спокойно се превръщат в скъп и неизкореним досаден елемент на ежедневието. Различното в случая е, че докато немците в Югославия водят велика война, в която е заложено оцеляването на техния режим, и на този фон нямат нищо против да платят цената по непрестанната борба с югославските партизани, европейските сили не притежават подобни високи залози за запазване на контрола в техните доскорошни колонии.
Хо Ши Мин, ок. 1948 г. (към французите)
Хенри Кисинджър238
Накрая всичко се свежда до извода, че ако партизаните съумеят да оскъпят максимално оставането на колониалните сили, и ако успеят да го правят до безкрайност, то тогава въобще не им трябва да се тревожат за извоюването на решаваща военна победа. Защото знаят, че в крайна сметка колониалните власти ще стигнат до заключението, че е време да намалят загубите си и ще се приберат вкъщи. Всичко това е реалност, ярко демонстрирана още от Ирландската война за независимост от 1919–1920 година, както и войната на Турското национално съпротивително движение срещу разделянето, наложено от силите на Антантата през 1919–1922 година (борбата, за която именно болшевиките измислят фразата „национална война за освобождение“). Моделът се повтаря многократно през двете десетилетия след 1945 година — в Индонезия, Кения, Алжир, Малая, Кипър, Виетнам, Южен Йемен и редица други места. В някои от случаите, като например Малая, имперските сили успяват да предадат властта на група местни хора, различни от партизаните (но за този развой на нещата допринася единствено необичайното расово разделение в Малая). В повечето от останалите случаи именно партизанските водачи изземват властта: Сукарно в Индонезия, Йомо Кенията в Кения, фронтът за национално освобождения в Алжир, и така нататък. Й когато накрая европейските имперски сили осъзнават собствената си фатална уязвимост спрямо тази технология на действие, процесът на деколонизация в останалите им колонии се извършва по нормален начин, без необходимостта от партизанска война.
На времето обаче неудържимото разпространение на селски партизански войни причинява очевидно големи тревоги и отчаяние сред основните западни сили — отчасти, разбира се, защото става въпрос за собствените им интереси. Идеологическият елемент също е налице, разбира се — повечето от партизанските движения след 1945 година следват някоя от версиите на същата онази марксистка идеология, проповядвана от главния международен враг на Запада — Съветският съюз. (И като типични марксисти, партизаните отдават успеха си по-скоро на своята идеология, отколкото на конкретната обстановка, в която действат — и не пропускат да обявят на висок глас това свое убеждение.) Тази ситуация подклажда увереността на Запада, че зад въпросните партизански войни стоят съветските политически амбиции и/или китайският експанзионизъм, а не просто недоволството на местните хора срещу чуждестранното господство. И напълно естествено се създават специални сили за потушаване на бунтовете — особено в Съединените щати, като накрая се стига до безогледното изпращане на американски войски във Виетнам. И всичко това — благодарение на тоталното неразбиране за същността на тази война.
Революционерите партизани прегръщат марксистката идеология, отчасти поради силното влияние на Мао и неговия успешен пример в Китай, но преди всичко защото това е главната революционна идеология, която се предлага в момента на пазара на идеите в центъра на империите, които ги управляват — бунтарите от Третия свят от петдесетте и шестдесетте години научават основите на марксизма в Лондон и Париж, а не в Москва. В крайна сметка, надали някой е очаквал от тях да възприемат идеологията на либералната демокрация (която е само за „домашна консумация“) на имперските сили, които се стремят да изгонят от териториите си. Избирайки водещата опозиционна идеология, преобладаваща в имперските центрове — марксизма, те просто следват примера на предишното поколение антиимпериалистически революционери, които заемат модната по тяхно време идеология на либерализма от европейската левица, за да я използват като идеологическа база за своите революции в Турция през 1908 година, в Мексико и Иран през 1910, ив Китай-през 1911. Въпреки всички тези логични изводи западните столици остават с напълно погрешно впечатление за същността на нещата.
Изпращането на американски войски във Виетнам през 1965 година се отличава не само с причинна грешка — да се предотврати предполагаемия от тогавашното правителство съветски експанзионизъм, действащ чрез Китай, — но и с погрешно подбран момент. Защото през 1965 година вълната от партизански войни в така наречения Трети свят вече е към своя естествен край, тъй като повечето от държавите са получили своята независимост. С изключение на Индокитай, през 1965 година само южната част на Африка и Южен Йемен продължават да бъдат сцени на активни партизански бойни действия срещу имперското господство. И въпреки че на този етап все още никой не е обърнал особено внимание на този факт, методите на действия на селските партизани не са били в състояние да сработят добре срещу правителство от местни хора, подкрепяно от местното етническо мнозинство. При тази обстановка липсва типичната естествена антипатия срещу чуждестранното господство, която би привлякла нови членове за партизанското движение. А което е по-важното, едно местно правителство в никакъв случай не би решило просто да се предаде и да се прибере у дома, когато цената за водене на антибунтовничес-ката война стане прекалено висока. Защото то просто си е у дома и няма къде другаде да отиде.
Все пак съществува и известен брой малцинствени етнически групи, които са достатъчно големи, достатъчно сплотени и изпълнени с достатъчно решимост, за да успеят да накарат модела за „деколонизацията“ да сработи срещу независимите правителства на Третия свят — еритрейците печелят независимостта си от Етиопия, а Тамилските тигри и чеченците могат някой ден и да успеят срещу Шри Ланка и Русия — но като цяло това е вълна, която преминава доста бързо. В преобладаващата си част подобни селски партизански групи, без ясно очертана етническа основа, борещи се срещу собствените си национални правителства, в крайна сметка се изправят пред проблема как да извоюват окончателна военна победа в открит бой срещу редовната армия на официалното правителство. И в повечето случаи не са в състояние да го разрешат.
Мао Дзе Дун239
През 30-те и 40-те Мао действително е бил изключително успешен партизански водач, но никога не би издал подобни инструкции по онова време. В онези дни той е следвал стандартните правила на партизанската война — причакване в засада на малка група от врага, но никога открит бой срещу основните сили. Ала по времето, когато издава горните заповеди, японците вече са капитулирали пред Съюзниците, а китайските комунисти вече са навлезли в последната фаза от своята битка с националистическия режим, който все още продължава да контролира повечето градове и по-голямата част от населението — открит бой с използването на големи бойни формирования. В периода между август 1945 и август 1947 година Народната армия за освобождение нараства четворно, достигайки два милиона войници, и може спокойно да излиза в открит бой срещу корумпираната, разделена и некомпетентна националистическа армия в серия от пълнокръвни битки. Всъщност, именно част от същата тази армия, която използва тактиката на леката пехота и е въоръжена с няколко по-тежки оръжия, успява да проникне по течението на река Ялу в Корея в края на 50-те и да обърне равностойната им по численост армия на САЩ и на Обединените нации в бяг почти по цялото протежение на корейския полуостров.
Мао успява да открие Светия граал на партизанските войни — той превръща своите партийни кадри в алтернативно правителство, своите редови партизани в истинска армия, а после побеждава все още съществуващото правителство в открит бой. При това го прави без никаква подкрепа отвън и без никаква помощ от етнически групировки. Изпълнението му е просто брилянтно. Точно поради тази причина безбройните революционни групировки по света се опитват да следват примера му, но от тях успяват само две: малкото братство на фидел Кастро, което слиза от планината Сиера Маестре през 1959 година и
