— Нашите не знаят, че съм с тебе, мислят, че съм с Елена. На тях няма ли да се обадиш? — подкачи го Магдалена, най-сетне успяла да се окопити. Пък в края на краищата наистина имаше свидетели, че е с него! Ако нещо се случеше, той щеше да е първият заподозрян.
— С най-голямо удоволствие. Но този път от моя телефон. Трябва да ти имам номера. — Александър бързо натисна клавишите и след малко разговаряше с родителите й. Представи им се, обеща да я доведе, каза, че няма да закъсняват, и отново повика Веско за свидетел.
— Е, сега, след като свършихме всички формалности, можем малко и да разпуснем, не мислиш ли? Какво да ти предложа? Помня, че преди да заминеш, поръчваше текила, а може вече като германка да си минала на бира, така ли е? Но в такава зимна вечер бих ти препоръчал червено вино. Имаме наистина хубаво.
— Да, предпочитам вино. Мерло. Бирата я пия в по-горещи дни, а за текилата отдавна съм забравила, то беше моментно увлечение.
Александър даде знак на Веско да дойде и докато той правеше поръчката, Магдалена се замисли как да подхване разговора. Налагаше се да бъде нащрек и да не се оставя да бъде подведена от кавалерското му поведение. Трябваше да има начин да се добере до истинската му същност. Реши да започне с опипване на почвата. Сети се за вчерашното убийство. Дали има алиби за времето на извършването му?
— Как ти върви работата? По цял ден ли си зает в офиса? — попита тя сякаш между другото.
Веско вече бе донесъл виното и няколко чинии с мезе. Александър изчака да го налее по чашите и вдигна своята.
— За твое здраве и за здравето на сестра ти! — Магдалена се чукна с него, а той най-сетне отговори на въпроса й. — Да, зает съм по цял ден, но не седя непрекъснато там, ако това имаш предвид. Имам срещи и с клиенти на фирмата. Правя програми, които след това трябва и да поддържам. Но не убивам момичета между срещите, макар че понякога имам желание да се разправя с някой от поръчителите. Работят с програмите като неандерталци, после обвиняват нас. Това те интересуваше нали? Дали имам алиби? — Александър я гледаше със сериозно изражение на лицето, но в очите му имаше смях.
Магдалена вече съвсем се обърка. Той четеше мислите й. Може би тогава просто не трябва да ги крие. Ще кара направо. И ще го наблюдава. Дори и да я лъже, това ще бъде предизвикано от някаква важна за него необходимост. Значи трябва да открива мотивите, които го карат да казва едно или друго. Защо тогава й каза за алибито?
— Много си проницателен — засмя се тя, решавайки да демонстрира хладнокръвност. — Елена ми каза, че със сестра ми сте се хванали на бас. Кой го спечели?
— Ами трябваше аз да го спечеля независимо от резултата… Елена е много забавна, ама вижда нещата такива, каквито иска да ги види. Дори не успя да разбере за какво говорим, тъй като се изстреля като снаряд към тоалетните.
— И за какво спорихте? Как така победата ти е била сигурна?
— Много просто. Обзаложихме се на една вечеря. Ако спечелех аз, Мария трябваше да ми прави компания. Ако спечелеше тя, трябваше аз на нея да й правя компания. Беше шега, както разбираш. Просто повод да я поканя. По-точно, мислех, че каня теб!
— И покани ли я? Ходихте ли на вечеря? — Магдалена се напрегна в очакване на отговора. Александър се усмихна, вдигна чаша да се чукнат отново и я погледна над чашата с изражение, което тя не разбра. Приличаше на дълбоко стаена болка.
— За съжаление, не. Ако бях по-настоятелен, може би нямаше да се случи всичко това. Щях да я предпазя. Повярвай, Магдалена, безкрайно съжалявам, че по такъв повод се срещаме с тебе. Отдавна исках да ти кажа, че си от хората, които ценя безкрайно много, радвам се, че ми се обади, но щеше да е много по-добре, ако причината не беше тази…
Какво беше това? Опитваше се да я оплете в мрежата си? Лъжеше ли я или не? Можеше ли един убиец да говори и да се държи така, или той просто е един добър и мил човек, търсещ начин да я утеши?
— Благодаря ти, Алекс. — Магдалена реши да се стегне и да не се размеква както с Юли. — И все пак какъв беше поводът да се хванете на бас?
