Третият (или Реквием за един убиец)

Магдалена разказа всичко, което бе успяла да забележи. Не беше никак много. Медицинската сестра, която по-рано бе опаковала Петър, вметна забележка, че така описан, посетителят й приличал на съдебния лекар, който идвал вчера сутринта. Николай й хвърли смръщен поглед и тя виновно млъкна. Магдалена спомена и за папката, но кой знае защо премълча за календарчето. Някак й се струваше, че тази информация е само нейна, че за чуждите хора това е нещо твърде лично и сантиментално. Едно нищо и никакво календарче с оградени от Мария дати… Естествено, след интереса, който неизвестният бе проявил към папката, тя бе иззета от полицията. Календарчето обаче остана в джоба й, където тя несъзнателно го бе пъхнала, когато пристигнаха родителите й…

Как можа така да се провали! Имаше рядката възможност с един замах да отстрани всички насочващи към него улики! Най-сетне онази малка измамница, присвоила си тялото на неговата богиня и името на майка му, бе останала сама, неохранявана от роднините си. Той успя още предния ден да се сдобие с всичко необходимо — от една празна стая бе взел престилката и шапката, после от различни аптеки в центъра си купи маската, ръкавиците и стетоскопа. Сложи всичко това в един плик и влезе в ролята на човек, чакащ нещо — реда си пред някой кабинет или свой болен роднина. Намери си място, от което удобно се наблюдаваше входът към реанимацията, и се въоръжи с търпение. Когато видя как бащата си тръгва, разбра, че е дошъл моментът да действа. Но тогава пък лекарите нещо се засуетиха из коридорите с някакъв друг болен. Имаше опасност да го видят и той реши да промени наблюдателния си пункт, докато отново всичко се успокои. След време надникна, видя, че коридорът е празен, и реши да действа. Бързо се преоблече и прие вид на загрижен лекар. С влизането в бокса хвърли преценяващ поглед наоколо и изтръпна. Не само че някой междувременно бе дошъл, без той да забележи, но съзря и добре познатата шарена папка. Знаеше, че вътре се крие най-важната улика срещу него. Бе успял да види как тя пъхна там неговото календарче. На всяка цена трябваше да си го прибере! Той се наведе, взе папката и я отвори. В този момент усети чуждо присъствие в стаята. На прага стоеше тя, неговата богиня. С всеки друг знаеше как да постъпи, но не и с нея… Всеки друг можеше да бъде с лекота неутрализиран и обезвреден и той щеше да довърши това, за което бе дошъл, но сега… Не му оставаше нищо друго, освен да избяга. И да чака реда си.

На нея никога не би могъл да причини болка! Със знойното си тяло и непорочно лице тя бе самото съвършенство, а той единствен би могъл да я оцени така, както тя наистина заслужаваше. С негодувание наблюдаваше фамилиарното отношение на приятелите й към нея. Не виждаха ли чудото пред себе си?! Когато стане негова, той ще й даде цялата нежност и преданост на света. Ще бъде неин закрилник и пазител. Ще я огради от чуждите мръсни погледи, ще я защити от похотливите им мисли. Тя ще бъде само негова. Ще изпие тялото й с целувки — от пръстите на краката до тъй беззащитното местенце зад ухото. Ще сложи ръце на щедрата й гръд и ще пие от нея до самозабвение… Тялото й ще гори и ще се извива под неговите ласки. О, той си представяше как тя ще трепти като струна в ръцете му, ще стене и ще го призовава… После ще влезе бавно в нея и ще я люлее в прегръдките си, докато двамата не се задъхат от въртележката на горещата си страст, тогава заедно ще избухнат в космическата експлозия…

С нея никога няма да му се случи това, което стана при срещата със сестра й. Вече имаше обяснение за онази кървава пелена, която се спусна пред очите му. Сърцето му е почувствало измамата! Другата бе порочна и в очите й имаше огън, който събуди в кръвта му древния зов на ловеца. Тя се съпротивляваше и той усети как се опиянява от жаждата да разкъса плътта й, да я подчини на волята си, да я пречупи… И тя си го получи. Тя бе наказана за своето безсрамие. Тя бе само бледо копие на неговата тъй съвършена богиня. Никой няма право да прилича на нея! Той трябва да накаже, трябва да унищожи всички, дръзнали да й подражават! Твърде много несполучливи нейни копия има напоследък…

Таксито пътуваше по заснежена София към тихия краен квартал, където се намираше кабелната телевизия. От болницата Магдалена тръгна към къщи, но по пътя промени намерението си. Реши да разпита Виктор за гостуването им при този Наско. И ако му е колега от телевизията, да се срещне и с него. На пропуска каза, че идва във връзка с новогодишната програма и че има среща с инженер Виктор Христов. Човекът от охраната се свърза с него и той потвърди думите й, въпреки че навярно е бил изненадан. Магдалена знаеше, че няма да посмее да й откаже, защото се познаваха отдавна.

