и не знаеше как да приеме това признание. Загледа се в ръцете му. Бяха големи, силни, но с фини пръсти. Като на пианист. — Сериозно ти говоря! И не искам никой да ме носи! Мога и сама да си ходя.
— И аз говоря сериозно. Ето, спирам, за да ме видиш по-добре. — Александър отби колата от движението и се обърна към нея. Хвана по своя си начин двете й ръце и я погледна в очите. — Магдалена, мило мое момиче, наистина вярвам, че нещата скоро ще се изяснят. И това недоверие, което изпитваш към мен, ще се разсее. Може би трябва да ме опознаеш по-добре, за да ми повярваш…
— Нали сам каза, че постъпвам неразумно! Какво по-неразумно от това, да се кача в колата ти? Да те опознавам? Знаеш ли, сигурно ще те заболи от това, което ще кажа… Но обстоятелствата ме карат да се съмнявам в най-близките си приятели. Не знам всъщност защо ти го казвам…
— Аз знам. Разумът ти се съмнява, но не и сърцето.
— Моля ти се! Спести ми тези приказки! Спести ми признания, поучения и опека! — избухна тя, всъщност искаше да каже нещо съвсем друго. Искаше всичко вече да е приключило и да слуша гласа му, без да преценява всяка негова дума. Искаше наистина да има някой до нея… Само ако можеше това да бъде той…
— Не, нищо няма да ти спестя! Знам какво изпитваш. И знам, че съм отговорен за тебе.
— Отговорен? Пред кого? Никой не те е молил! — тя все повече се ужасяваше от себе си. Какво правеше?! Говореше точно обратното на това, което искаше да каже. Очите му сякаш гледаха вътре в нея и Магдалена имаше чувството, че вижда и чува мислите й.
— Пред себе си съм отговорен. Мило момиче, разбирам цялата ти болка. Довери ми се! Виждам колко си изнервена и това, което искам, е поне малко да те накарам да се успокоиш и разсееш. — Александър с леко движение отметна кичур коса от челото й. Пръстите му нежно я погалиха. Тя пожела този миг да е вечен и се изплаши от себе си.
— Можеш ли да ме закараш до болницата?
— Както кажеш.
Той запали колата и потегли. Магдалена искаше час по-скоро да остане сама и да осъзнае това, което почувства. Не трябваше да прибързва с реакциите си. Всеки погрешен ход би бил фатален. Ако е виновен, тя ще трябва много хитро да изгради стратегията си и да не се поддава на чувства. Ако е невинен, може да го загуби завинаги с това си държане… Какво да прави?! Ако можеше да пита Мария!
— При сестра си ли отиваш? Сигурно безкрайно ти липсва. Предполагам ти е известно, че трябва да й говориш много, нали? Това е най-добрият начин да я върнеш към живота.
Той караше и гледаше напред, но в профила му се четеше напрежение.
— Слушай, Алекс! Как така винаги знаеш какво точно да кажеш! Не се ли изморяваш от това? Не искаш ли поне от време на време да не си толкова правилен! Да изтърсиш някоя глупост! — съзнаваше, че е рязка, но трябваше да скрие чувствата си.
— Искам. Искам да не посрещаш всяка моя дума на нож и да не мисля всеки път какво още да ти кажа, за да ми повярваш. Искам да намеря път към тебе. Искам да те заведа някъде, където поне за малко да забравиш тревогата си. Искам нещо, което не би могло да стане. Например да отидем на вилата ми. В планината е, но там има всички удобства. Ще запаля огън в камината, ще ти приготвя вечеря… Ще говорим само глупости. Без да мислим кой какъв подтекст влага в думите си… — той взе доста рязко един завой и гумите изсвириха.
Магдалена гледаше напред без да продумва. Александър също не каза нито дума повече. Спря колата близо до входа на болницата, бързо слезе и заобиколи да й отвори вратата. Тя му благодари и се сбогува без да му подаде ръка. Изтича по стълбите и в последния момент пряко волята си се обърна. Той стоеше и гледаше след нея. Махна й с ръка и се усмихна. Магдалена влезе в болницата.
