— Доведох те тук, за да те откъсна от тях, да ти дам поне малко спокойствие… Искаш ли повече да не говорим за това? Виж кое време стана! Ще хапнем ли най-сетне нещо? Всичко изстина, но мога да го позатопля.
— Не, и така става.
— Ти днес яла ли си нещо друго освен оная салата в „Уго“?
— Не знам. Май не. И току-що почувствах, че съм страшно гладна.
Те седнаха на масата и Александър се засмя, като видя с какъв апетит Магдалена са нахвърли върху всичко онова, което по-рано отричаше, че ще яде. Моцарт много отдавна бе свършил и той пусна телевизора, за да чуят късните вечерни новини. Тъкмо навреме, защото започна криминалната хроника. Когато тя приключи със съобщението, че Виктор Христов е пуснат от ареста, без да има нов задържан по делото, Александър бурно изрази недоволство. Очакваха повече. Май Магдалена наистина бе права, че е изпреварила с едни гърди полицията.
Александър отново пусна музика, този път нещо съвременно, тихо и приятно. Подсети Магдалена да се обади на майка си, после пак седнаха пред камината. За да им е по-удобно, бе постлал един дебел китеник на пода. Тя искаше да гледа играта на пламъците и да не мисли за нищо. Чувстваше се изчерпана. Облегна се на сгънатите му крака, а той зарови ръка в косата й, като леко я милваше. Желанието й да не мисли обаче беше по-слабо от стремежа да стигне до дъното на истината. Мозъкът й продължаваше да проиграва отново и отново събитията от последните дни.
— Знаеш ли, сещам се и за още една уличаваща следа. Пак във връзка с Юли. Днес сутринта ми даде една книга. За източните философии. А на календарчето имаше реклама на една книжарница, продаваща точно такива книги! Значи е бил там… Разбираш ли, той се е интересувал и от окултното, от езотерика… Когато след разходката в парка седнахме в една сладкарница, Юли продължи разговора ни за смисъла на живота, но вече от друга гледна точка. Говорихме за карма, за това, че няма нищо случайно, за това, че щастието не зависи от външния свят, а е състояние на съзнанието, или по-точно — на душата. Спомена ми после нещо и за някаква табула смарагдина, ако правилно съм запомнила, но вече исках да си тръгвам…
— Да, така се казва. Май добре се е постарал…
— Постарал? Имаш предвид, че ме е подготвял? Или обработвал?
— Може би…
— Но на мен ми беше интересно…
— Естествено! Не ти ли каза, че всичко е любов? Само че и аз, както разбра вече, имам някои познания в тази област. Искаш ли да ти разкажа една приказка, стига да не решиш, че освен балтона, и календарчето е мое! — Александър седна до нея, прегърна я и тихо започна да й говори. — Имало едно време в древен Египет един велик жрец. Хермес Трисмегист или Трикратно великият Хермес. Бил известен с това име, защото така гърците наричали египетския бог Тот, на когото в тяхната митология съответствал бог Хермес. Бог Тот бил покровител на всички магове и магьосници, каквито тогава са били и жреците. Та този жрец заповядал да се изсекат върху плоча от зелен корунд, донесена от източните владения, петнадесет постулата. И тази плоча била известна като „Табула смарагдина“. От нея води началото си херметизмът, също и алхимията, и астрологията… Един от текстовете гласял, че „каквото е горе, такова е и долу“. Което значи, че навсякъде във Вселената — и в макрокосмоса, и в микрокосмоса, на всички нива на проявление на битието действат едни и същи закони. Всичко е свързано и се подчинява на едни и същи закони, като всяка част носи в себе си характеристиките на цялото. При това положение, ако ние наблюдаваме и изследваме достъпни за нас форми, чрез интерполация и аналогия можем да пренесем откритията си и върху недостъпни за възможностите ни нива. Което например значи, че ако опознаеш себе си, ще откриеш и Бог, и обратното — ако вярваш в Бог, можеш да откриеш проявата му във всеки човек… Разбираш ли ме?
— А… в душата на един убиец? Какъв Бог може да има там?
— Във всяка душа, във всеки човек го има. Никой не е лишен от поне една малка частица, едно зрънце доброта. Може да е слабо, но го има.
— Ами ако не е поливано?
