Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

И въпреки всичко това, нещо не се получава. Колкото и реалистично да са подходили основателите на Организацията на Обединените нации, те със сигурност не са успели да предвидят вероятността, че великите сили няма да се разберат помежду си и по този начин ще сложат прът в колелата на работата на организацията. Защото точно така става — само след няколко години петте постоянни членки на Съвета за сигурност се разделят на два враждебни милитаристични блока, както става често с нациите победителки след голяма война. И като най-големите оцелели военни сили в света, те автоматично се превръщат в най- голямата потенциална заплаха за взаимната си сигурност.

Ако постоянните членки на Съвета за сигурност бяха останали и в мирно време заедно така, както бяха през войната, за добро или лошо те щяха да представляват един особено мощен световен авторитет. Но за подобно нещо, разбира се, така и нямаше възможност.

Ще измине много време, преди правителствата да станат готови да се подчинят на ограниченията върху националната им политика, наложени от международно законодателно тяло. На теория, естествено, всички са се съгласили с това чрез подписването на Хартата, както и са за това, че всички останали трябва да го правят — но когато нещата опрат дотам, че едно конкретно правителство да бъде принудено да демонстрира на практика готовността си, вече не е толкова лесно. Не на последно място, защото то задължително ще се сблъска с огромна вътрешна опозиция спрямо подобен ход.

Брайън Ъркхарт, бивш заместник-генерален секретар на ООН

Каталогизирането на множеството провали и грешки на Обединените нации би било както безполезно и крайно депресиращо, така и в известен смисъл заблуждаващо. Едно от възможните тълкувания е, че това е начинание, което още от самото начало е трябвало да успее, обаче се е провалило, при това безвъзвратно. Защото е точно обратното — още от самото начало, очакванията са клоняли по-скоро към провал, затова не съществуват никакви причини за отчаяние. Винаги ще бъде трудно да се убедят суверенните правителства, чиито институции са служили вярно и на тях, и на техните предшественици хилядолетия наред, да предадат властта си на някакъв неизпи-тан световен авторитет, който като нищо ще вземе решения, противоречащи на конкретните им интереси. Поради тази причина прогресът може да бъде измерван единствено в малки стъпки, при това за един доста дълъг период от десетилетия.

Едно традиционно ирландско напътствие към изгубилия се пътник гласи: „Ако точно това е мястото, където бихте искали да стигнете, сър, аз не бих започнал оттук“. Обаче ние трябва да започнем точно оттук, защото държавите са тези, които управляват света. Няма никакъв смисъл да си мечтаем за някакъв универсален Ганди, който ще разтопи човешките сърца и ще ни избави от робството на съображенията ни за националните интереси и мощ. Причините за поведението, което ни ръководи, в никакъв случай не са глупави или достойни само за презрение — защото тези съображения действително имат значение. Вярно е, че вече не можем да си позволим да разрешаваме конфликтите си чрез война, но на проблема за войната не съществува просто разрешение, което магически да подминава съществуващите властови структури в света.

Тези структури съществуват, за да защитават множеството конфликтни интереси на огромния брой отделни човешки общности в света. Вярно е, че настоящото състояние на международната система, базираща се на тежко въоръжени и ревниво независими държави, често преувеличава елемента на конфликт в отношенията между тези общности и понякога дори създава впечатлението за конфликт и заплаха там, където такива не съществуват, но като цяло системата действително отразява основните реалности. Казано иначе, не всички можем да получим това, което искаме, затова се налага да има някакъв метод, който да решава кой какво да получи. Поради тези причини съседните държави живеят от край време в постоянно състояние на военна заплаха, точно както са живели и преди двадесет хиляди години съседните групи на ловците събирачи.

