за жалеене и време за ликуване! Какво ти говори това? Че ето, сега ние страдаме, но ще дойде време да се радваме, нали?!
— Рожбенце, това е от Стария завет… Еклисиаст. Наистина е нещо много мъдро. Ако искаш, ще ти дам Библията, да го прочетеш. И какво друго ти каза тази жена?
— Аз пък си мислех, че тя говори от себе си… Сега си припомням дума по дума приказките й. Казах й, че се страхувам за сестра си. А тя ми отвърна, че връзката ни е много силна и може би само аз ще мога да й помогна. Но когато му дойде времето. И още говори за това, че човек трябва да има другар до себе си. Но накрая това за тройното въже не го разбрах… Кой е третият?
— За какво въже? Не се сещам… — Гергана стана и отиде до библиотеката, откъдето взе Библията. Отвори на Еклисиаст и доста бързо намери мястото. — „И ако някой надвие на един, който е самичък, двама ще му се опрат; и тройното въже не се къса скоро.“ Знаеш ли, миличка, ако го свържем с това, което е по- горе: „И ако легнат двама, заедно ще се стоплят; а един как ще се стопли самичък?“, то според мен става дума за този свещен съюз, който сключват един мъж и една жена, за да създадат трети, този, който е смисълът на тяхната връзка. Може би тройното въже е символ на този съюз, знам ли… Не съм се замисляла досега, но ми изглежда логично да става въпрос за плода на едно такова обединяване на две души.
И Гергана подаде Библията на дъщеря си.
— Да, дай да го видя, не разбирам, какво общо има това с Мария… — Магдалена се зачете, забравила, че беше поканила Юли да излязат. Подскочи, като чу звънеца.
— Мама, съвсем забравих! Със съседа Юли ще поизлезем малко, нали не възразяваш? Това е той! А, забравих и за Виктор да ти разкажа! Нещо много странно и смешно, ама като се върна!
— С Юли? — Гергана се постара да не показва безпокойството си от факта, че дъщеря й пак ще излиза. След дългата раздяла й се искаше децата й да са повече край нея, но ги разбираше. Младите имаха нужда от своята свобода, от компании… — Хубаво, излезте, поне него добре го познаваме.
— Моля те, кажи му да почака! Аз ей-сега ще бъда готова! — и Магдалена изхвръкна от стаята.
Гергана отвори вратата. На прага стоеше Юли със смутена усмивка.
— Здравейте, госпожо Владова! С Магдалена се разбрахме да излезем някъде наблизо. Надявам се, не възразявате?
— Не, разбира се. Само ще ви помоля да я пазите…
— Имайте ми доверие!
— Заповядай, Юли, влез, докато Маги се приготви. Нещо се заприказвахме с нея… Как си ти? — Гергана посочи с ръка към хола и Юли се отправи натам. Знаеше пътя, тъй като апартаментите имаха еднакво разпределение. Магдалена в това време бързо се шмугна в стаята си, където буквално за две минути се облече, пооправи си лицето с малко туш по миглите, сложи леко червило и беше готова.
— Къде ще ходим? — тя застана на прага като олицетворение на младостта и красотата. Все още организмът й беше толкова силен, че нито тревогите, нито безсънието можеха да засенчат пленителната й хубост.
Студеното зимно слънце висеше вече съвсем ниско над върховете на дърветата. В града снежната покривка много бързо се бе превърнала в мръсна, парцалива дрипа, застилаща улици и тротоари, но в парка всичко бе пременено във все още чисти и блестящи дрехи. Час преди залеза ярката светлина рисуваше причудливи сини сенки по земята, запалваше милиарди разноцветни искрици по преспите и ваеше от контурите на заснежените дървета чудновати фигури.
Магията на зимния парк ги плени и те навлязоха в него като в храм. Магдалена пожела да слязат пеша до центъра. Имаше идея да се отбият и в „Св. Александър Невски“, след което да седнат на топло в някое заведение. Тръгнаха по една странична алея, където все още слабо утъпканият сняг хрустеше под краката им. Тук бе тихо и безлюдно. Тя хвърли поглед назад.
— Не се страхувай, нали съм с теб — успокои я Юли.
— Не, не се страхувам. Но след това, което ми се случи днес, нервите ми са опънати.
— Какво е станало? Ако е удобно да попитам, разбира се.
— Май се изпречих на пътя на убиеца…
— Как?! Кога?
