Единайсета глава
КРАЯТ НА ВОЙНАТА
Добрата новина за човечеството е, че изглежда напълно възможно, веднъж постигнат, мирът да бъде съхранен. А щом бабуините го могат, защо да не го можем и ние?!
Преди двадесетина години Горското стадо на бабуините в Кения преживява истинска катастрофа. В близост до техния район се намирала туристическа хижа и най-големите и най-силни мъжкари от стадото започнали редовно да я посещават, за да търсят храна в контейнерите с отпадъци. По-низшите мъжкари обаче не ходели там, защото по време на тези обиколки редовно се провеждали битки с мъжкарите от стадото Талек, които също обичали да тършуват из боклуците. И така, когато бруталните и деспотични алфа-мъжкари от Горското стадо веднъж хапнали месо, заразено с волска туберкулоза, измрели, при това до един. А по-малко агресивните 50% от групата оцелели. И цялата култура на стадото претърпяла коренна промяна.
Мъжките бабуини са дотолкова вманиачени на тема социален статус, че обикновено им трябва съвсем малко, за да реагират агресивно. И това тяхно поведение не е насочено единствено спрямо съперниците с равен на тях статус. Мъжкарите от по-низшите рангове редовно получават своите порции обиди и терор и дори женските (които тежат двойно по-малко от мъжките) често биват нападани и дори хапани. Мъжките шимпанзета също могат да бъдат гадни и властни, но в сравнение с бабуините те са направо пацифисти. А човешките същества са на практика светци. Надали ви се иска да изживеете живота си като бабуини!
Та след като най-едрите и най-зли мъжкари от Горското стадо измрели едновременно, социалната атмосфера сред жителите му се променила напълно. Когато приматолозите за първи път изучават стадото от 1979 до 1982 година, го определят като типично ожесточено бабуинско общество, но след масовото измиране на насилниците, оцелелите членове се успокоили и започнали да се отнасят един към друг далеч по-прилично. Мъжкарите се бият и до ден днешен — нали все пак са бабуини — но най-честите им спорове са с равни на тях мъжкари, а не с по-низши от тях членове на стадото. А що се отнася до женските, тях въобще не ги нападат. Всички се стараят да прекарват много повече време в поддържане на външния вид, общуване и други типове приятелско социално поведение, а нивата на стреса дори и при най-низшите индивиди (изчислени благодарение на хормоналните мостри) са далеч по-ниски, отколкото в другите бабуински стада. И което е най-важно, този нов тип поведение се пропива все по-дълбоко в бабуинската култура — те вече не представляват просто шепа мили, мекушави създания, които са освободени от потисниците си единствено по волята на случайността.
Мъжките бабуини рядко доживяват до повече от осемнадесет години — оцелелите от първоначалната катастрофа вече отдавна ги няма. Всички настоящи възрастни мъжкари в Горското стадо на бабуините са маймуни, които са се присъединили към него като юноши след 1982 година. (Женските бабуини остават в родното си стадо до края на своя живот и наследяват ранга на майките си. Но мъжкарите са длъжни да напуснат по време на пубертета, да си намерят място в някое друго стадо и да си извоюват мястото в социалната йерархия съвсем сами.) До този момент обхватът на мъжки характери в Горското стадо би трябвало да си е възвърнал обичайното разпределение — от доминиращите алфи до свитите и подчиняващи се неудачници, които при нормални условия никога не биха имали шанса да се издигнат. Но поведението на стадото в никакъв случай не се е завърнало към обичайното за този маймун-ски вид — нивата на агресивност си остават относително ниски, а случайните атаки срещу по-низшите мъжкари и женските са голяма рядкост. „Засега механизмите на трансмисия не са ни ясни — споделя Робърт Саполски, професор по биология и неврология в университета «Станфорд», който е съавтор на доклада от 2004 година за феномена с Горското стадо. — Но младите нерваци сред тях определено получават следното послание: Тук вече не правим такива неща!“249
Всички ние, приматите, сме изключително ковки и адаптивни към своята култура. Дори и бабуините не се поддават на генетичното си наследство, което ги тика към спазване на ожесточено агресивните норми на бабуинското общество. Човешките същества са много по-малко агресивни и далеч по-склонни към сътрудничество, отколкото бабуините, та дори и шимпанзетата, и хиляди пъти по-приспособими към установените културни модели. Повечето от нас днес живеят доста удобно в псевдо-стада, наречени нации, които са в най-буквалния смисъл на думата милиони пъти по-големи от стадата, в които са живели нашите предни до възхода на цивилизацията. Войната е дълбоко вкоренена в нашата история и култура вероятно още от периода, преди да сме станали напълно хора. Но отдалечаването ни от нея надали би представлявало по-висока планина за изкачване, отколкото някои от другите промени, които вече сме направили в начина си на живот, особено в светлината на подходящите стимули. А такива стимули вече със сигурност са ни дадени.
Алън Дж. П. Тейлър, историк, автор на „Произход на Втората световна война“
Когато през 1982 година Алън Тейлър заговорва по този начин, думите му отекват дълбоко в сърцата на едно поколение, което е прекарало целия си живот в очакване на Третата световна война. Днес вече никой не говори по този начин — рухването на Съветския съюз и краят на Студената война убеди преобладаващата част от хората, че Трета световна война никога няма да има — защото единствената причина, поради която е можела да стане, е бил лошият Съветски съюз. В периода на 90-те години хората се тревожеха за бруталните войни на етническо прочистване, които избухнаха в различни части на бившия комунистически свят, и за не по-малко ужасните етнически войни в Африка, а впоследствие започнаха да се притесняват от тероризма, но апокалиптичната настройка на света вече не съществува. Третата световна война очевидно беше отменена. Малките регионални войни, които продължават тук и там, не заплашват с нищо развитите държави, а и разрешаването или липсата на разрешение на проблемите им зависят изцяло от моралния уклон на десетилетието. Единствените хора, които и днес продължават да си спомнят, че именно самата структура на международната система, а не просто лошите режими по света, допринася за цикличните войни между великите сили, са шепата професионалисти, които я изучават: неколцина дипломати и професионални военни, малък брой държавници и ограничен кръг историци.
Настоящата ни историческа ваканция, която настъпи с края на Студената война, е превъзходна възможност за извършване на прогрес в глобалното управление. Нито една от великите сили в момента не вижда която и да било от останалите като опасен враг и единственият тип международно насилие, което заплашва развитите страни днес, са редките изстъпления на тероризма. Не бихме могли да кажем обаче, че тази прекрасна възможност е била напълно пропусната. Водената от
Съединените щати кампания на Обединените нации за изгонване на иракските окупатори от Кувейт през 1991 година е първият случай от Корейската война преди четиридесет години, в който международните правила, забраняващи агресията, се налагат посредством военни действия и с пълното одобрение на Съвета за сигурност. В отговор на етническите войни от 90-те ООН се принуждава няколко пъти да приема поправки на законите си, които защитават абсолютния суверенитет на независимите държави, за да предотврати поголовния геноцид (въпреки че игнорира най-лошия случай — Руанда/Източно Конго). Но иначе не е
