Историята съхрани също така и забележителни провали, като например осемгодишната война между Иран и Ирак през 80-те години, която беше нарочно проточена от американската и руската помощ за Саддам Хюсеин — с надеждата, че той ще успее да унищожи революционния ислямски режим в Иран. Намесите на великите сили в конфликтите на страни от Третия свят, като например съветската инвазия в Афганистан през 1979 година и американското нахлуване в Ирак през 2003, са напълно незаконни, разбира се, но при тях ООН въобще не успя да се намеси и да стори нищо поради системата на налагане на вето. (От край време беше ясно, че великите сили последни ще приемат новите международни закони, които безсъмнено биха ограничили до крайна степен наглостта и арогантността им.) Повечето от смъртните случаи на бойното поле през последните тридесет години се дължат на вътрешни конфликти, предимно в Африка — а в тях Обединените нации не разполагат нито със законовото основание, нито с политическия мотив да се намесят.
Ако трябва да поставим оценка на напредъка, постигнат след 1945 година — и от гледната точка именно на онези кошмарни години, — то чашата със сигурност би ни се сторила по-скоро наполовина пълна, отколкото наполовина празна.
Невижданото нарастване на броя на международните организации от 1945 година насам и особено оцеляването на ООН като постоянен световен форум, където всички държави се задължават да избягват войните (и доста често успяват да го направят), са напълно достатъчни, за да създадат нов контекст на човешката история. Настоящата политическа разпокъсаност на света на повече от 150 неотстъпчиви, независими териториални единици, безсъмнено ще просъществува още поне известно време. Но дори и днес в известен смисъл тя представлява анахронизъм, защото във всяко друго отношение — от търговията, технологията и масовите комуникации до модните тенденции в областта на идеологията, музиката и брака — вече се забелязват все по-ясните очертания на една-единствена, обща (с местни вариации), глобална култура.
Често се поставя сериозният въпрос дали цивилизацията ни все пак се оказва мъдър експеримент. Човешките същества се справяли доста добре и без нея, особено в сравнение с другите големи сухоземни животински видове, и изглеждали готови да продължат в същия дух още милиони години. А ето ни сега, само десет хиляди години след началото на този експеримент, изправени пред криза с невиждани мащаби, но едва днес проумяващи колко неизбежна е била тя още от мига, в който сме поели по пътя на цивилизацията. Войната и държавата са били елементи от централна значимост в нашата стратегия за налагане на все по-мощен контрол над околната среда, ала именно те са ни довели до настоящата ни дилема, която включва и потенциалната опасност от изчезване на цялата човешка раса.
Карл Сейгън252
Виктор Юго
Ако законите на физиката бяха такива, че да не позволяват разпада на атомното ядро, пак нищо не ни гарантира, че нямаше да се озовем пред настоящата дилема. Вместо ядрените оръжия, щяхме да измислим някакви други оръжия за масово унищожение, вероятно някакви вариации на химичните или биологичните, и отново щяхме да се озовем пред същия проблем. Вярно е, че тогава може би нямаше да сме изправени пред непрогледната пропаст на ядрената зима, но мащабите на унищожението, които могат да бъдат постигнати чрез оръжията, надали щяха да бъдат много по-различни. Коренът на проблема за войната безсъмнено е политически, ала модерните научни оръжейни разработки я трансформираха от относително поносимо бедствие в потенциално пределна за света криза. А науката и техниката продължават да се развиват с такава скорост, че някой прекрасен ден в бъдещето (ако оцелеем дотогава) ще се събудим и ще погледнем с носталгия на епохата на ядреното въоръжаване.
Високата степен на интелигентност — или поне под формата, дадена на човешкия вид, може накрая да не се окаже еволюционна черта, благоприятстваща оцеляването му. Потенциалната фатална грешка, която нашата интелигентност допуска, е, че произвежда технологични и социални промени със скорост, с която нито институциите ни, нито емоциите ни успяват да се справят. И колкото по-дълбоко навлизаме в експеримента, наречен цивилизация, толкова повече тази тенденция се задълбочава, защото изобретенията са кумулативна дейност, която неизбежно оказва влияние върху ускоряването на промяната. Вследствие на всичко това ние непрекъснато се опитваме да вместим новите реалности в неподходящите за тях рамки на съществуващите институции, както и да мислим за тези нови реалности в традиционния, но в повечето случаи опасно неадекватен смисъл.
Много вероятно е да сме започнали кариерата си като налагащ се биологичен вид, като сме унищожили най-близките си роднини — неандерталците, и е също толкова вероятно да завършим, унищожавайки самите себе си, но трябва да сме наясно, че Вселената не работи в бизнеса за въздаване на идеална справедливост, фактът, че войната открай време е била част от нашата култура не означава, че сме обречени винаги да водим войни. Налице са и други аспекти от поведенческия ни репертоар, които са значително по-окуражаващи. Да вземем например това, че в момента сме на път да предявим правата си към своето старо наследство — егалитаризма.
Най-важната поведенческа разлика между праисторическите хора и повечето от останалите социални примати е отсъствието на неизменни йерархични структури. Хората са били дотолкова решени да съхранят абсолютното равенство между всички зрели мъжкари, че са съумели да наложат ясни социални стратегии за натриване носовете на всички, които започвали прекалено много да ги вирят. Някои от индивидите в групите на ловците събирачи неизбежно ставали по-влиятелни и красноречиви от други, ала те не разполагали с никаква друга власт отвъд тази на убеждението — всеки възрастен мъжкар, а в някои култури и всички зрели индивиди и от двата пола, са се радвали на еднакви права на участие в процеса на вземане на решения в групата. Решенията са се вземали след продължителни дискусии, при които всеки от членовете на групата е можел да говори толкова дълго и толкова често, колкото му се е искало, а до консенсус обикновено се е стигало вследствие на общото изтощение. Но дори и в такъв случай човек, който отказвал да приеме консенсуса, можел просто да се отдалечи от кръга на групата.
Ценностите на егалитаризма се оказват толкова универсални за групите на ловците, проучени от съвременните антрополози, че се приемат за универсални и за повечето от нашите още по-далечни предци. Най-вероятното обяснение за това отклонение от социалната норма на приматите е, че изискванията по отглеждането на интелигентните малки на първобитните хора, продължително зависими от възрастните, налагат много по-активно участие на мъжките индивиди. Този факт предполагал създаването на много по- силни връзки между мъжките и женските индивиди, както и отклонение на част от мъжката енергия, доскоро насочена само към бандата на ловците, към новоизмислената социална единица — семейството. Но каквито и да са били причините, факт е, че човешките същества са живеели като равни в продължение на хилядолетия. И после внезапно престанали, практически за една нощ — когато измислили цивилизацията.
Навсякъде преходът към масовите общества бил придружен от социална революция — хората започнали да живеят в строги йерархии, високи колкото пирамидите, които строяли, на чийто връх се намирал богът цар, а на дъното — селяните и робите. Йерархичното устройство се превръща в социална необходимост,
