Общото между всички случаи, с изключение на последния, се набиваше веднага на око. Момичетата бяха приведени в безпомощно състояние с помощта на похват от източните бойни изкуства, от тяхна страна липсваше борба, нямаше следи от физическо насилие, извън самото изнасилване. Изобщо — картинка, а не жестоко умишлено престъпление. Направо да кажеш, че жертвите просто са си полегнали да си починат след една хубава любовна среща! При това грижливо наметнати със собствените им дрехи. Нямаше никакви насочващи следи, нито частици кожа, нито сперма. Да, и от всяко момиче маниакът си взимаше по нещо за спомен. Наистина виртуозно изпълнение като на професионален пианист. Така. Сега обаче Николай стигаше до последното нападение, където всичко бе точно обратното, с изключение на умението на престъпника да „изключва“ жертвите си. Но дори и тук имаше разлика! Той бе приложил своя прословут похват, но момичето се бе съпротивлявало. Преди или след това? Факт бе, че то също имаше характерния белег на шията. И с това всички прилики свършваха. Както веднага отбеляза и шефът му, тя не бе изнасилена, а жестоко пребита. Дали не бе взел и от нея нещо за спомен? Николай си отбеляза наум да разпита роднините и най-вече оная устатница, сестра й, дали не липсва нещо от дрехите или вещите на Мария. Като се сети за сестрата близначка, отново някаква мисъл прелетя мълниеносно, без да успее да я конкретизира. Имаше нещо, но какво бе то? Трябва в най-скоро време да се види с нея, реши той. Трябва да проследи усещането си за нещо общо между жертвите на Пианиста и това наежено от мъката си момиче.
Николай така се бе замислил, че не бе чул отправения към него въпрос. От внезапно настъпилата тишина и вперения поглед на шефа се досети, че е дошъл неговият ред да докладва. Трябваше да го убеди, че смята и новото нападение за дело на Пианиста, ако иска да му дадат поне още един помощник. Отваряше се сериозна работа по издирването на притежателя на намерената мъжка шапка. Колегите от лабораторията щяха всеки момент да бъдат готови с анализа на косъма, което определено щеше да стесни доста кръга на търсенето, но въпреки това броят на лицата, които трябваше да бъдат намерени и проверени, бе значителен. Ако изобщо тоя каскет бе паднал от главата на нападателя…
— Действително характерът на последното престъпление е различен от предните четири — започна Николай, — но има един съществен момент, който според мен е достатъчен, за да го причислим към подвизите на Пианиста.
— Пак ли се връщаш на това петно? — скастри го шефът. — При нанесените многобройни удари как може да сме сигурни, че е аналогична следа?
— Имам заключението и на съдебния лекар. Ето.
Той сложи на бюрото му изготвения от Петър документ. Вчера го бе извикал в болницата и той бе прегледал момичето. Но преди да го пуснат да влезе в бокса, така го опаковаха в престилка и марлени превръзки по лицето, че Николай не издържа и се разсмя, стряскайки миловидната медицинска сестра. Доктор Златинов отначало категорично отказваше на хремясалия съдебен лекар контакт с пациентката си. Само като видя зачервения му нос и насълзените очи, с нетърпящ възражение тон отсече „Не!“ и на Николай му трябваше цялото дар слово, което имаше, за да го накара да отмени забраната си. Една сестра пристигна с различни спрейове, мазила и капки. Нещастният Петър бе подложен на толкова медицински манипулации накуп, колкото по-рано едва ли бе получавал за цяла година. Сблъсквал се с какво ли не в дългата си практика, той бе развил нечувано недоверие към колегите си и игнорираше всякаква форма на принудително лечение. Своите настинки си ги караше стоически на крак, без каквито и да било лекарства и цяло чудо бе, че освен хремите не пипваше нищо друго по-сериозно.
— Добре де, виждам, че има вероятност да е приложена същата хватка, но как ще обясниш, че всичко останало не съвпада? — шефът отново впери в Николай прословутия си немигащ поглед, заради който подчинените му бяха измислили прякора Питона. Това име му прилягаше не само заради отношението към тях, но и заради способността му да сграбчва всеки проблем и да не го пуска, докато не го сдъвче и разреши. Освен това и се казваше Панайот Панайотов. Той знаеше как го наричат зад гърба му, харесваше си прякора и го приемаше като едно от доказателствата, че неговите хора си знаят работата. Винаги бе държал всеки от подчинените му да има точно и наблюдателно око независимо от характера на заеманата длъжност.