— Трябва да му се помогне. Трябва да бъде дарено с любов и то ще даде класове.
— Хубаво звучи… Но в някои сърца няма дори пукнатина, където да го пуснеш това зрънце.
— Грешиш. Всеки е един вид отражение на околните. Ако е добър, вижда край себе си доброто у всеки. И не се страхува да хвърля и полива това зрънце… И обратното. За лошия всички са като него. Като съм започнал с приказките, искаш ли в тази връзка да ти разкажа още една…
— Ти май искаш да ме осиновиш — засмя се Магдалена.
— Как ти хрумна?
— Държиш се с мен като че ли съм на пет годинки… Храниш ме, завиваш ме… Приказки за лека нощ…
— Щом не искаш, няма. Мислех, че ти е приятно, пък и искам да те разсея! Мога и други неща, и то доста добре… Но държа на обещанията си… и държа да го знаеш!
— Алекс, не исках това да кажа! Разбира се, че ми е приятно! Само дето имам чувството, че съм попаднала в някакъв нереален свят.
— Защо? Какво имаш предвид?
— За първи път ми се случва да ме свалят с притчи и приказки! Като малко дете. Юли с цитати от Библията, а ти…
— Ако още веднъж чуя това име, ще запаля колата и ще сляза в града да го намеря това ко… Извинявай, този нещастник, и да му видя сметката! Въпреки бурята! И изобщо не те свалям, малка нахалнице такава! Ако искам някоя жена, не я свалям, а направо я взимам!
— Пак ставаш груб. Не можеш ли да си малко по-романтичен, по-нежен…
— Мога. Мога да бъда колкото искаш нежен, невероятно нежен, фантастично нежен, божествено нежен! Защото „каквото горе, такова и долу“!
— Сега пък циничен ли ставаш?
— Не, просто влюбен. Не се плаши — добави той, като усети, че тя трепна, но дали не беше изтълкувал превратно реакцията й? — Мога да спра дотук. Обещах ти джентълменско поведение, забрави ли? Искам само да знаеш, че желая да те опазя. От всичко. Дори от себе си. Но преди всичко трябва да те опазя от онзи ненормалник!
— Знаеш ли, когато се заричах да унищожа този, който е нападнал сестра ми, той нямаше лице. Но сега чувствам, че ако ми дадат пистолет в ръката, не бих могла да застрелям Юли.
— За разлика от мене… — измърмори Александър. — И май те помолих нещо?
— Не разбираш… Аз също не разбирам… Трябва да го преодолея някак, а не знам как… Докоснах се до нещо, което не мога да изразя с думи. От негова страна нямаше агресия към мен… точно обратното. И аз бях някак…
— Момиченце, не ме дразни! — той я хвана за брадичката и повдигна лицето й към своето. — Аз съм миролюбив човек, но всичко си има граници!
— Друго исках да кажа! Но ти с твоята егоцентричност…
— Ако намекваш, че във всеки мъж се крие един потенциален ловец, независимо от методите му, права си. Признавам, че и аз не обичам да губя битки. Добре! Поне вече не ме обвиняваш, че съм все правилен! Не харесвам правилните хора.
— Ти отначало се преструваше на такъв. Разбрах го тази вечер, след като ме наруга. Но така ми харесваш повече. Не, не това, че беше груб… Исках да кажа, че с Юли… Ох! — извика тя, защото той леко й беше дръпнал косата. — Добре де, няма да му споменавам името, но с него имах желание да се представям за по-умна, по-добра, отколкото съм. Докато с теб не е така. Не е нужно да играя роля, да се мъча да ти се харесам… Но ти с твоята мъжка суетност пак ме разбра накриво!
— Благодаря ти, мно-о-о-го ме зарадва! Казваш ми в очите, че съм двуличен, суетен и невъзпитан… И егоцентричен! Заявяваш, че не заслужавам заради мен да направиш и най-малкото усилие да ми се харесаш… И като капак на всичко ме сравняваш с един убиец!
— Алекс! Не е така! Преувеличаваш! — Магдалена се обърна към него разтревожена. Знаеше, че се шегува, но разбра, че най-накрая май жестоко го е засегнала.
— Напротив. Казах ти и по-рано, че бих искал да те нося на ръце, но, изглежда, съм сбъркал.
