сандинистите в Никарагуа през 1979 година. И в двата случая те са изключително улеснени от факта, че срещу себе си имат крайно непопулярни, некомпетентни и политически изолирани правителства, които са толкова безпардонни, че на техния фон дори и китайските националисти изглеждат като божи кравички. Освен това те имат възможността да се опрат на мощните антиамерикански настроения в своите страни, назрели следствие на непрекъснатите интервенции на САЩ по всички точки на планетата. И режимът на Батиста в Куба, и семейството на Сомоса в Никарагуа се възприемат от местната общественост като американски марионетки, така че революционерите там се намират по същество в не по-различна позиция от тази на колегите си, които са водили успешни партизански борби в колониите на някогашните европейски имперски сили.
И до ден днешен светът изобилства от селски партизански движения, повечето от тях представляващи малцинствени етнически групи, които се подвизават в по-изостаналите региони на страните от Третия свят. Но като цяло нито една от тях не би могла да се надява на успех срещу местните правителства, които владеят безпроблемно струната на национализма в своите държави. А ако се опитат да се придвижат стъпка напред от безрезултатния си бизнес по единични атентати, поставяне на бомби в коли и в нападения от типа „удряй и бягай“, за да се заемат с по-амбициозни операции, включващи големи войскови единици в открит бой, просто ще предоставят на своите правителства мишените, които последните отдавна очакват.
Най-драматичният пример колко неефективно може да бъде партизанското движение извън спецификите на късната колониална обстановка, която го е родила, представляват кубинците. В средата и края на 60-те те полагат неимоверни усилия да изнесат партизанската технология за завземането на властта в независимите държави на Латинска Америка, с надеждата да постигнат победата на Марксистката революция и там. В почти всички държави на Южна Америка възникват местни партизански движения, марксистки по своята ориентация и радващи се на открита кубинска подкрепа. И без никакво изключение, те претърпяват кошмарен провал. Най-ярката персонификация на този провал представлява самият Че Гевара и неговият трагикомичен опит да започне подобно движение в Боливия, който завършва със собствената му смърт.
Че Гевара, Боливия, април 1967 г.240
Само след шест месеца Че Гевара е мъртъв, а малкият му партизански отряд — сразен. Същата съдба в крайна сметка сполетява всички други опити за привнасяне на кубинската революционна практика из цяла Южна Америка. Това не означава, че подобна техника никога не може да сработи в независимите страни, но през 1970 повечето селски движения из Латинска Америка са ефективно елиминирани или сведени единствено до пределна досада. Изключение правят Колумбия, където партизанското движение се корени в кошмарната гражданска война, разтърсила цялата страна, и Перу, където партизанското движение от маоистки тип „Блестяща пътека“ черпи подкрепата си от етническото индианско население в планините. Тези две партизански движения съществуват и в наши дни, но дори и следващото поколение не е успяло да ги приближи кой знае колко до властта. Неизбежното заключение, до което стигат повечето революционери в Латинска Америка, е, че селските партизански отряди са поредната революционна техника, която се е провалила.
Карлос Маригела, „Мининаръчник на градските партизани“241
Провалът на класическите селски бунтове в Латинска Америка принуждава редица разочаровани революционери да се заемат с откъслечен тероризъм (или по-точно с градско партизанско движение, както постепенно става известно). Същността на стратегията на латиноамериканците, създали тази доктрина — по-известни сред тях са групите „Монтонеро“ в Аржентина, „Тупамаро“ в Уругвай и отделни бразилски революционери, като например Карлос Маригела, — е насочена към принуждаване на съответните официални режими да прибягнат към репресивни мерки. Тази доктрина е същата, която френските марксисти открай време наричат „la politique du pire“ (политика на влошаване на нещата, с надеждата да бъде провокирана политическа криза и да се стигне до категорично сриване на статуквото).
Посредством атентати срещу отделни личности, банкови обири, отвличане на известни личности, контрабанда и прочие, всички до едно изчислени да привлекат максимална публичност чрез медиите и да притеснят правителствата до най-голяма степен, „градските партизани“ целят да провокират свалянето на умерените, повече или по-малко демократични правителства, заменяйки ги с груби военни режими, или да принудят вече наличните военни режими да предприемат още по-драстични и още по-непопулярни мерки за обществена сигурност.
Ако въпросният режим прибегне до контратерор, мъчения, „изчезване“ на хора и отряди на смъртта — още по-добре, защото основната цел е дискредитиране на правителството и пълното му отчуждение от населението на държавата.242
Генерал Иберико Сан Хуан, губернатор на провинция Буенос Айрес по време на Режима на терора243
В някои от страните на Латинска Америка градските партизани успяват да доведат до успех първата фаза от тяхната стратегия — създаване на напълно отблъскващи и брутално репресивни военни правителства, посветени на тяхното унищожение. Но какво се случва после? Правителствата продължават да правят точно това. В Аржентина — може би най-пострадалата от всички държави в Южна Америка, военните вземат властта от едно неефективно и напълно дискредитирано цивилно правителство през май 1976 година, след което въвеждат такъв поголовен терор, че избиват между 15 000 и 30 000 от своите съграждани. Повечето от тях са отвлечени направо от улицата или от собствените им домове, подлагани на мъчение в продължение на няколко дни някъде из военните бази, а накрая убивани, като телата им са хвърлени в безименни гробове или направо в морето. По-голяма част от убитите от военния режим не са били виновни за нищо — факт, за който войниците си дават ясна сметка. Те също обаче се ръководят от стратегията на целенасочения тероризъм, само дето в случая разполагат с всички ресурси на модерната държава, която ги подкрепя. Във всяка от латиноамериканските страни, където е приложена стратегията на градските партизани, преобладаващата част от революционерите завършват мъртви или в изгнание. Главното им постижение е да доведат на власт военния терор, който опустошава живота на цяло едно поколение в редица от държавите на този континент.
Както и в случая със селските партизански движения извън колониална обстановка, фаталната грешка на градските партизани е, че в стратегията им липсва ефективен последен ход. Теорията изисквала, след като партизаните успеят да принудят властта да заеме особено ефективна репресивна позиция, населението да се вдигне на справедлив бунт и да унищожи потисниците. Но дори и населението да стигне до извода, че именно правителството, а не партизаните, е виновно за неговата нарастваща мизерия, как точно би трябвало да извърши този подвиг? Посредством формата на градския бунт, която още през XIX век се е оказала неуспешна ли? Или чрез селското партизанско движение, което току-що е доказало своята неефективност?