Срещнаха се в малкото барче на втория етаж. Виктор й се видя още по-уморен и изнервен.

— Страшно много работа имаме. Защо не се обади предварително, можеше да не ме откриеш. Допреди малко бях из центъра, трябваше спешно да намеря един кабел… Едната тарга прави номера, матроксите са забити догоре, а имаме още толкова материал да качваме…

— Съжалявам, няма да ти губя времето, само ми кажи за оная вечер с Мария. Кой е този Наско, къде живее…

— Маги, казах ти, всичко си беше напълно нормално! Пък ако на полицията й трябва информация, ще им разкажа всичко с подробности. Съжалявам, душице, ама наистина нямам време! Нищо интересно не е станало, което да трябва да ти разказвам! — Виктор нервно запали цигара и махна с ръка на свой колега, че скоро ще дойде.

— А това да е твое?

Кой знае защо Магдалена отново измъкна от джоба на дънките си календарчето. Като идваше насам, нямаше никакво намерение да го пита за него, то най-вероятно принадлежеше на Мария. Може би Виктор й се видя прекалено раздразнителен и уклончив в отговорите си. Може би подсъзнателно търсеше начин да го провокира.

— Какво е това? — той го взе и го повъртя в ръцете си. — Пак ли онуй календарче? Не, не е мое.

— А да си го виждал по-рано? Нещо да ти говори?

— Ти ще ме побъркаш! Някакво си календарче! Защо трябва да ми говори нещо? Откъде го имаш? — той изглеждаше наистина изненадан. Впрочем може и да се преструваше. Нима очакваше признание? Магдалена изведнъж съвсем ясно разбра, че вътрешно отдавна е била убедена — то принадлежи на убиеца. Този, който е чел реферата на Мария, е забравил в него тази своя вещ. Затова папката се е търкаляла до нея — тя е имала среща точно с психаря, когото е описала! Затова онзи псевдодоктор ровеше в папката!

— Маги, чуваш ли ме? Зле ли ти е? — Виктор загрижено се взираше в нея. — Искаш ли нещо — вода? Или водка?

— Не, не! — Тя се пресегна и си прибра безценното доказателство. Ще трябва да го покаже на капитана, реши Магдалена и се накани да става. — Аз ще тръгвам, май наистина идвам в неудобен момент… Благодаря ти…

— Извинете, вие ли сте инженер Христов? — до масата им се приближи нисък, слабичък младеж.

— Да… — обърна се към него Виктор.

— Лейтенант Гаврилов! — отсечено се представи новодошлият и тикна под носа на Виктор служебната си карта. Държеше я малко неудобно, забеляза Магдалена — явно беше съвсем новак. Ако искаше да я види по-добре, Виктор трябваше да се наведе, което той и направи. Навярно бе изненадан и търсеше отсрочка да си посъбере мислите, досети се с леко злорадство тя. Нали току-що го разпитваше къде е водил Мария и той все извърташе… Сега вече ще трябва да отговори на въпросите на този лейтенант! Но това, което последва, я изуми. Изпълнен с достойнство, с важно изражение на лицето лейтенант Гаврилов се пресегна и оскуба Виктор! След което извади един плик и прибра плячката си. Като видя ококореното изражение на сащисания Виктор, Магдалена се разсмя с пълен глас. Откакто бе разбрала за нападението над сестра си, това бе първият момент, в който се смееше. Ситуацията бе толкова невероятна, че дори не се самоупрекна.

— Ама вие какво си позволявате!? Как смеете?! Ще се оплача на началника ви! — лютеше се Виктор, почервенял от гняв. Друг би се разпсувал, би преминал на „ти“, но доброто възпитание си казваше думата. А и присъствието на Магдалена явно го спираше да бъде по-рязък.

— Добре, ваше право е — спокойно му отвърна лейтенантът и седна на масата. — Сега, ако обичате, искам да ми отговорите на някои въпроси…

— На никакви въпроси няма да отговарям! Това е безобразие! — от околните маси хората се бяха обърнали и ги наблюдаваха. — Ей сега ще извикам колегите да ви зададат на вас някои въпроси!… Жоре, повикай някой от репортерите с една камера, моля те! Още тази вечер ще го пуснем по новините! Ти видя ли какво направи този, този… — в яда си той не можеше да подбере думата и чак беше скочил от