Мария лежеше все така спокойна в дълбокия си сън. Според доктор Златинов общото й състояние бе добро, нямаше вече никаква опасност за проявяване на скрити увреждания по органите, всичките й системи функционираха задоволително. Можеха само да чакат да се събуди.
Тя държеше ръката на Мария и разговаряше с нея. Не усети как отлетяха два часа. Разказваше й за Александър и Юли, за посещението си при капитана и за последните събития около Виктор. Задаваше й въпроси и сама си отговаряше от нейно име. Така я завари майка й, прегърна я и се разтревожи, че има толкова уморен вид.
Магдалена напусна болницата с твърдото решение да се види с Юли както му бе обещала. Той се зарадва на обаждането й, каза, че скоро ще се освободи, и си определиха среща в тихо заведение в центъра. Тя тръгна с бавна крачка по улиците. От пъстротата на витрините, от шума на колите и дочутите реплики на минувачите, от многото хора по тротоарите и от предновогодишната суматоха почувства, че й се завива свят. Сети се, че дори не бе закусила, а наближаваше вече три часът. Имаше още време и влезе в „Уго“ да хапне една салата. Докато чакаше поръчката, извади цигара, но не можа да открие запалката си. Огледа се от кого да поиска огън и изтръпна.
— Алекс! Какво правиш тук? Това вече не може да е съвпадение! — каза тя на приближаващия се Александър. — Да не ме преследваш?
— Здравей, Магдалена! Видях те като влезе. Имам клиенти наблизо и досега се разправях с тях. Може ли да седна при тебе?
— Моля! — той й подаде огън и тя най-сетне запали цигарата си. — Наистина е странно. Виждам те все в моменти, когато се чувствам на кръстопът и не мога да събера мислите си.
— Ако искаш, сподели с мен. Ще се опитам да ти помогна.
— Никой не може да ми помогне…
— Виждаш ми се уморена. Цял ден не си яла, нали?
— Не, не съм. Но причината не е в това. Не знам какво да мисля, Алекс… — Магдалена почувства, че повече не може да сдържа всичко в себе си. — Когато ме качи в колата, току-що бях излязла от полицията. Капитан Стоев ме извика да ме предупреди. Може Виктор да не е този, когото търсят…
— Така и предполагах.
— Защо?
— Не ми изглеждаше на престъпник това момче.
— Ако знаеше колко объркани стават сега нещата, щеше да пожелаеш да е той…
— Разбирам… Отново се съмняваш в мене.
— Не само аз и не само в тебе…
— Разбирам — стисна устни той.
Сервитьорът донесе салатата на Магдалена и се обърна въпросително към Александър, който отказа да направи поръчка.
— Нищо ли няма да вземеш? — попита го тя.
— Не, наистина бързам. Нямам никакво време. Влязох само за малко, като те видях… Все пак радвам се да чуя, че капитанът те е предупредил да внимаваш. Направил го е, нали? Него поне ще послушаш, надявам се.
— Алекс! Не мога повече! Ще откача! Трябва да се съмнявам в хора, които уважавам! Да се пазя от хора, за които поне досега мислех, че добре познавам! — Магдалена вече знаеше какво ще направи. Решението се бе зародило в нея още докато говореше на сестра си, но бе крехко и несигурно. — Алекс, искам да ти разкажа всичко. Мисля, че и Мария така иска.
— Чудесно! Радвам се, че най-сетне се реши!
— Да, вече е време да поговорим. Кажи, моля те, кога ще ти е удобно.
— Ето какво ще направим. Довечера ще дойда и ще те взема от дома ти. Не възразявай! — вдигна ръка той, като видя реакцията й. — Държа да успокоя родителите ти, за да са спокойни, че си в сигурни ръце. И ще идем някъде. Знам един хубав нов ресторант близо до вас. Ще ми кажеш всичко, което те притеснява и заедно ще помислим. Съгласна ли си?
Тя кимна. Той се извини, че няма повече никакво време, повика сервитьора да уреди сметката и си тръгна.
Магдалена замислено ядеше салатата си, без да усеща вкуса й. Знаеше, че прави опасен завой. Знаеше, че връщане назад няма. Скоро щеше да настъпи решителният момент. Рискът бе огромен, но тя бе готова. Събрала бе вече сили да направи предизвикателната крачка към всеки един от двамата. Ще им