— Много приятен. Късметите в баницата. Пошегувах се, че при близнаците навярно и късметът е еднакъв, а тя каза, че сестра й била по-голямата късметлийка. И обеща като доказателство на другия ден да донесе късметчетата.
— Донесе ли ги?
— Не знам. Аз се забавих. Имам една стара леля, която трябваше да посетя. Живее сама, горката. Когато дойдох тук, Мария току-що си е била тръгнала с Виктор.
— Значи затова тези листчета са били в чантата й… Носила ги е, Алекс! Искала е да ти ги покаже. Жалко наистина, че не си бил тук! Най-малкото щеше да означава, че не си бил ти…
— Магдалена, причиняваш ми огромна болка, като допускаш тази мисъл. Познавам ви и двете отдавна. Познавам приятелите ви. Как можа да помислиш, че съм способен да ви посегна. Как да ти докажа, че не съм аз?
— Не знам. Може би като хванат истинския…
Двамата се умълчаха. След като през цялото време беше под напрежение да го хване в лъжа, сега Магдалена изведнъж се почувства напълно изтощена и някак изпразнена. Осъзна, че от все сърце желае той да е невинен. Устните му изглеждаха твърди и издаваха непреклонност, но погледът му бе внимателен и мек. Държеше се така, както винаги бе очаквала да се държи един истински мъж. От него се излъчваше достойнство и някакво усещане за вътрешна сила.
— Ти… разбра ли, че тя не съм аз? Исках да кажа, че…
— Че се е представяла за тебе? Ако трябва да съм честен, не. Въпреки че един или два пъти усетих леко съмнение. Но я видях за съвсем кратко, а и тя като тебе обичаше да прокарва пръст по дясната си вежда.
— Нищо подобно! Тя не прави така! — оживи се Магдалена. — Ха, виж ти! Значи ме е имитирала наистина добре! А ти откъде знаеш, че аз имам такъв навик?
— Малко ли бях с вас, преди да заминете! Още тогава забелязах, че понякога, особено като се замислиш, си приглаждаш веждата.
— Ами да! Получих лек белег, след като паднах като малка, после всичко изчезна, но ми стана привичка да си разтърквам веждата. А как си забелязал, че това съм аз, че съм по-различна? Ние сме съвършено еднакви! — тя продължаваше да се опитва да го хване поне в противоречие. Ако лъжеше, беше съвършен!
— Трябва да ти призная, че трудно ви различавах, но винаги съм гледал повече тебе. Все пак ти си тази, която исках да опозная по-добре. Може би заради огъня в тебе. Сестра ти е по-спокойна… Но настина съм засрамен, че тя успя да ме заблуди. И трябва да ти се извиня. Ако ми позволиш да те опозная по- отблизо, ще те различавам и с вързани очи.
Защо ли й стана толкова приятно? Как да приеме този намек? Магдалена си представи Александър в ролята на сляпа баба и се разсмя. Телефонът й звънна. Все още засмяна, тя го включи и изведнъж кръвта се смъкна от лицето й. По нейните реплики Александър разбра, че говори с баща си, но по въпроси като „Как?, Кога?, Сигурни ли са?“ не можа да определи за какво става дума.
— Магдалена, нещо със сестра ти ли? — я попита той, видимо развълнуван.
— Виктор. Задържан е. За убийство.
— Не може да бъде! Той е последният човек, за когото бих помислил!
— Сега са съобщили по новините… Имало доказателства. Значи затова оня лейтенант го оскуба!
Александър я погледна учуден, но телефонът й отново зазвъня и тя не можа да продължи. Този път се обаждаше Елена. Магдалена почти не успя да се вмести в потока от думи, който се лееше от слушалката. Докато говореше с нея, забеляза, че Александър, който не пушеше, извади една от нейните цигари и запали.
— Елена. Шокирана е. И е възбудена от това, че ще я викат за свидетел. Знаеш ли, Алекс, благодаря ти за всичко, но ще тръгвам. Няма нужда да ме изпращаш. Ето, всичко свърши.
— Не бързай с изводите, Магдалена. Той е задържан, но още не е осъден. Може и да не е Виктор.
— Прав си. Но за да го арестуват, значи има за какво. Още не мога да го осъзная. Искам да се прибера, да чуя следващите новини и да остана малко сама. Трябва да премисля някои неща…
— Не си въодушевена. Нали това искаше — да хванат този, който нападна сестра ти.
