на сътрудничеството на националните правителства, неизбежно би се опитал да замрази съществуващите политически неравенства в света по отношение на интересите на своите членове, или, най-малкото, да забави драстично скоростта на промените. В резултат на това националните и етнически общности, които все още не разполагат със свои държави, окончателно ще се простят с шансовете си да ги получат и в бъдеще, просто защото не са го сторили навреме. Ако съществуващите суверенни държави в света бяха създали някакъв еквивалент на Обединените нации, притежаващ истинска власт, още в средата на XVIII век — т.е. организация за взаимна защита, която да гарантира техните територии — то Съединените щати никога нямаше да могат да извоюват независимостта си от Великобритания. Ако го направят днес, то Тибетците, кюрдите и баските завинаги могат да забравят всякаква надежда за постигане на своята независимост.
Но дори и в настоящата си форма, Организацията на Обединените нации поставя законността над всички други съображения. Тя продължи да приема Червените кхмери за единственото законно правителство на Камбоджа, дори и след Виетнамската инвазия през 1979 година, въпреки ужасяващите доказателства за геноцида на собствения им народ — просто защото са били изместени посредством незаконния метод на чуждестранна инвазия. В крайна сметка се подписа споразумение, което отчете новите реалности в Камбоджа, но колкото повече власт ООН получава от своите членове, толкова повече ще му се налага да я оправдава, като действа в защита на съществуващите интереси и територии.
За много от народите последиците биха били крайно неприятни и някои от тях напълно логично ще се разбунтуват. Партизанските войни, тероризмът и другите форми на въоръжен протест срещу съществуващото разпределение на властта не само ще продължат, но дори могат и да се увеличат. Най- многото, което може да се очаква поне още столетие, дори и от едно ООН с остри зъби, е да сложи край на широкомащаб-ната световна война. Даже и ако всички законни правителства още утре прехвърлят своите въоръжени сили под егидата на Обединените нации, това няма да сложи край на вътрешните конфликти и регионалните войни.
Концепцията за Организация на Обединените нации с истинска власт съдържа още една, още по- неприятна последица — тя не би могла да взема решенията си съобразно безпристрастен стандарт за справедливост. На света няма такъв безпристрастен стандарт за справедливост, под който биха се подписали всички страни, а и във всеки случай не „човечеството“ взема решенията в Обединените нации, а правителствата, които са длъжни да защитават своите собствени национални интереси. За да добием по- ясна представа как един функциониращ световен властови орган би могъл да взема своите решения, или поне през първото столетие от неговото съществуване, трябва да започнем с арогантността, с която великите сили, които ще продължат да доминират в ООН, налагат личните си интереси и да добавим към тази картина безграничната глупост и невежество, маскирани като принципи, които характеризират непрекъснато менящите се коалиции между по-малките сили в настоящото Общо събрание. Повече от очевидно е, че процесът ще бъде изключително политически. Решенията, които подобно управително тяло би взело, ще бъдат държани в известни разумни граници само благодарение на общия консенсус, че организацията никога не трябва да действа по начин, до такава степен нарушаващ интересите на някоя своя членка или на група от членове, че да ги принуди да застанат в ясно изразени отбранителни позиции и така да разруши общата договореност, която пази планетата от нова световна война.
В това заключение няма нищо възмутително. Националната политика на всяка една държава функционира със същата комбинация от фактори — малко принципи, повече власт, и накрая силни ограничения върху безогледното налагане на тази власт, базиращо се на необходимостта от съхраняване на консенсуса, върху който се основава нацията, както и за да се избегне гражданската война. В една международна организация, чиито членове представляват коренно различни традиции, интереси и нива на развитие, съотношението между принципите и властта няма как да не бъде още по-неравнос тойно. Наистина жалко е, че не съществува никаква друга прак тическа алтернатива на Обединените нации, защото иначе ни кой не би си и помислил да създаде подобно тромаво и натрап ващо се чудовище, каквото вероятно би представлявал един мо щен световен орган.
Брайън Ъркхарт
Всички се примиряваме с неудобствата и изискванията на някакъв далечен и не особено благосклонен управителен орган на национално равнище, защото, в крайна сметка, ползите от него далеч надвишават цената, която сме принудени да плащаме. Въпреки всичките си недостатъци този орган ни осигурява гражданския мир, някаква степен на защита от амбициите на другите национални общности, както и удобна рамка за ши-рокомащабно сътрудничество в преследване на целите, които си поставяме като нация. На теория всичките тези аргументи действат с еднаква сила и в полза на подобен орган от международен мащаб, но на настоящия етап в никоя от държавите по света не съществува национален консенсус относно прехвърлянето на националния суверенитет в ръцете на Обединените нации. Повечето хора проявяват крайна неохота в приемането на факта за неразривната връзка между войната и националния суверенитет, както и че за да се отърват от първото, трябва да се простят и с голяма част от второто. Преобладаващата част от човечеството все още е напълно убедена в необходимостта от национална независимост.
Колкото и да звучи невероятно (а може би не чак толкова), тази убеденост е далеч по-силна в правителствата, отколкото в народите, които въпросните правителства управляват. Организацията на Обединените нации не е създадена по всенародно искане. Тя бе създадена от правителствата, които бяха ужасени от пътя, по който бяха тръгнали, и които не можеха да си позволят да игнорират мрачните реалности на създалата се ситуация. Хората, овластени с истинската отговорност за водене на външната политика в повечето държави, и особено тези на великите сили, са наясно, че настоящата международна система се намира в потенциална смъртна опасност и мнозина от тях вече са си направили необходимите изводи в-тази насока.
Като че ли е малко трудно да говорим с добро за дипломатите, но ако на тях не им се налага да се притесняват за силната вътрешна политическа съпротива срещу отказа от националния суверенитет, то специалистите по външна политика почти във всяка държава (без значение на нейната идеология) автоматично биха се съгласили на минималните отстъпки, необходими за създаването на функциониращ световен орган — просто защото са напълно наясно с алтернативата. Много от по-разумните професионални военни също биха склонили, по същите причини. Спънки поставят политиците, които управляват държавите. Дори и самите те да разбират реалността на ситуацията (което на повечето от тях убягва, защото както произходът им, така и основната им грижа са вътрешните проблеми, а не външните), те не могат да си позволят лукса да изпреварят прекалено много хората, които управляват. Въпреки всичко това прогресът определено е възможен.
Щом забраната на световната война между великите сили и създаването на международното законодателство е проект с давност стотина години, то определено малко изоставаме в графика, но едновременно с това сме постигнали и някакъв напредък. Не сме имали Трета световна война и това отчасти се дължи именно на Организацията на Обединените нации, която подсигури великите сили с извинение да се откажат от няколко от най-опасните си конфронтации, без да загубят кой знае колко от достойнството си. Правилото, че никоя държавна граница не може да бъде променяна насилствено по принцип се спазва или поне в смисъла, че никоя промяна, постигната със сила, не е призната на международно равнище. В случая с Източен Тимор например подобна промяна впоследствие беше премахната и границата върната в първоначалните й мащаби под егидата на ООН. Вярно е, че от време на време избухват войни между средноголемите сили — предимно между Израел и някоя от Арабските страни, или между Индия и Пакистан — но и те рядко са траели повече от месец, защото предложенията на ООН за прекратяване на огъня и за осигуряване на мироопаз-ващи войски обикновено представляват бърз начин за излизане от ситуацията, без поражения върху гордостта.
