Най-съществената характеристика на партизанина е възможността му да побегне, когато си поиска.
Карл фон Клаузевиц не е писал особено много по темата за партизанската война, макар че със сигурност я е познавал, а и най-прочутото му определение важи с пълна сила и за нея: „Войната (в това число и партизанската) е не само политически акт, но и реален политически инструмент, продължение на политическата търговия, постигане на същото, но с други средства“. Партизанската война също има политически цели, както и стратегия за тяхното постигане. Основната й отлика от останалите видове война е в това, че тя обикновено не се води от държавата, и в смисъл на действащите законови разпоредби на територията, където се води, не може да се нарече законова. Паралелно с това обаче партизаните почти винаги се стремят в крайна сметка да се превърнат в законно правителство на своята страна, а ако успеят, то тогава везните автоматично натежават в другата посока. Най-ранните партизански борби, водили се срещу чуждестранните окупатори, ефективно са успели да обезглавят някогашното държавно управление, като го лишат от армия, но в наши дни те са дело най-често на политически групировки или етнически малцинства, разбунтували се срещу собствените си национални правителства.
Воденето на партизанска война почти винаги включва и голяма част от явление, което в наши дни е познато като тероризъм, а законните държавни управления неизменно са се стараели да заклеймяват подобни движения като неморални — освен ако, разбира се, точно те не го спонсорират на нечия чужда територия, както става в повечето случаи. Тъй като самите големи държави досега не са демонстрирали кой знае каква неохота в използването на техниките на терора по време на война — спомнете си само доктрината за „стратегическо бомбардиране“ по време на Втората световна война или за „баланса на терора“, пулсиращ в сърцето на Студената война — тяхното становище по въпроса може спокойно да бъде пренебрегнато като самообслужващо лицемерие. Но във връзка с партизанските войни неизменно възникват наистина сериозни морални въпроси.
Докато конвенционалните армии се стремят към контакт с врага и към решителна победа, то партизанските формирования съзнателно избягват да влизат в бой с редовната армия, която в никакъв случай не могат да се надяват да победят, и предпочитат да се концентрират върху „меки“ мишени, чието унищожение в крайна сметка може да подкопае контрола на правителството върху цялата държава. На практика това често включва мъчения над местните официални лица и избиване на семействата им пред очите на насъбралия се народ. Не че специалистите по потушаване на бунтове проявяват особена свенливост по този въпрос. Операция „феникс“ — американската военна кампания за елиминиране на ръководните кадри на виетконгците след офанзивата при Тет през 1968 година, избива между двадесет и петдесет хиляди души, повечето от които неизменно невинни цивилни, като успява да нанесе ефективен удар върху инфраструктурата на партизаните в Южен Виетнам.
В периода между 1950 и началото на 60-те години партизанските войни сякаш функционираха като неизменна тактика за сваляне на неудобни правителства. Но като първи в модерните методи за присвояване на държавната власт (градските бунтове от XIX и началото на XX век в Европа черпят своето вдъхновение от френската революция през 1789 година), партизанската война се оказва техника, която процъфтява само в специфична обстановка.
френски офицер, биещ се срещу испанските партизани, 1910 г.236
Партизанските движения като форма на съпротива срещу чуждестранната окупация или срещу непопулярни местни правителства са напълно нормално явление през по-голямата част от човешката история. Но те набират изключително голяма сила по време на войните на Наполеон, когато испанците, дали името на това движение (guerilla = „малка война“) и немците повеждат мащабни партизански кампании срещу френските окупационни сили. И както си му е редът по време на партизански войни, систематичните жестокости, предназначени да тероризират другата страна, се прилагат систематично както от френска страна, така и от испанска. Варварството и бруталността на борбата за независимост на Испания от 1808 до 1814 година са уловени великолепно от серията графики на ненадминатия художник Франсиско Гоя, наречена „Ужасите на войната“. Но до Втората световна война на партизанските битки, които се водят предимно срещу немските и японските окупационни сили, не се гледа като на решителни военни техники, най-вече защото им липсва адекватна стратегия за окончателна победа.
Докато партизаните са разпръснати по хълмовете, горите или блатата, и се занимават единствено с нападения в стил „удряй и бягай“, те са само ужасно неприятни за правителствата или чуждестранните окупатори. Възможно е също така да извършват и действия, които в днешно време наричаме „терористични“ атаки срещу градовете — но изобщо не са в състояние да изместят своите противници от градските центрове на властта. Ако решат да слязат от планините и се опитат да го направят в открит бой, те предоставят на своите врагове мишената, която отдавна чакат, и редовните войски просто ги смазват. Дори и югославяните, най-успешните партизани от Втората световна война, нямаше да могат да освободят своята страна, ако не им бяха помогнали — немците накрая се изтеглиха от Югославия, най-вече защото победната Червена армия беше преминала Балканите и се насочваше към тях.
Мао Дзе Дун237
Единственото изключение от правилото е фигурата на Мао Дзе Дун. След като Китайската комунистическа парти загубва своята градска база в Шанхай по време на кръвопролитията от 1927 година, той повежда оцелелите комунистически кадри в осемнадесетгодишна селска борба срещу националистическото правителство на Китай, а по-късно, и срещу японските окупатори. Оглавяваната от него борба буквално написва наръчника на модерната партизанска война. Крайно невероятно е през последните седемдесет и пет години на света да е имало партизански командир от каквато и да било националност или идеология, който да не е чел трудовете на Мао. От друга страна обаче, не са и много партизанските командири, които са успели да сторят онова, което е направил Мао — започнал е само с шепа селяни-партизани, а накрая завършва със свалянето и изместването на официалното правителство с местни корени. Колкото повече минава времето, толкова повече неговата победа изглежда като единствена по рода си.
Този факт не става известен непосредствено след 1949 година, защото сходни партизански техники се използват успешно срещу европейските колониални империи по време, когато те вече са загубили смелостта си и се намират в изключително отслабени икономически позиции. Точно както и в окупираните държави на Европа по време на войната, партизаните в азиатските и африканските колонии след войната не срещат никакви трудности в мобилизирането на техните наскоро осъзнали се в националистичен план съграждани в борбата срещу чуждите окупатори. Те все така продължават да страдат от почти никакви перспективи за извоюване на военна победа срещу добре оборудваните редовни войски на имперските сили, но иначе