— Засега нямам обяснение за несъвпаденията — отсече Николай. — Въпреки всичко мисля, че убиецът е бил възпрепятстван от нещо да осъществи нападението по познатия ни вече начин. Нещо го е изкарало от релсите и смятам, че сега той е още по-опасен. Тъй като не е успял да довърши започнатото, има голяма вероятност да удари в скоро време. Затова трябва в най-кратки срокове да стесним кръга на заподозрените и да го изпреварим. Изхождайки от намерените улики, се налага да бъде издирен възможният притежател на шапката, спрямо когото да се приложи тест за съвместимост с останалите веществени доказателства. Първо трябва да се търси в кръга на познатите на последната жертва. Паралелно с това обаче трябва да бъдат разгледани като вероятни кандидатури и познатите на убитите по-рано. Мисля, не е случаен фактът, че момичетата имат нещо общо помежду си като физическо излъчване. Трябва да се отработи линията за евентуален отхвърлен обожател.
— Така. Искаш хора значи. — Шефът резюмира изказването на Николай съгласно неговото желание, с което даваше да се разбере, че приема версията му. — Добре. Ще работиш с Димитър.
Питона огледа отново един по един хората си, сякаш преценявайки дали е останало нещо за поглъщане, после скръсти ръце, облегна се назад и отсече:
— Свободни сте.
С това оперативката приключи.
Николай въздъхна. Лейтенант Гаврилов бе добро момче, но нямаше и пет минути стаж. Дошъл направо от студентската скамейка, той бе надъхан с някакви напълно непригодни в практиката идеи за стратегии, тактики, разработки, методики и тям подобни теоретични премъдрости. Какво пък. Все някой трябва да му покаже суровото лице на оперативната работа. Може и да е за добро, че мозъкът му все още не бе обременен от рутината.
— Да вървим да ти покажа делото — хлопна го Николай по гърба и младокът му се усмихна с ведрата си усмивка.
… Тя вървеше по коларски път, който се катереше по склона на полегат хълм. Буйната зеленина наоколо, нагрята от късното пролетно слънце, насищаше въздуха с упойващия мирис на разточителна нега. Призивът на тревите, доловен от всички хвъркати, възбуждаше сред тях едно всеобщо цвърчене, хвъркане и жужене. Потопена в тази пролетна необузданост, тя вървеше към билото, където, разперил мощна корона, стърчеше вековен дъб. Най-сетне изкатери височината и седна в хладната му сянка. Хвърли поглед към долината, после вдигна очи към все още блестящите заснежени върхове на отсрещната планина. Неочаквано един силует закри гледката. Иззад ствола на дървото бе излязъл някой. Не можеше да види лицето му, тъй като бе застанал с гръб към слънцето, но някак й се струваше, че не излъчва заплаха. Той тръгна към нея. Странно, но тя не скочи, не побягна, дори не извика. Седеше отмаляла и чакаща. Позволи на ръцете му да я обгърнат, а на устните му да се впият в нейните. В прегръдката му се чувстваше на най- защитеното място на земята. Затвори очи и се отдаде на всеобщата нега, струяща от всички страни и излъчвана от тях двамата…
Магдалена отвори очи и в първия миг не може да разбере къде се намира. Очакваше да види студентската си квартира, с която бе свикнала през последните месеци. Осъзна, че е в дома си, и споменът за връхлетялата ги беда я накара да изтръпне. Сестра й е на границата между живота и смъртта, а тя сънува еротични сънища! Още тръпнеше от толкова реалния допир на горещите ръце, обвили пламналото й тяло. Обикновено не се изчервяваше, но сега усети как кръвта нахлува в лицето й от срам пред самата себе си. Не обичаше нито любовните дамски романи, нито сълзливите филми, заснети по тях. Защо й се бе присънил такъв розов сън, като че ли взет от подобна мелодрама?! Кой беше този мъж? Сети се за Майкъл, но това определено не бе той. Някак знаеше, че вече е срещала мъжа от съня си, но лицето му й убягваше. Струваше й се, че трябва съвсем малко да се напрегне и ще го види, но усилията й останаха напразни. За малко се поддаде на изкушението да си припомни упойващото чувство на страст, защитеност и нежност, което усещаше малко преди да се събуди, но почти се отврати от себе си. Трябваше без размекване час по-скоро да се върне в реалността. Реалност, в която от нея се искаше да е много силна и сама да се справи с надвисналата беда. Реалност, в която нямаше на кого да разчита.
Тя скочи, дръпна пердетата и отвори прозореца. Студеният зимен въздух охлади пламналата й кожа. Вчера бяха отишли с баща й в болницата да видят Мария. Доктор Златинов донякъде ги успокои, че