Ако днес трябва да изоставим войната като средство за разрешаване на нашите спорове и да измислим някаква алтернатива, то това може да бъде направено само с пълното съдействие на всички правителства по света. Задачата със сигурност ще бъде особено трудна, а постигането й — доста продължително, но тя е единствено възможната. Именно абсолютната независимост на националните правителства правят войната възможна, но и краткосрочните неудобства, които възникват от пълното предаване на националния суверенитет в ръцете на Обединените нации са попречили не на едно и две национални правителства да направят каквито и да било сериозни стъпки в тази насока. Навсякъде цари недоверие и нито една нация не би позволила дори и малка част от интересите й да бъдат съблюдавани от случайна група чужденци. Дори и онези държави, които са повече или по-малко доволни от своите граници и статуса си в света, ще се сблъскат със силна опозиция от страна на националистическите елементи вътре в страната си, ако се опитат да прехвърлят, ако ще и дребна част от своя суверенитет на Обединените нации.

Никой не си представя съществуването на „световно правителство“, което ще събира местните боклуци или ще решава какви да бъдат ограниченията на скоростта в съответните страни, но и националистите във всяка една държава с пълно право се притесняват за последиците, произтичащи от засилването на мощта на Организацията на Обединените нации. ООН е създадена, за да сложи край на войната, т.е., по думите на Даг Хамаскьолд, „не да изведе човечеството към рая, а за да го спаси от ада“. Основателите на организацията са напълно наясно, че за да постигне тази цел, тя трябва да е в състояние да гарантира безопасността на всяка страна от нападенията на нейните съседи, както и да взема решения по международни спорове и да ги налага със сила. Нито законът, нито справедливостта могат да бъдат наложени, без най-малкото заплаха от по-голяма сила, ако не и реалното й привеждане в действие, затова добре функциониращите Обединени нации трябва да разполагат със силна военна мощ под тяхно командване. (Хартата на ООН включва клаузи, които изискват от страните членки да допринасят със свои контингенти за сформирането на точно такива въоръжени сили.)

Точно поради тази причина Организацията на Обединените нации никога не успя да работи така, както беше замислено — истински ефективното ООН би трябвало да разполага със средства да заставя правителствата да правят това, което то иска от тях, затова те напълно естествено отказват да го овластят с подобни правомощия. Всички държави отлично знаят какво трябва да сторят, за да сложат край на войните по света — и го знаят от 1945 година насам — ала никоя от тях не проявява желание да го приложи на практика. Вероятността някъде надолу по йерархията собствените им интереси да бъдат потъпкани от решенията на едно ООН, станало толкова силно, че да не могат да му се съпротивляват, играе такава силна възпираща роля, че всички предпочитат да продължават да си живеят по старому, дори и с риска за нова световна война. (Което ще рече, докато рискът от конкретна война, касаеща точно тях, стане достатъчно голям; или пък, ако войната, в която те вземат пряко участие, не тръгне по техните планове. И тогава националните правителства с огромна радост призовават на помощ фиктивния авторитет на Обединените нации, за да се отърват от отговорност.)

Хората често се питат защо ние тук, в ООН, продължаваме да упорстваме и да се трудим. На първо място, всичко е много интересно. Ако някой иска да гледа развитието на човешката трагикомедия, тук сме буквално на първия ред, а освен това от време на време можеш и да сториш нещо по въпроса. Можеш да предотвратиш екзекуцията на някого, можеш да помогнеш някое място да не бъде унищожено. Вярно, че в повечето случаи усилията ни са само капка в морето, но понякога наистина можеш да контролираш някой конфликт. А най-хубавото от всичко е, че можеш да предоставиш място, където ядрените сили да разрешат споровете си… Както веднъж каза Хамарскъолд, въпреки че нито един от нас в рамките на своя живот няма да види световния ред такъв, какъвто си мечтаем да го направим, най-малкото опитите ни да съградим този ред са достатъчни, за да направят разлика между тоталната анархия и поносимата степен на хаос.

Брайън Ъркхарт

Такива, каквито са днес, Обединените нации със сигурност не са място за идеалисти, но същите тези хора определено щяха да се чувстват още по-неудобно в организация, която наистина работеше така, както беше предвидено първоначално. ООН е обединение на бракониери, назначени внезапно за пазачи на дивеча, а не съюз на светци. Една от последиците на евентуална силна Организация на Обединените нации, за която защитниците й избягват да говорят (по очевидни причини), е, че световен властови орган, основан